Измина малко време. Черешата узря. Пред портата на черквата бе дошъл на кон слугата на валията, да кани поп Мартин и жена му да гостуват.
- Булче, виждам, червенеят плодовете вече…
- Червенеят, ама ще са кисели за теб.- изрече с ирония Калина.
- На валията Мурат ще му се усладят, ако ти му ги занесеш.- каза мазно слугата.
- Да му занеса, щом казваш - уверено каза попадията.
През мислите ù се плъзна като светкавица „Па дано му загорчат черешите”, но не посмя да го изрече. Поп Мартин излезе до портичката и прегърна жена си, питайки защо е дошъл слугата.
- Валията ви кани да му гостувате… Добре сте му дошли! - каза слугата и замина.
Попът свали кaлимявката си и я закачи на кол, за да не му пречи. Взе кърпа и в нея накъса малко от червените плодове, за да ги занесат на валията... На влизане в господарската къща, Калина, с наведени очи, подаде кърпата с черешите на Мурат. Той плъзна поглед по тялото ù, а кръвта му забушува като разбунено море по слепоочията. Покани ги да влязат.
Къщата му бе украсена с килими и безброй пухени възглавници. По стените висяха пана с шарени камъчета и цветя. Той прие гостите си с привидно добродушие. Наля в чашите им тъмно вино и зачака, като вълк, да подействат семената на опиевия мак. Сънят запълзя по клепките на попа и той уморено се прозина. Заспа. Опиумът щеше да действа поне още няколко дена.
Калина пиеше рядко, но за да не разсърди валията, глътна бързо една чаша. Душата на попадията заспа. Виното беше изменило очите ù, в тях играеха бясно две палави пламъчета. Цялото ù тяло пламтеше…
- Полегни тук, папаз ефенди. След три дена ще ви изпратя с талигата. – каза с лицемерна загриженост Мурат и плъзна ръка от бялата шия до бедрата на Калина. Омаяна от опиума и тръпчивия вкус на виното, попадията не се възпротиви на ласките му. Бедрата ù пламтяха под полите. Мурат заигра с език по шията и, разкъсвайки бялата ù риза, за да погали сочната ù гръд. Прималяла от лъст, Калина впи устни в тези на Мурат. Любиха се до сутринта, до спящия поп Мартин. Сладко им беше, сладко като поповите череши… Тиха беше страстта в черквата, а млада беше Калина. Искаше ù се...
С отрязани коси и наниз от алтъни на шията, всяка нощ Калина пиеше с жадни устни Мурат. Стана му наложница. И Цвета примамиха… Скоро малката попска щерка се разболя от едра шарка и след треска пламъкът ù изтля... Замина си...
Черквата опустя, портите зейнаха страшно. Осиротя черковният двор, дори котаракът се криеше… Кaлимявката на попа висеше забравена на оня кол. Богородица гледаше с тъжни очи някъде отвъд…
Изхвърлиха спящият поп на един черен път, далеч от селото. Събуди го близкия тропот на коне, преминали близо до него. От пояса му висяха две дебели руси плитки. Позна ги. Притъмня пред очите му. Загъделичка го вина. Изправи се и тръгна по прашния път…Едрата му фигура се поклащаше лекичко, като прекършен житен клас.
Расото му бе полепнало с прах, а в душата му се боричкаха гняв, омраза, вина, болка. Понечи да обърше стичащата се по врата му пот. Напипа дървения кръст и присви очи, сякаш нещо го разсече на две. С последни сили стигна до малък, почти срутен от едната страна хан. Жажда пареше в гърдите му, жажда за отмъщение. Влезе… Възрастната дебела ханджийка леко го поздрави с глава.
- Какво ще обичате? - попита тя.
- Жаден съм… Изгарям… - с болка изрече попът и седна близо до тезгяха. Наведе глава и стисна слепоочията си с ръце. Пулсът му биеше учестено. Унесен в себе си, загледан в мазните покривка, мислеше за Калина и Цвета… Задушаваше се. Едната чест струваше шепа череши… От съседната маса долови мъжки смехове.
- Петко, черешата узря, брате ! – казваше русолявият Вълчан.
- Узря, ама черешите са кисели, недорасли… - говореше завоалирано Велко, смигайки на другите две момчета.
- Я, братя, вижте този как е увесил глава. Отде иде? Не е тукашен… Да отидем да го поздравим. - каза Петко.
- Здравей, брате! - усмихнато изрекоха и тримата на Мартин.- От къде идваш?
- От черквата… Богородица там остана. - каза тихо Мартин. - За шепа череши отиде честта ми, братя. Семейството ми, вярата ми… Кръстът ми е тежък вече…
След срещата с трите момчета, Мартин заживя друг живот. Прашното му расо остана да виси на един стол в хана. Разпопи се. Тръгна по гората. Буковите шумки го криеха денем, а нощем се притаяваше като звяр в някоя пещера. Грабеше от имотните, убиваше… Озверял бе хрисимият поп Мартин.
Бабките из селото шушукаха през плетищата, че вампирясъл, за кръв зажаднял…
Дните се занизаха, като лястовици - есенно време. Измина и година, и две, че и три… Черквата, буренясала, събираше бездомни псета…
Чу се, че през гората щели да минават Мурат и новото му булче, с пълната с парици талига. Парици от хорската немотия…
Мартин, Велко, Вълчан и Петко отдавна знаеха… За техен късмет колелото на талигата се повреди. Слугата скокна да го поправи. Мурат потупваше кесиите с алтъните. Сините очи на булчето му Емел го гледаха някак покорно, но и пламенно, с желание… В някогашния си живот, Емел бе крила страстта си зад съпружеска всеотдайност и майчинско чувство… В тоя си живот, сякаш отдалечена от Богородица, ги бе забравила. Синеоката понечи да целуне Мурат в устата, но от шумките, сякаш с птичи криле, долетя куршум от чифте. Кървава яма зейна в слепоочието на Мурат. Кръвта опръска бялата кожа на Емел. Тя писна. Ръката на Мурат се отпусна и алтъните, окървавени, се разпиляха по земята, извън талигата. До тях лежеше прободен и слугата. Емел скочи от талигата и, със страха на подплашено животно, побягна. Бе стигнала до бук, в близост до черквата. Но Мартин я настигна, хвърли се върху нея и я повали на земята. Стискаше ръцете ù, озверял. Заборичкаха се. Впи устни в нейните за последна целувка.
- Не си ли гладна?- попита с яд той.- Черешите презряха за едната чест …
С една ръка, Мартин извади от торбата си шепа черешови костилки и ги хвърли в лицето ù.
Емел заплака. През съзнанието ù мина мисъл: „И твоята вяра ли отнеха?. Синеоката мислено молеше за прошка. Отдалече ги следеше ослепялата Богородица. Времето бе изтрило очите ù…
- Шепа череши ли струва верността, семейството, обичта? – питаше с болка Мартин и стисна шията на жена си.
- Прости… - едвам изрече тя .
Думите ù отлетяха… А Богородица бе оглушала… Озверял, с жаждата за отмъщение, под бука Мартин заби ножа си в гърдите на невярната жена. Разсече я. Тялото ù отнесе в тревясалия черковен двор. Свали от шията си дървения кръст и го положи на окървавената ù гръд.
Погледна към опустелите очи на Богородица и замина. Кaлимявката, забравена, тупна на земята. Никой повече не го видя. Загуби се по прашния път.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados