В памет на моя скъп и незабравим братовчед Денчо. Ранно утро е. На прага на старата двуката дядова къща съм. Тя цялата е плетена, а в гредите ù няма нито един пирон. Ковани са само с дървени клечки. Отвън е небесносиня. Като късче небе кацнало в горния край на двора. Обувам едни огромни „лепки”, изрязани от стари дядови цървули и неотворила очи докрай, бавно слизам по каменните стъпала. Вдишвам с пълни гърди свежия, упойващ въздух.Той ухае на кантарион и здравец, на мащерка и див джоджен, на горска ягода и меча къпина, примесени с уханието на зрели кумбалки и на зреещи ябълки и сини сливи. Дворът е наклонен към реката, която минава на не повече от петстотин метра от него. Прекосявам, влачейки лепките, хармана.Чувам отдалеч гласа на баба. Тя е в кошарата и дои овцете като съвсем беззлобно ги нахоква: ”У-у-у-у, Витошо, стой мирна мари, щрогло! Глътка ша пуснеш, пет ша разпилееш! Пр-р-р-р, Чипо, чумката да та тръшне, проклетнице, чи разкрачи са де! Ела, ела, Ваклушке, мамината кротуша, ти ша ма зарадваш пак, знам си!” Пресичам хармана. Кокошките ровят край торището, а една от тях е стъпила на напречника в курника и изпънала проскубаната си шия огласява простора с хвалбите си. Топлото яйце до запъртъка в полога е поводът за тях. След жетва вършеем на хармана. Дядо разпръсква снопите и впряга двата красиви вола в диканята. Тя е като шейна и е много лъскава. Отдолу има безброй забити в нея кремъци. Цял ден обикаляме с добичетата в кръг. Дядо е седнал важен като цар в средата на диканята върху трикрако столче, а ние с братовчеда сме се пльоснали направо върху пода ù. Сменяме се с лопатата и внимателно следим какво става под опашките на воловете. Ако започне нещо да излиза подлагаме лопата.Случвало се е да не удържим тежестта на съдържанието изхвърлено от говедата и тогава елате, че вижте! Дядовите попържни са по-люти и от най-лютите пиперки... Изхвърля ни от диканята, но ние дипломатично очакваме да му мине и отново сме заели стратегически позиции. До следващия ни провал. Минавам покрай плевника. Пълен е почти до горе с меко, ароматно сено. С братовчеда се качваме на най-високата греда и скачаме върху него. Отначало се страхувах, но сега скачам и сама. Усещането е великолепно. Стигам до сушината за волската кола и до петровката круша. Пак има нападали круши. Жълти са и са сладки като мед. Събираме ги с братовчеда в една голяма тава. Мием ги с вода от дамаджаната и каним големите да похапнат. Но бързаме с него да се налапаме. Изпоклепваме се със сок чак до ушите. Нагли оси натрапчиво бръмчат под носа ни и кацат по крушите в тавата. Възрастните, съобразявайки се с апетита ни, великодушно са се отказали от своя дял. А ние с братовчеда гоним осите. Подминавам и големия орех. Баба веднъж е падала от най-високия му клон, после пък я е ритнало и магаре, та сега е с две гърбици като двугърба камила. Продължавам пътя си покрай дама. В него са двата вола, големи и силни, с които дядо върши какво ли не. Носи дърва от високото в Балкана. Там той има своя гора. Вършее, оре и сее, пренася товари и какво ли не още. Там е и клозета. Дървен, небрежно скован, но функционален. Тъкмо съм заела позиция и от някъде довтасва братовчеда. Той повежда разговор с мене. Аз - от вътрешна страна на вратата, а той от външна. Но това явно не го устройва и се опитва да отвори вратата и да скъси дистанцията между мене и него. Той е с три години по-голям, но не знае, че жените се развиват по-рано и имат безпогрешен усет към някои неща... Писвам така оглушително, че се чува чак в горния край на двора. От някъде изкача дядо и като разбира естествения ми свян, целият се зачервява като рак и опулил очи, започва да хока братовчеда. ”Майка ти ша... и курварин, с курварин. От сега ощи, а?! От сега!” Братовчедът, който явно разбира за какво става дума, хуква да спасява кожата си. Оставят ме на спокойствие да си досвърша утринното облекчение. На връщане не забравям да вляза в Оградито. Прескачам само едно дървено заграждение и съм там. Така се казва местността, в която е дядовата градина. Пълно е с ябълки, кумбалки и сини сливи. От сините сливи сушат пестил и варят маджун, от кумбалките варят ракия. В Балкана наместо вино, пият сливова ракия. А ябълките дядо слага в трапа. Ред папрат, ред ябълки, после пак ред папрат и отново ред ябълки. И така, докато се напълни трапа. Зимата се разравя снега и малко от пръстта, а под папрата ябълките са свежи като току що откъснати. На връщане се спирам до поцинкованата ламаринена чешмичка. Чичо току що е донесъл с кобилицата и две пълни кофи с вода от кладенеца в дола. Цяло село черпи от там вода за разливане. А вода за пиене носим с братовчеда от Тарльов кладенец. Водата е бистра като сълза и много пивка. Пиеш ли от нея веднага огладняваш и търсиш нещо за замезване. Баба е типична габровка, макар да не е от Габрово. Пестелива до стиснатост, тя обича да крие благинките. Но аз успявам да се докопам до тях и греховно да охранвам тялото си. Овчето кисело мляко, сиренето, сланинката са за мене удоволствия и жадувани цели, до които се домогвам с радостно вълнение. С малко повечко интелект и късмет успявам да надхитря старицата и да приспя нейната бдителност. Плисвам няколко шепи вода на очите си и утринния ми тоалет е завършен. Вземаме бабиното менче, куките и хукваме с братовчеда за зрели къпини. Те са големи, черни, много сладки, но и много бодливи. Затова сме си направили и тия куки. С тях хващаме отдалечената, покрита с коварни шипове дълга клонка и я придърпваме към себе си. Така берем без да се набождаме. Една откъснем, две лапнем, но има много. Сега е сезонът на узряването им. Пълним менчето и се завръщаме като победители. Тайно отмъкваме захарта от шкафа и се вмъкваме в плевника. Опъваме се царски върху сеното и сладко се угощаваме с насипаните със захар къпини. Кеф! После братовчедът вади тесте стари, оръфани карти и ме учи да играя белот. Оказвам се доста схватлива ученичка. На обяд сядаме всички около паралията върху трикраките столчета. Баба е наготвила неджуркан боб в гърне в пещта. Вътре има няколко люти чушки. Така люти, че очите и носа ми плачат. Дядо обаче глади щръкналите си мустаци и казва, че гозбата е блага. А това е почти похвала. Ще ходим след обяд да берем кумбалки. Тая година те са много. Дядо решава да предаде част от тях на изкупвателен пункт. Плащат му веднага парите и вечерта той носи във волската кола дини. Очите на братовчеда и моите греят. Баба срязва първата диня и тя пращи. Вътре е червена и сочна. Нахвърляме ù се и примижваме от удоволствие, но и малко ни се спи. Отиваме с мама в нашата стая и аз чета една, две приказки преди сън. Няма телевизия, няма радио, няма компютри. Девствени времена. Отвън е чудна лятна нощ. Прехвърчат светулки и пеят щурчета. Почти като в приказка е.