(или как стигнах до Русе)

                                by Christoph Georgiev

Нека първо да разсея съмнението, че все още има хора, които са достатъчно луди и авантюристични, за да подминат работа и да тръгнат на пътешествие. Няма! Или аз не съм ги открил още. Разбира се имаше жена. Ах, каква жена (смее се). Разбира се, не тя беше причината да избягам, но беше добра цел. Дяволски добра цел за изпускане. Всяко пътуване трябва да има цел. Нищо, че пътуването е важно, не дестинацията. Последният път, когато тръгнах без цел, обиколих света два пъти търсейки я. Не го правете!(приятелски съвет) Та ето ме мен един слънчев юнски петък на път за Русе. Стегнал раницата, заредил колата, отворени прозорци, вземам си довиждане с бургаския мирис на море и нефтозавод. Бавно политам през полята с рапица. Звучи ми като приказка, може и да е, ще видим. Първи пътепис ми е(милост за драскача). Полека се освобождавам от стоманения хват на досадно отегчителния град. Предстои ми изкачване през айтоския проход. Нещо, което не съм правил досега(следващият път обезателно с колело). Нямам никаква представа кое разклонение трябва да хвана. Леко се чувствам притиснат от времето, защото искам да намеря хостела преди да се е стъмнило. Нещо вътре ми подсказва, че трябва да следвам тировете. Те винаги са се запътили към непознати дестинации. И не след дълго се убеждавам, че интуицията не лъже. Навлизам в гъста гора с планински завои. Обожавам да карам в планината и да вдишвам свеж горски въздух. Любимата ми планина е Родопи. Планината с душа. Преминавам през китни селца и изведнъж гората се разтваря и пътят спира да се вие. Сякаш съм спрял някъде във времето двеста години назад.

Следобедното слънце огрява долините и имам чувството, че карам сред спиращи дъха алпийски пейзажи. О, Тангра, какви красоти сме имали, а аз не съм ги опознал. Започвам да си мисля, дали искам да продължа или искам да остана тук, замръзнал в безвремието. Приятно различно е как такива места те карат да се чувстваш едно с природата. Пълна симбиоза. Забравяш за всичко дневно, преходно. Не съществува време и праг. Само ти и космоса около теб. Всичко друго е маловажно и няма повече никаква тежест върху теб. Лекота. Спомням си, че имам цел. Целта е много полезно нещо в такива моменти. Кара те да продължиш. Събужда глада за още. Затова е много важно човек да има цел. Но тънкостта е да не препускаш към нея и да изпуснеш всичко останало покрай теб сега. Животът и смъртта се съдържат в само един миг от неизброимото.  

 Ахвам отново, доста по-силно този път. Пред мен всичко блести в златно жълто. Първата мисъл, която се втурва в умът ми е, че това няма какво друго да е, освен златната житница. Внезапно разбирам защо я наричат така и даже леко се просълзявам от екстаз. Безкрайни поля със злато. Чувствам как разпервам невидими ръце и обгръщам целият простор. Ако съществува свобода, то това ще да е тя. Не издържам и отбивам по едно черно пътче. Не мисля за нищо. Не знам дали съм в България дори. Просто наблюдавам. Обхващам всичко, прегръщам с поглед. Отново се замислям, дали да не си остана тук и да полегна в ръжта. Но не, целта отново се обозначава този път като позвъняване от домакина на хостела. Как съм, дали всичко е наред? Че какво може да не му е наред? Казвам: "Вие знаете ли, че имате нещо уникално тук?" Не мога да отлепя очи от залеза. Човекът се смее и казва, че ще ме изчакат, да не бързам. Аз обаче вече кипя от заряд и се изстрелвам, за да превзема последните осемнайсет километра. И естествено по неписан закон се озовавам точно навреме за десерта, а именно залеза над Русе. Едно огромно синьо небе... тук даже не намирам думи. Мислех си, че ще е още един задушаващ със досадна скука и високи панелки град. Нищо подобно. Мога да го сравня със завидно спокойствие с Лас Вегас. О, да. Просторът ти дава свобода. Свобода на мисълта, свобода на духа.  Свобода да избираш.  Да избираш мъдро, освободен от багажа, свободен от ремаркетата, които си оставил далеч зад гърба си. Русе си е Русе.  Нямам за цел да ви заблуждавам или да му правя реклама.  Просто за мен тогава беше добра дестинация. Доста добра.  Така го усетих. Та с умело боравене с навигацията успявам да стигна до хостела(La Maison- ето това вече може да считаме за реклама, без капка свян). Хвана ме с името, понеже сме близки с френския, в последствие ме завладя и с арт обстановката, която се оказа точно по мой вкус. А и се намираше в самият център на града. Страшно нетърпелив да хвърля сака и да се впусна в нощната джунгла едвам изслушвам безкрайно вежливата хостеса, която се опитва да ми разкаже за града и за сградата. Да, пропуснах да кажа, че съ заобиколен от история. Стари сгради, прекрасна архитектура, исторически музей, съвсем на съседната уличка. Не, че успявам да се насладя в тъмното. Не. Искам да усетя пулса на града. Искам да вървя по главната. Можеш да усетиш истински един град по главната му улица нощем. Без значение от сезона. И отново съм завладян. Ври водата ври. Не защото има множество.  Защото има млади хора, енергични хора.Тези хора си имат места.Всичко това събрано в един град, който е може би малко по-голям от родния Бургас. Вече съм запленен напълно. Оказва се, че хостелът е точно в началото на главната.Вървя и се чувствам невидим,погълнат от хора , площадчета,паркове, очарователни кафенета. Улицата продължава и още и още.Започвам да навлизам в нещо,което наподобява нашата морска градина.Досещам се, че Дунав ще да е много близо.Започва да се заражда глад и решавам, че е по-добре да потърся нещо за ядене и да се връщам. И утре е ден и искам да съм максимално отпочинат. Събуждам се със странно приятно усещане на лекота сутринта. Не, не съм губил никакви течности и други материали в съня си. Не бях сънувал от доста време всъщност. Не помня откога.По-късно разбрах, че е била нощта срещу Еньовден.Казват, че реалността се размива, сънищата са пророчески.Може би са се събрали прекалено много емоции.Сънувах, че вървя с някого по същият този център. Бяхме щастливи.Спомних си, че съм в Русе.Ставам с усмивка.Препълнен със заразно оживление горя от нетърпение най-накрая да видя рекътъ. За Дунав иде реч.Отново се застрелваме с няколко бързи реплики с хостесата, която ми връчва туристическа карта на града и ми пожелава приятна разходка.Впускам се в обичайната си медитативна дълбочина на изследовател опортюнист(ама че сложна чуждица) Сега ми идва една простотия наум по повод чуждиците, която решавам, че ще вклюва ни в клин ни в ръкав тук:  Веган- човек от Вега, който се занимава с изучаване на хранителните навици на животни от неживотински произход. Задават се и още по-дълбоки „мъдрости“, но смятам да ги включа в отделна поредица.

