Закъсняла тъга

Посветено на Армин Сантос

Живеехме в бяла къща кацнала на четири облечени с мрамор колони, заради ураганите и наводненията,  с вита стълба-охлюв отстрани, типична за Хавана, по която едно време преди революцията се е качвала  слугинята, за да не минава през главния вход. Между колоните имаше стъклена маса с четири бели метални стола от ковано желязо. Пред къщата и зад нея тропическият вятър поклащаше кралските и кокосовите палми и две три бананови дръвчета, които татко посади. Стаята ми беше обзаведена със старинни колониални мебели, каквито никой от познатите ми в София нямаше… От къде да имат венециански огледала до тавана, тоалетки с дърворезби и гардероби с огромни огледала. На терасата ни към улицата имаше два люлеещи се стола, също неизменни във всяка кубинска къща, и на тях привечер сядахме да „хванем хладинката” както казваха кубинците. Уличката ни беше на няколко пресечки от океана, ние по български навик му викахме морето. Там събота и неделя, а и почти всяка вечер се събираха младежите от квартала да се разхождат, ядат сладолед и да се къпят… И аз или ходех там с няколко приятелки или слизахме по широката Пета авенида до Хотел Сиерра Маестра да се къпем в басейна. А вечер танцувахме в бар „Карачи“.

Майка и татко много държаха да имам добро образование. Бях на шестнадесет години и учех в руска гимназия, защото по това време руският език беше на мода като английският сега, поне за „нашите” социалистически страни. Знаех прекрасно и испански, но английският ми не беше особено добър и за това татко реши да ми намери частен учител. Веднъж дойде и каза, че моят нов учител ще идва всяка неделя сутрин, единствения ден в който нямах училище, и ще ми преподава по два часа английски. Американски английски, защото в Куба никой не говореше английски като в Англия. Моят учител дойде в неделя. Оказа се, че е един много пълен и усмихнат негър на около четиридесет и пет  или петдесет години с чудесен английски, работеше като преводач  в службата на татко.  Носеше си книгите и речниците вързани с един ластик, защото в Хавана през седемдесетте години на миналия век никъде не можеше да отидеш и да си купиш чанта, освен ученическа.  Армин Сантос се оказа изключително чувствителен и съвестен човек, пълен с идеи и желание да ме научи. Избираше много възпитателни текстове от живота на американския президент Линкълн, историята на Съединените щати или на семейни теми… Тогава в Куба, както и сега, кубинците имаха продоволствени книжки с талони и не можеха да си купуват каквито искат продукти. Армин Сантос живееше сам, мисля че никога не се беше женил.  В Куба тогава беше трудно и да си купиш риза и обувки, но когато си и много пълен като него беше си практически невъзможно. За това Армин ходеше с една и съща, винаги чиста и колосана бяла гуаябера, официалната кубинска риза с много тегелчета отпред, която се носи над панталон, но в кръпки, които явно сам беше зашил. Винаги идваше сутрин, току що изкъпан и наръсен с талк, като всички местни хора. Когато свършваше урока, ако станеше по късно от дванадесет часа, майка често го канеше да обядва с нас, обичайните български ястия като пълнено пиле или телешко варено, например. Армин изпадаше във възторг и за да се случва това по често, пък и от благодарност за вниманието на майка, започна да ми преподава по три, че и по четири часа английски.  Как го бях намразила за тия безкрайни уроци в неделя! Гледах часовника и му подхвърлях, че е време да свършваме. Мечтаех най-после да си тръгне и да отида на плаж с приятелите си, а той вадеше все нови и нови текстове. Понякога ставах без много обяснения, отивах в моята стая, обличах си банския и изчезвах, като го оставях сам с майка и татко. Мисля,  всичко добро което казах за Армин до тук, е защото го оцених много по-късно. Тогава нито му бях благодарна за допълнителните уроци, нито се замислях за самотата на този човек, който беше намерил семейство с което да поседи в неделя, да обядва и да си поговори.  Един ден срамежливо извади един испано-английски речник, издание от преди ерата на Фидел, с фини странички със златен ръб и ми го подари. Който е живял в Куба знае каква ценност беше това.

Наближаваше Коледа. Кубинците не можеха да пътуват по екскурзии из чужбина, но ние българите да.  Татко реши, че трябва да видим Мексико: пирамиди, музеи, да се возим на лодка в Ксочимилко и да изкараме там Нова година.  Казахме на Армин  и последната неделя преди пътуването той ми даде едно листче с телефонен номер. „На брат ми е. Той живее в Мексико и не сме се виждали и чували много години. Обади му се от мен. Може пък да ми прати една риза, подарък… Може би…” -  каза Армин. Взех телефона и майка му подари, като си тръгваше, една рекламна чанта, в която той доволно си сложи книгите и ни помаха към терасата с широка бяла усмивка. На другия ден заминахме. Разгледахме огромната столица на Мексико, отидохме и до пирамидите Слънце и Луна,  возехме се на лодка в Ксочимилко и посетихме музеите… Аз се опитах да се свържа по телефона с брата на Армин, но никой не вдигна и повече не се и сетих нито  за Армин нито за брат му.  Върнахме се след Нова година, щастливи и пълни с впечатления и аз тръгнах пак на училище, а татко на работа. Няколко дни по-късно татко се върна от работа и ми каза, че моят учител Армин починал на Бъдни вечер сам в къщи. На никой не му е липсвал докато не е станало време за работа на трети януари и тогава чак го открили.

Толкова плаках за този човек! Съвестта ми изведнъж се пробуди. Видях всичко добро в Армин, усетих самотата му, моя младежки егоизъм, оцених всички мили опити за моето възпитание и интересните уроци по английски… Затварях се в стаята си, защото не исках родителите ми да видят колко плача, от гузна съвест и угризения. Бях се докоснала до един самотен и мил човек и не бях разбрала... И след толкова много години Армин си остана един болезнен спомен.