Ако за момент си представя, че съм глухарче в нечии ръце... как ли се бих чувствала? Предполагам, че първото и най - силно усещане, граничещо с панически страх, би било: моля те, не ме хвърляй на вятъра ...

Отпуснах глава назад и за миг затворих очи, докато същият този безумец разнасяше мислите ми като калинки...

Ако държах в ръцете си глухарче, всички Висши сили са ми свидетели, че щях да го браня така, сякаш е целият ми свят. Свят пълен с възможности, случвания, сбъдвания и толкова много не-та между тях.

Свят, който беше като дреха накъсан от всичките точки, запетаи и многоточия, които бяха познати на човечеството.

За миг мисълта ми се напука и докато в очите ми се отразяваха лампичките, които бяха окачени на терасата на пети етаж, съседен блок, се пренесох в уютния, и толкова много любим мой Пловдив. Лампичките от терасата там, на блока отсреща, бяха много по - различни от тези в прашната София.

Тези там бяха някак споделени и единствени.

Кокалестите пръсти на реалността, обаче, ме сграбчиха за ръката и ме придърпаха към себе си.

Така ли бяхме устроени, човеците? Разпилявахме като глухарчета, понесени от вятъра, мисли, чувства, споделености, себе си.... Давахме, взимахме, грабехме понякога и не се замисляхме колко енергия хвърляхме, и колко такава изсмуквахме от другите.

Бяхме ли безцелни и безпътни, и намирахме ли се някога, някъде, в някого?

Не беше ли чарът на глухарчето именно в това - откъсваш го, пожелаваш си нещо, свиваш устните си и го пращаш по всички възможни Дяволи на света в някъде-то на своите собствени безцелни безпътности?! ...

Ако бях глухарче къде ли щях да ида? ... Щях ли да се загубя, за да се затрия още повече или щях да се примоля на вятъра да ме отвее именно там, където бих се чувствала най - защитена и спокойна, а именно хербаризирана между страниците на някоя книга, която точно ти, който ме четеш, ще държиш в ръце, прегръщайки, целувайки, обичайки книгата от дъното на бездънната си душа? ...

Сблъсъкът между шумът и тишината беше прекалено силен.

Книгата в ръцете ми крещеше, а глухарчето изчезваше между пръстите ми, оставяйки усещането за нещо, което е било, но не се е случило.

Всички ли бяхме безцелни и пътят, по който минавахме един, и същ ли беше?

Следите, които намирахме нашите собствени ли бяха или бяха на някой минал вече оттам?

И бяхме ли смели достатъчно, че да си позволим да мечтаем или страхът надделяваше, и ни затваряше между четирите сигурни стени на Ада, който сами направихме за себе си?

(Път като на всички останали)

Безпътни ли бяхме?

И сами ли направихме слепци от себе си?

И ръката, която се присягаше към нас... наше продължение ли беше или ние бяхме нечие такова?!

Никога не съм обичала напудрените думи, подплатени с фалшиви обещания, макар че самата аз станах жертва на собствените си убеждения. Убеждения, които ме караха да вярвам в красотата и чистотата на утрешния ден, в добрите хора, феите, и щастливия край; които затваряха очите ми за каменистия път, но отваряха душата и сърцето ми за чувствата ми. Убеждения, които дотолкова изцедиха всяка живителна сила в мен, че самата аз се предадох и им обърнах гръб.

Трябваше да живея за днешния ден, защото беше много вероятно утре да не дойде; хората бяха добри единствено, когато имаха някаква полза от това, а в края на деня феите и щастливият край оставаха изписани в последните редове на книгите за принцеси, срещнали принцове на бели коне, които ги спасили от зла участ, зла вещица, и им се заклели във вечна любов..

(Имаше ли такова нещо като „вечна любов”? И, ако да – защо ни беше толкова трудно да спазим обещанията, които бяхме дали? И, ако ни беше трудно да не ги нарушаваме – защо изобщо ги давахме?)

Не бяхме жертви нито на собствените си, нито на чуждите убеждения. Не знаех коя дума би била най – подходяща, за да мога да я използвам в следващите редове, но бяхме всичко друго освен жертви.

Какво се опитвахме да докажем? Или просто се опитвахме да си го върнем на някого, за нещо, някога? ... И дори да беше така – това караше ли ни да се чувстваме по – пълноценни, отколкото бяхме? Или вече толкова много бяхме свикнали да сме на дъното и ни беше така добре, че не правехме разлика между правилно, и грешно; добро и зло; хубаво, и лошо.. Бяхме ли наистина жертви на думи, които изричахме и чувства, които чувствахме или бяхме просто консуматори? Знаехме ли как да кажем „Благодаря”, „Моля”, „Извинявай” или единственото, на което бяхме способни беше.. да бъдем Кралицата в извратената игра на шах, която в края на краищата получаваше главата не само на Краля, ами и на пешките, топовете, конете, както на противниковата страна, така, и своята собствена? ...

Кога щяхме да се уморим и щяхме ли, и нямаше ли да е много по – хубаво, ако се откажехме от безмилостната игра на котка, и мишка, в която винаги имаше повече от един „изяден”?

Истината беше, че не играта ни възбуждаше (е, или поне не толкова, колкото краят) . Това, което наистина ни държеше на тръни беше капанът, в който винаги се озовавахме накрая. Нямаше значение какво правим, нито какво казваме. Още по – малко значение имаше по кой път щяхме да минем този път. Напрежението, което течеше във вените ни, че в края на краищата ще бъдем хванати беше единственото, което държеше съзнанието ни будно, душата блуждаеща и сърцето жадуващо.

Бях ли стигнала края на своето пътуване? Щях ли да оставя отчаянието да вземе превес и да надделее, да ме прегърне в студените си, самотни прегръдки, и да каже: „Всичко ще бъде наред! Не забравяй, че можеш да бъдеш щастлива и сама!!”

Ако съдбата ми беше отредила зла участ – щях ли да се примиря с нея или щях да намеря сили да се боря?

И ако имахме магическа пръчка, с която да върнем времето назад – щяхме ли да целуваме по – често; да ревнуваме по – малко; да прегръщаме по – силно; да обичаме по – всеотдайно?

Ако имахме право на 3 желания от вълшебната лампа щяхме ли да ги използваме напълно егоистично и само за себе си или щяхме да поискаме 3 хубави, и щастливи неща за човек различен от нас?

Толкова много „Ако”, „Или”, „Дали” и толкова много въпроси, чиито отговори се блъскаха в главата ми, замъгляваха съзнанието ми, и не водеха до нищо друго, освен до задънена улица и личностно саморазрушение.

Кои бяхме и бяхме ли истински, и можехме ли да се обвържем с друго човешко същество дотолкова, че да му отдадем всичко, което имахме? Имахме ли смелостта да прекрачим тънката граница на страха, че ще бъдем отблъснати, неразбрани, излъгани, наранени? Можехме ли да обичаме със силата на природните стихии без да поискаме след време любовта си? Можехме ли да си признаем, че сме сгрешили, без да се вглеждаме в грешките на другите; без да сочим с пръст и да обвиняваме; без да натякваме, и обиждаме? Можехме ли да простим чуждата гордост, въпреки, че нашата беше наранена?

Послепис: Имаш ли смелостта да дадеш любов и уважение първо на себе си, читателю? Просто питам...