За и против домашните любимци

     С риск да бъда банална, реших да напиша тези няколко реда. Довчера изобщо не мислех да го правя. Поводът беше разказът, на който попаднах тук  в сайта - „Напаст Божия”. Всички знаем от детските си години, поне моето поколение, онази песничка за „тихо се сипе първият сняг, галено щипе бузките пак и за Шаро, дето виновно гледал снега...” Вече почти съм я забравила, а и в днешните детски градини пеят и декламират песнички, които първо аз трябва да науча с речник, а после заедно с децата ми репетираме с дни  - едни такива сложни, някои с остарели думи, които детето не ги е виждало като понятия, няма откъде да му ги покажа, но това е друга тема. Дали оттогава, но в мен е останал точно този детски мил спомен за глупавия и добър Шаро. Нямам домашен любимец и не бих искала да имам, защото живеем три поколения в панелен апартамент, все сме си домашни любимци. Всички сме заети и тичаме по задачи. Имам роднини, близки и познати, които имат домашни любимци. По принцип съм позитивно настроена и гледам да се държа мило, когато съм им на гости.  Винаги ще помня обаче два случая, които ми направиха грозно впечатление, е, хайде да не съм груба, по-точно бих казала, че останах с не дотам хубав спомен за домакините. След тези случки май повече не си ходихме на гости. В единия случай жената, на която бях на гости със сина ми, тогава той беше около пет годинки, имаше котка. Всичко беше наред в началото - домакинята черпеше някакъв сладкиш, аз я питах за рецептата, котката мъркаше отсреща на дивана, а ние се разтапяхме от любезности. През това време синът ми, явно отегчен от нашите разговори, нещо се беше приближил към котката, но ние, погълнати в приказки, не обърнахме внимание. По едно време котката скочи свирепо към сина ми, одраска го, а той целият зачервен, разплакан и уплашен се хвърли в мен. Домакинята ме погледна с подозрителен поглед и ме попита с тон, в който нямаше капка от предишната любезност, какво е направил синът ми на нейната Маца. Синът ми обясни през хълцане, че е погалил котката с неговата си бузка, искал да се потърка с бузката си в нейната. Дори не я беше  докоснал с ръка. Тогава домакинята с обвинителни нотки започна да ми разяснява, че котката ù не обичала деца, защото те винаги са се отнасяли лошо с нейната Маца - дразнели са я, дърпали са ù опашката.  Аз се обидих, защото си познавам детето и реших  да го защитя, защото не видях малтретиране на нейната Маца от страна на сина ми. Напразно се опитвах да   убедя домакинята, че моят син не би направил такова нещо. Тогава тя започна да ми развива теорията, че тъй като котката ù винаги е била дразнена от деца, едва ли не, била свикнала с такова грубо отношение и сигурно се е изплашила от факта, че синът ми е поискал да я погали и затова се е нахвърлила върху него, нещо като неочаквано и необичайно поведение спрямо нея. Недоумявах, но се помъчих да я разбера. Естествено разговорът вече беше загрубял отвсякъде. Детето ми беше изплашено, цялото зачервено, одраскано бая по бузката, а домакинята  се тюхкаше дали котката ù не е получила стрес или инфаркт от моя син. Стана ми обидно, хванах си детето за ръка и си тръгнахме. Това беше отдавна, но не знам защо винаги ще помня този случай. Тази жена не обърна никакво внимание, че моето дете беше изплашено, това изобщо не я трогна, цялото ù внимание беше концентрирано върху душевното равновесие на нейната любима Маца.

      Преди няколко години имах подобен случай, но с друг сценарий. Моя близка ме покани на рожден ден, като изрично ме предупреди да не водя деца, че кучето ù се дразнело от деца. Не ù се обидих, защото и аз исках да отида някъде без моите, ей така на женски приказки, купих подарък и отидох сама.  Там една от гостенките обаче беше дошла с детето си. Може би не е имала при кого да го остави. Беше зима и домакинята имаше топлина само в хола и за да не се дразни кучето от детето, тя реши да затвори любимеца си в една от студените стаи за няколко часа. През цялото време домакинята се притесняваше на глас за горкото животинче, как ли мръзне в другата стая и с неприязън поглеждаше детето, дошло с майка си. Без да искам си спомних за първия случай. През малкото време, което прекарах там, си мислех за кучето, което мръзнеше в другата стая, за детето, че му е скучно с тези лелки самичко, поне да бях взела някое от моите деца да си правят компания. Нещо не се почувствах комфортно и си тръгнах една от първите.

      Познавам много хора, които са оставили родителите си по селата и то самотни, останали по един, а гледат в апартаментите си кучета или котки. Не мога да го коментирам, не искам да изпадам в полемики, всеки си има своята гледна точка. Но си мисля, че на този самотен възрастен родител сигурно му минава мисълта, че там в града неговите деца разхождат някакъв любимец.

     Не съм против кучетата или котките. Хубаво е децата да пораснат с тях и да се научат на грижи и отговорности. Когато човек е останал сам в живота или е болен, разбирам, че някоя животинка би му осмислила дните. Имам леля, която три часа ме държа по телефона, за да ми разкаже мъката си, че е загубила любимата си булонка Шери, бяха ù я отровили, някой от входа, много джафкала и плашела децата. Кученцето загинало в жестоки мъки пред очите на леля ми. Тя е болна и самотна жена, от болестта и възрастта беше станала все по-трудно подвижна и това кученце ù беше единствената радост в живота през последните десет години. Грешката ù беше, че напоследък го пускаше самичко  да поприпка пред блока. Беше го научила да ù подава чорапите, да ù ги сваля, смееха се и си говореха с часове. Леля ми вярваше, че това е нейният починал баща, който се е преродил в това кученце и ù помага. Тежко ми стана, защото не знаех как да я успокоя. Животните не са ни виновни, най-малко децата, които им се радват от сърце. Не е виновен и възрастният родител, останал сам на село, защото може би той се чувства по-добре там. Може би и ние големите, пораснали деца в градовете, когато сме си взели кученце преди няколко години, не сме знаели, че ще се привържем към него.  Ако някога имам къщичка с дворче отпред, бих направила първо къщичка за Шаро и тогава и аз бих попяла онази детска песничка заедно с него.