  Не след дълго излизам на крайречната?!  (ако въобще съществува такава дума) алея и ето го- Дунав! Ами не съм чак впечатлен бих казал. Плавал съм и в по-красиви реки. Има някъкъв чар. Различно е, но сякаш съм по-заинтригуран от града. Навлизам отново в онзи огромен парк и решавам да се обадя на моя дългогодишна приятелка и верен другар в подобни идиотски начинания. Тя се позиционира от известно време в Русе и впрочем  е виновникът този опит за пътепис да види бял свят. Споделяйки и въодушевлението ми и ухилен до уши попадам на някъкъв ретро парад на брички. Ммм, обожавам стари брички.И не вярвам в случайности! Сякаш мен са чакали специално. Поля ми споделя, че довечера ще има карнавал. Пак ли ще трябва да се маскирам? И двамата избухваме в смях.Като тигър в тръстика.

Реших да не ви описвам карнавала, за да оставя известен глад и любопитсвто.Вече е неделя.Време е да завърша краткотрайната ми прищявка.  Но не мога да тръгна, без да съм изпил едно кафе в онези малки сладки кафенца по главната.  Харесвам си едно, което гледа към площада с фонтаните.  Наблюдавам как всеки русенец услужливо си е откраднал по една сянка край водата.  Хората споделят оживено.  Млади, стари. Тук има от всичко по нещо. Казвам си, че определено ще се върна. Другият път планирано и за повече време. Тръгвам и си мисля, че не ми се прибира още. Обаждам се на други верни хаймани от Бургас и се разбираме да се чакаме в Шумен. На гости на друга хаймана. Мамоуу умирам от глад и съм набелязал някво заведение в градския парк(което силно не препоръчвам,отново приятелски съвет). Точно преди да вляза в Шумен по радиото зазвучава Силвия Кацарова-Късно е. Увеличавам звука до гръм и даже запявам, толкова ме изпълва тази жена. Оказва се, че въпросната хаймана от Шумако се намира в Шкорпиловци. Греда. Не ми се прибира, но не ми се и седи на едно място. Бързо преизчисляваме траекторията към Провадия. На гости на друга хаймана. Не след дълго пристигам. Няма жива душа. Пейзаж тип „Халф-Лайф“. Намирам ги в центъра пред едно ЦБА. Може би единственото всъщност. След кратко заливане от смях и разправяне на случки от пътуването решават, че ще се катерим към крепостта „Овеч“. Прекрасно. В два следобяд ни блъска юнското слънце. Имам чувството, че вървя по скално барбекю. (приятелски съвет: заслужава си много, но не го правете в два следобяд) Горе се разкрива спираща дъха гледка.Перфектно местенце да си построиш непревземаема крепост.  Чувствам се като скален орел. Разпервам ръце отново и ми се иска да скоча и да полетя над клисурата. Минаваме по рида и в далечината се вижда една порутена орнитоложка наблюдателница. Решаваме , че там ще се спасим от изгаряне първа степен. Приятно наклонена към пропастта , не ми вдъхва много доверие и естествено се качваме, смеейки се. Ако ще пада, то поне полета ще е красив и кратък. Странно, не виждам никакви птици наоколо. Може би затова изглежда занемарена. Ето тук вече бих останал поне два дена. Прохладна сянка и завладяваща гледка.  Сякаш си над нещата. А може и да съм. Кой знае?  

   Вече ми се приисква много силно да се пльосна в морето и да се разтворя като аспиринче. И да завърша този опит за пътепис, за да започна следващия. Последната ни спирка са чудните скали на язовир Цонево. Правим отново няколко бързи снимки на ръба и отпрашваме за Бургаза. Моето случайно неслучайно пътуване завършва точно в осем пред нас. Но тъй като традициите трябва да се спазват, хвърляме колата и с бодра стъпка тръгваме към „Кариби“ за да затворим с по една бира и да позяпаме морето. И да се проветрим на нощния бриз. Чувствам се щастлив. Умиротворен. Вдъхновен. А сега накъде? Към Родопи разбира се...