За шестата смърт ще живея - 11 глава

Бартак се насити на курви до края на живота си. И на принцове. Можеше да откаже новия пост, както направи Плерах, но Тагнус му обеща заплата от четири квадрона, а това го приближаваше до мечтата му. Една година, обеща си, една година от този ден нататък и напуска. С петдесет квадрона можеше да купи каквото си поиска.

Първо събра реторхата да им съобщи за промяната. На свое място като стотник назначи Сегеван, който не остана щастлив. Новата длъжност предполагаше и знания във военното дело, затова се  зарови отново в старите документи. Стотниците, които бяха преместени в по-малка постройка, започнаха да му се подмазват.

• Искам само едно от вас – каза им рязко, когато му писна. – Да държите на хората си и да ги сплотявате. Бъдете им пример! Вашите постове не са дар, а товар, който да носите.

Всички молби за напускане бяха оттеглени. Хората виждаха промени към по-добро, виждаха обединител, който мисли за тях и като тях. А Тагнус пак имаше изненада:

• Утре тръгвам към двореца и ти идваш с мен. Кралят иска да те види, чул е за подвизите ти.

Никой простосмъртен не се срещаше с краля. Той, разбира се, ръководеше повечето битки, но винаги от някоя височина, далеч от армията и обграден от верни стражи. Лошото бе, че Бартак щеше да срещне принц Асарил, който си поигра на война и унищожи седми даркин. А тогава можеше да е първи.

Сигурно имаше много като него, скучаещи благородници, копнеещи за власт, за да започнат да си играят на богове. Бартак можеше да промени много неща, ако кралят бе благосклонен към него. Но ако искаха да го помажат, да стане един от тях, това нямаше да направи. Дори да го обесят.

Цяла нощ не мигна. Редеше речта си, хем да е кратка, за да не отегчава, хем да не пропусне нещо. Но виковете на курвата в съседното легло го разсейваха. Как не се умори тази жена?

Сутринта тръгнаха рано, преди реторхата да се събуди. За радост на Тагнус, Бартак можеше да язди.

• Така ще стигнем до довечера, точно за празненството.
• Какво празненство?
• Поредното. Всяка вечер има празненство.

Препуснаха през обширни ливади, по горски пътища и край бързащи за други празненства поточета. Бартак усети свобода, волност, отдалечавайки се от кървища и пот.

Щеше да посети света на охолството и покварата, описвани толкова красиво в приказките и легендите. Великите воини винаги бяха принцове, вършещи подвизи за любовта на дамите си. Никой нямаше да обърне поглед към един селянин, дори закичен с армейски знаци. Поне да беше подстригал брадата си малко, Фронтик винаги я поддържаше.

Какво ли стана с този човек? Не го беше срещал от последната приятелска вечеря. Реторхата не беше толкова голяма, хиляда човека, неговите хора! Като се върне, задължително щеше да го потърси.

Здрачаваше се, когато полетата станаха грижливо окосени и равни, пътят – широк и подреден, а в края му се издигаше кралския дворец. Имаше високи оградни стени, почти като на Карпадор, но не чак толкова, за да може да се види великолепието и богатството на краля. Нямаше местенце по двореца, което да не е изваяно от скулптори, украси от екзотични цветя кичеха високите прозорци със стъклени витражи.

Извън стената живееше простолюдието или помощния пресонал, както обясни Тагнус – готвачи, чистачи, перачи, коняри, градинари, всичките в малки схлупени къщурки. Цяло едно село в служба на двореца.

Минаха през голямата порта и поеха по павиран път, излъскан от колелата на карети. Подковите на конете им чаткаха бодро, животните усещаха, че ги чака комфортна конюшня с подбрано сено.

Щом слязоха от седлата, две момчета веднага поеха юздите, а Тагнус поведе по широко стълбище с червен килим.

• Добре дошъл в моя свят!

На всеки ъгъл стоеше изпънат страж с алебарда, която не изглеждаше подходяща за бой. Униформата също будеше смях с всичките си дантели и широките ръкави. Бартак носеше дрехите си от село, които преправя няколко пъти, щом му отеснеят. Сега бе облечен малко по-изящно по молба на Тагнус, отново дрехи със скромна кройка, но от скъп плат. Трябваше да се бръкне с половин квадрон за това.

Продължиха нагоре към музиката и започнаха да срещат забързани слуги, мъкнещи подноси, както и благородници, скрити в коридорите, опипващи фини дами, които се противяха благоприлично. Накрая се озоваха в тронната зала. Бартак си позволи да погледне краля, преди да пристъпи напред. После заби нос в краката си, както е редно.

• Кралю, водя ти героя на първи даркин.
• Сега ли, Тагнус? Зает съм. Да ми се представи!

Бартак пристъпи треперещ, коленичи и каза с възможно най-мъжествен глас:

• Бартак Отрел, командир на втора реторха, първи даркин.
• Командир на реторха? Каква е тази длъжност?

