Ето как стоят нещата: възрастните никога няма да ти кажат „Липсваш ми.“ Няма да ти пратят съобщение с емоджи сърце. Вместо това ще ти кажат: „Ела, набрах ябълки за теб.“ Или: „Имам нещо за теб, вземи го, когато можеш.“

А ние? Ние не разбираме. Пренебрегваме ги. Имаме всичко, нали? Не ни трябват ябълки. Не ни трябва нищо. Прекалено сме заети да бързаме през живота си.

Но истината е, че грешим. Защото, когато най-накрая отидеш там, когато влезеш през вратата, изведнъж осъзнаваш какво всъщност си пропускал. Скърцането на стария под, ароматът на ябълки—тези същите ябълки, подредени на старата маса, която помниш от детството си. В този момент времето спира. Всичко е същото, същото като когато беше дете. Топло, сигурно, изпълнено с любов.

Ябълките стоят там. Тихо те чакат. И ти разбираш: не става въпрос за ябълките. Никога не е било заради тях. Те те чакат, тези ябълки, както те чака и любовта, която никога не е имала нужда от думи. Защото възрастните не казват „Липсваш ми.“ Те просто оставят ябълките на масата и чакат да дойдеш.

А ние, толкова заети с нашия живот, не отиваме. Казваме „Следващия път.“ Мислим си, че имаме всичко. Но един ден, тези ябълки ще стоят там. И стаята ще мирише на детство, но никой няма да е там, за да те извика. Никой няма да ти каже да „дойдеш да вземеш ябълки.“ И изведнъж, ще разбереш, че тези ябълки са били всичко. Всичко, което си пропуснал.

Затова, следващия път, когато ти се обадят, иди. Не ги укорявай, че не казват „Липсваш ми.“ Не им казвай, че си зает. Просто иди. Защото един ден, няма да можеш. И тогава ще ти се иска ябълките все още да те чакат.

RD