Болката в сърцето ставаше все по - силна. Колко е реална! - учуди се с частица от ума си той. Не беше се сещал, че "сърдечна болка" не е само израз. Напротив, с всяко вдишване болката растеше и се разливаше по цялото тяло.

 А не се бе случило нищо особено, нищо специално. Той само бе видял как си върви, как си отива денят му - спокоен, притихнал в хладния, опустял град. Опустял? Не, по - скоро пречистен от шум и движения, град, изправил се като огледало пред него. Отрезвяващо. Страшно. Не стига това, ами изскочи отнякъде и тая болка в сърцето. "Не ми харесва това, което видях - жестоко е огледалото. Не е мой този ден, не съм аз и не искам да съм аз в него. Искам тишината на шептящи молитви, на монаси, кротко докосващи стари икони, камбанения звън на запалените кандила. Защо не съм там, където всичко е родно и мило, където се чувствам сякаш цял, а не разпилян. Скъсах броеницата и топчетата се разпиляха и как ми се искаше силен вятър да ги запокити през девет земи нататък, завинаги! Мислех, че ще се почувствам свободен, най - накрая съвсем свободен. Или - поне веднъж истински свободен!

 Колко глупав мога да бъда? Колко глупави могат да бъдат хората? Не искам да знам. Когато заспивах и се събуждах в килията си, знаех всичко. И ми беше добре. Пълно, хубаво. Когато си тръгнах, видях - не знаех нищо. Не исках и да знам. Какво има да знае човек, важното е да му е добре. Така ми се струваше поне...

  Не искам повече да живея тук. Извън моята килия, извън милата ми църква, отделен от братята, с които не е грях ни да говоря, ни да мълча. Кротки, добри хора са - има и по-мърморливи, избухне тоз - онзи... Но добри са - не като тия, с вампирясали очи и избягали души. Уж хора като хора, а тръпки те смразяват само като ги видиш. Какво се е случило тук? Само година бях в моята килийка, вдън гори, а ето го града, ето ги хората - война ли, буря ли, проклятие побесняло? Всичко отвън и отвътре сякаш разрушено, пометено от вихър някакъв и сред отломките живеят, движат се мъже, жени. Дори деца, Боже мили! Как ми е мъчно за децата, Господи...

  Болии - сгърчи се още повече той. Защо? Беше почнал да усеща от известно време насам мисъл, решение може би, че той принадлежи на манастира, на монашеския си живот. Там беше той, там искаше и да бъде всеки ден, всичките си дни напред. Срам го беше, изгаряше от срам заради нещата, които каза и които направи последните месеци - не му трябваше, не биваше да се случват!... Ох, срамът малко отпускаше болката. Но защо? Защо тая мъка сега, когато беше готов, да, готов да си тръгне към манастира. Добро, право решение, чувстваше, знаеше, че е така. Не можеше обаче дъх да поеме. Болии...

  Силата дойде като вълна - блъсна го плътна и мощна, и той видя : цял живот ще е така. Тая телесна болка никога няма да си отиде вече от мен. Тя е неугасващото кандило, което ще ми свети и ще ме води по пътя на молитвата, на поста, на покаянието. Какво направих! Какво щях да направя! - изплака той. - Щях да си подпаля къщицата, да си изхвърля душата и какво ли щеше да стане с мене после...

  Сега ще живея болен, с тая силна болка, но поне до тебе винаги, Боже! Дай ми, дай ми, моля те, ден и нощ да се моля за хората - Да освободят душите си и вече да не падат никога в плен. Ничий плен, освен твоят сладък и мирен плен, Отче!...

Усмихваше се. Лицето му светеше, въпреки болката.

  Дълго време остана така мъжът. Нощният мрак прибра всичко в себе си. Стана студено. Той се изправи бавно и тръгна с отмерена, сигурна стъпка към манастира, към гората. У дома.