Тагнус се опита да замаже унижението:

• Аз я измислих, татко. Трудно се работи със сто човека, полесно е с десет.
• Така ли го виждаш? А той ще командва хиляда?
• Има си стотници, които ще му…
• Достатъчно! Чакат ме други дела.

Тагнус дръпна Бартак да излизат, през това време чуха краля да вдига тост.

• Закъсняли сме, да се махаме! Сутринта може да го уцелим потрезвен.
• Това ли беше?
• Кралят е зает човек, сам виждаш. Постоянно трябва да организира празненства, а на следващия ден, ако не го боли глава, да мисли кого да обере.
• Таг, кой е този сладур? – пресрещна ги някаква натруфена жена, пластове грим по лицето ѝ се опитваха да скрият бръчките, а очите ѝ бяха мътни от пиене.
• Махай се, Пег, млад е за теб!
• Обичам младите – извика тя след двамата, но те вече слизаха по стълбището.
• Ще преспим при сестра ми, утре ще говоря с татко и се връщаме.
• И сестра ли имаш?
• Не е принцеса. Тук жените си лягат с всички, майка ми не знае от кого е.

На първия етаж кривнаха в дълъг коридор. Наблизо беше кухнята, въздухът бе зноен и наситен с аромати на тежки гозби. Тагнус влезе през една врата без да почука. Възрастна, но добре изглеждаща жена седеше по бельо на стол в средата на стаята и пиеше вино.

• Мамо, облечи се малко, водя гости!
• Нищо не ми се вижда – отвърна му лениво тя, сякаш се бяха разделили преди малко.
• Къде е Шар?
• Пратих я за пиене.
• Така ли се държи една дама? Сестра ми е търчала цял ден, сега ти я тормозиш.
• Бивша дама. Кой е този?
• Мой довереник, ще преспим тук.
• Няма място. Още малко, и ще ме изхвърлиш.
• Пак си пияна.
• А какво друго да правя? Вече не ме канят на празненствата.
• Защото и там се напиваш и вършиш глупости.

Бартак видя, че зад бляскавите дрехи и прически, животът на благородниците на бе нищо впечатляващо. Караха ден за ден, представяйки се в някакви фалшиви роли, докато обществото не ги изплюе.

Вратата зад тях се отвори и влезе едно хубаво момиче с кана в ръце.

• Братко ,защо стърчиш, имаме столове?
• Исках първо да те прегърна, Шар.

Двамата се обичаха, въпреки разликата в годините.

• Шар, да ти представя Бартак. Бартак, това е сестра ми Шардей.

Тя беше някъде петнайсетгодишна, с голямо, будно лице, а русата ѝ коса се спускаше на нежни къдрици. Изглеждаше мила и приятелски настроена.

• Кандидат ли ми водиш? Да го беше обръснал.

Тагнус я погъделичка:

• Не те давам на никого, сестричке.

Майка им си наливаше от каната, гледайки безучастно. Бартак също стана неволен свидетел на братската обич.

• Щом е гост, да го посрещнем както трябва.
• Той е войник, свикнал на всякакви условия.

Поне не го нарече селянин.

Бартак не беше виждал тази страна на Тагнус, като човек, обичащ семейството си. Благородникът извади торбичка и я подаде на Шардей:

• Скрий ги добре от майка ни, не искам пак да ги пръсне за рокли!
• Тя ги намира навсякъде, надушва парите.
• Тогава ги сложи там, където само дързък младеж би бръкнал!

Сестра му го плясна:

• Дръж се като принц, тези приказки са за продажните жени! Провалил си се в армията.
• Едва ли се държа понепристойно от похотливите синчета тук, сестро. Бартак, защо стърчиш, сядай!

Последният се огледа за стол, а Шар каза:

• Сигурно сте гладни, сега ще донеса нещо.

Тагнус я спря:

• Стой тук и почивай, аз ще се разходя! Този мъж ми спаси живота, да се погрижим за него!

Замина към кухнята, а Шардей домъкна стол от ъгъла.

• Заповядай, седни! Съжалявам, нямаме маса, брат ми я потроши и все обещава да ни купи нова.

Майката изненадващо се обади:

• Да не си дошъл да рецитираш стихове на дъщеря ми?

Бартак се смути:

• Не знам стихове.
• Хм. Всички мъже рецитират стихове, когато им се чука.

Шар го погледна извинително и щеше да каже нещо, но Тагнус се завърна с трясък, награбил отрупан с храна поднос.

• Забравих, нямаме маса. Ще купя, обещавам! Може да хапнем на пода, както се прави в армията.

Шар беше въодушевена, докато старата жена си доливаше вино.

• Разкажете ми още за армията! Ще донеса повече свещи.

Разположиха се на земята, роклята на момичето се разпиля, сякаш бе седнала в цветна градина. Бартак усети, че я зяпа. Поиска да се махне от тук, но не му се тръгваше.

