"Аз вярвам в мълчаливата любов -

                                                                                 без думи, без красиви обещания,           
                                                                                  без упреци, без молещи уста!

                                                                            Аз вярвам само в нямото страдание,
                                                                                  в сподавения порив на кръвта!"

                                                                                                                                   Давид Овадия

Имало някога в едно далечно кралство всемогъщ владетел. Дните си отдавал на гуляи, веселби и безсмислени скитания из земите си. Пилеел парици от хазната, за да задоволява прищевките си, но за жалост, страдал от неизлечима „болест" - бързо всичко му ставало безинтересно и затова то трябвало да се замени  с друго.

Заменял слуги, жени, вещи, празни дни за още по празни... Удовлетворение не получавал.

Обикалял из празните зали на огромния си дворец и сякаш в ушите си долавял нечий,  до болка изстинал смях, напомнящ ридание... На всеки ъгъл  сякаш  Самотата залепяла по една хладна целука... Тихо шептяло и вътре в него онова чувство на неудовлетвореност, на липса на  топла човешка ръка, на обич...

Погледът му угаснал. В опустялото му сърце се загнездвала болка, която срутвала  спомените от предишния празен живот...

Решил, че само, ако се задоми, ще намери облекчение, ще се излекува от скуката, от апатията, от миналото... Обявил, че си търси съпруга и в двореца започнали да прииждат  чудни красавици, примамени от несметните му богатства и обширни владения.

Вглеждал се във всяка една, но зад миловидните лица  прозирали студена пресметливост, лицемерие, пошлост, разврат, суетност, духовна пустота, които качества все повече засилвали болката в кралските гърди...

Един знахар посъветвал  краля  да излекува душата си чрез непреходното... Да претвори своя свят в изкуство, в обич...

Кралят повикал  при себе си възрастния  придворен художник и му поръчал:

- Искам да излекувам душата си, да победя себе си и миналото, обаче за тази цел ми е необходимо нещо непреходно, което да остава и  след нас... Можеш ли да нарисуваш портрети на тези дами, но така, че да надникна зад боите, да видя какво в душите им би ме накарало да продължа да живея, да се променя? Да познаеш коя ще е моята съпруга... Ако не ме излекуваш, душата ми ще ръждяса и безмислието на миналото ще ме удави отново...

Художникът се заловил за работа, като всеки ден вземал нямата си дъщеря да му помага. Девойката му носела боите и четките и мълчаливо, със светнали очи, наблюдавала работата на баща си. Била дребна, бледа и някак обезличена във вехтата си рокличка, но очите и били като две черни въгленчета, живи и непокорни... Често дамите  и се присмивали, но тя само мълчаливо ги стрелвала с очи и сякаш разрязвала скъпата им обвивка и виждала това, което е зад нея... Зад боята...

Баща и нямал тази способност, не можел да надникне в душите им и мисълта, че кралят  ще затъне, го разстроила... Той не вярвал, че ще изпълни кралската воля, поболял се и легнал на легло... Преди да прихлупи очи, извикал при се бе си дъщеря си и и казал:

- Дъще, знам, че  ти виждаш какво има в душите на богатите... Ти си млада и можеш да промениш нечий живот, да го направиш по-светъл и по-добър... Аз вярвам, че с твоята ръка платната ще оживеят и ти ще дадеш на краля онова непреходното, което аз не мога да открия, защото още преди да се родиш и аз бях богат.. .Затова малко се страхувам, че още тогава съм ослепял за непреходното...

Скоро след това  душата на стария художник се преселила в по-чистия свят... Там някъде, близо до Бог...

От двете черни въгленчета  се търкулнали две горещи сълзи и паднали в боите...

Нямата трябвало да довърши започнатото, да накара краля да преобърне представите  си за живота.

Рисувала с жар и всяка дама от прелестната красавица ставала човек-схема, човек с изпразнена от смисъл съдържателност... Кралят наблюдавал работата на девойката, усещайки, че тя наистина вижда зад боите... Повярвал, че тя ще му покаже как да живее...

- Ти усещаш какво има вътре в нас, нали? А можеш ли да го промениш, можеш ли да ми покажеш непреходното...?

Девойката само му се усмихвала с очи и продължавала усърдно да наднича в душите на дамите... Нямало тайни за нея, знаела от какво са изтъкани хората от висшето общество и  не вярвала, че това, което е в тях, би могло да спаси нечия душа...

Веднъж дочула, че дамите подготят убийството на краля... Искали да го отровят и да вземат полагаемото си... Направили вечеря с най-отбраните ястия и напитки и поканили краля, всички придворни и много гости.

Нямата стояла в своето си ъгълче и довършвала поредния портрет. Дамите не я били поканили, защото с външния си вид щяла да изложи краля пред гостите му. Тя знаела за подготвения заговор и била длъжна да се противопостави, за да спаси една потребна на целия народ душа. Приближила се до масата и вдигнала чашата на краля... Всички я гледали с неразбиращи очи... За тях било дръзко една беднячка да се докосва  до кралска вещ, да скверни с ръцете си авторитета на краля...

Преди да отпие от чашата девойката посочила с ръка всички портети... Работата и била завършена, а от платната гледали живи лица, зад които и най-слепият би видял какво има зад боите... Там било всичко, което разяждало човешкото съществуване и всичко, което отравяло пътеките към небесните селения...

Девойката вдигнала наздравица за човешката слабост, за мерзостта, за подлостта, но и за жертвоготовността и любовта, които биха пречистили душата... Изпила до дъно чашата на краля и   умирайки протегнала ръка към него... Ръка-изцеление, ръка-обич... Свлякла  се безжизнена  на пода...  Но въглените в очите и не изтляли от отровата...

Кралят  видял непреходното, а именно - обичта, която ни прави по-истински от самите нас... В една мълчалива  обич, в една протегната ръка той познал себе си...