Изкараха приятна и лека вечер, като че не бяха в дворец, а в някоя къщичка на село, без официалности, звания и класови различия. Мъжете разказваха истории от армията, естествено тези на Бартак преобладаваха, а Шар се заливаше от смях и току питаше за някоя подробност, която само жена би заинтригувала.

Пиха и по малко вино, след като Тагнус успя да изтръгне каната от ръцете на майка си. После си легнаха пак там, на пода, като край лагерен огън от свещи. Имаше достатъчно възглавници, които да им създадат комфорт, а за жените остана голямото легло с балдахин. Бартак зърна за миг Шар по бельо, толкова бяло и чисто, че ослепи очите му и той с часове не можа да заспи. Харесваше я и постоянно трябваше да си повтаря, че тя е от друг свят, не от неговия.

Събуди се от звук на течаща вода. Беше съмнало отдавна. Тагнус хъркаше до него, а в ъгъла майка му бе вдигнала поли над нощно гърне.

• Спи, бе! – тросна му се, усетила погледа.

Бартак се обърна на другата страна, но сънят си бе отишъл. Не го свърташе на едно място. Щом жената се върна в леглото, той тихо стана и се измъкна навън. Дворецът беше като гробница, никакво движение или звук. Стражите стояха като статуи в ъглите, само очите им го следяха.

Бартак излезе в градината, запомняйки откъде е дошъл. Пикаеше му се, но не видя нужник никъде. Накрая се огледа за други хора и трескаво поля една лехичка с рози.

Поразходи се, чудейки се кога ще събуди нечие подозрение и реши да се върне. Слънцето вече се вдигаше високо, време бе за среща с краля.

Тагнус се събуди от хлопването на вратата и го изгледа сънено:

• Ти ли си?

Бартак неволно погледна крадешком към леглото. Шар я нямаше.

• Ще се срещаме ли с краля?

Тагнус се извъртя по гръб, протягайки се мързеливо:

• Тук времето тече по друг начин, приятелю. Кралят не става преди обяд. Почини си, наспи се, не ми изглеждаш добре!
• Вече се наспах.
• Гладен ли си? Какво ти се прави?

Нетърпеливо почукване ги прекъсна.

• Разкарайте се, за бога! – изстена старата жена в просъница и се обърна на другата страна в леглото.
• Отваряй докато не се е вкиснала! – заръча благородникът с насмешка.

Бартак посегна към дръжката и едва успя да се отмести пред нахлуването на генерала.

• Тагнус, баща ти ще иска да говори с теб. А, момче, тъкмо ще се водим, предстои ни битка.

Всичко се случи много бързо, което донякъде бе облекчение. Съвсем скоро дворецът се скри в далечината, конете препускаха волно. Бартак можеше да поразмишлява, гледайки широкия гръб на генерала, но мислите му бяха омагьосани.

Денят не стигна да изминат целия път обратно, генералът видя хан и насочи коня си към него. Двамата спряха в двора, отведоха животните в конюшнята, изчеткаха ги мълчаливо и сипаха прясно сено в яслите. После седнаха в кръчмата и едва тогава заговориха.

• Нямаш работа в двореца, не знам Тагнус какво си въобразява. Разбрах, че си с нова длъжност. Бързо се издигна, но нали не се мислиш за благородник? Ти си обикновен войник.
• Не си мисля нищо, нито съм го искал. Изпълнявам заповеди.
• Сега ще разберем дали заслужаваш поста си.

Генералът започна да мести яденето, което току-що им бяха оставили.

• Тези две халби са върхове. Тази филия е нашата армия, тази е врага. Виждаш, завардили са прохода, през който трябва да минем. Какво да направим?
• Нашата филия е поголяма.
• Така се случи, не издребнявай! Пък и много помалка армия може да удържи такова място.
• Не и срещу балисти.
• Ти луд ли си? Балистите се използват срещу крепости. Не, не си луд, мислиш интересно. Но за построяването на балисти трябва време.
• Една нощ е достатъчна, две балисти – също. Но няма да ги зареждаме с един голям снаряд, а с по много малки камъни, които ще се пръснат и ще е като стрелба от стотици машини.
• А после? По върховете ще има стрелци.
• После е конницата. Преминава бързо прохода и заема позиции там. Мечоносците ги следват, копия не са необходими.

Генералът помисли.

• С някои корекции може да сработи. Но това с катапултите ми хареса, ще вали дъжд от камъни.

Легнаха си рано и Бартак успя да се наспи, за разлика от предишната нощ. Сутринта си тръгнаха, ханджията бе оставен с репликата „За сметка на краля“, тегли им люта псувня, но след като вече бяха далеч и отиде да разтребва леглата.

Бартак бе разколебан:

• Това не е пътят към базата.

Генералът не забави ход.

• Отиваме към прохода, армията вече пътува. Трябва да успеем да стигнем до утре.