Залесяването

Не беше лош човек Ганчо Любовчията. Кротък и добродушен; той нито по кръчми ходеше, нито цигари пушеше. Работеше като вол; беше утроил земите на баща си, а спечелените пари умееше да пести. Живееше в голяма къща на центъра на селото, в чийто двор бяха запрени много стопански машини, а в обора му мучеше многоброен добитък. Ще рече човек, че работата му е наредена до дълбоки старини и дорде е жив над главата му проблем не ще да прелети. Обаче, както е казал народът – много хубаво, не е на хубаво. Зад рамото на всеки успех наднича малко или голямо нещастие.

Имаше болка и в ганчовото сърце - не можеше ергенът да си намери жена. Ходеше по седенки, задяваше невестите по улицата, взе да влиза често и в кафенетата, но от това нямаше голяма полза. Единственото нещо дето излезе бе, че щяха да го калесват за зет на чорбаджи Методи, ама дъщеря му беше едно мрънкало, един ненаситен змей за бижута, помади и разни други глезотии, че най-накрая Ганчо махна с ръка и се отказа. Заради несполуките му с нежния пол се роди и прякорът му Любовчията, който залепна като пиявица за името му.

Оттогава се измина известно време; изтърколи се пролетта, а след нея тежко като товарен влак изтрополя и лятото. Настъпи есента, а заедно с нея задухаха първите студени ветрове, заваляха дъждове, паднаха и слани. Лястовиците и щъркелите отдавна бяха заминали на юг и по оръфания от циганите селски парк само от време на време се чуваха жалните писукания на врабците. Сви се още повече душата на Ганчо, мрачни мисли нахлуха в съзнанието му.

“Ех, де да можех женица да си намеря” – кахъреше се той. – “Щяхме да си живеем щастливо с нея. Къща голяма, а земя колкото щеш – ще я орем, сеем и жънем, колко душа ни иска. После ще ми народи деца, на които един ден всичко да прехвърля. Те ще ме гледат до дълбоки старини и ще ме уважават. С тоз моя късмет обаче май ще си остана само с мерака, ама нейсе”. Любовчията тежко въздъхна и тъжно погледна през прозореца.

Една сутрин, докато крачеше по главната улица, на вратата на кметството той видя да се белее залепен лист хартия. Загложди го любопитството, какво ли ще да е написано там и без много да му мисли се отклони от пътя. Бележката представляваше обявление, в което се приканваха жителите на селото да се включат в ежегодното есенно залесяване на Кара Кория, в подножието на Централен Балкан. Датата на мероприятието се падаше в края на следната седмица, а всеки желаещ можеше да се запише в тефтера на кафеджията бай Тотьо. За пътуването никой не трябвало да се притеснява – според броя на записалите се горското щяло да изпрати нужните транспортни средства.

Спочуди се Ганчо Любовчията, сви устни и несъзнателно се почеса там, където не го сърби. Влезе в кръчмата, поръча си кафе и още преди горещият каймак да изсъхне по устните му, се записа в дебелата книга като доброволец.

- Ганчо! – подвикна му весело от тезгяха Тотьо Кафеджията. - На такива залесявания ходят и много млади булки. Кой знае, може пък в гората да ти е бил скрит късметът.

Любовчията нищо не отговори, допи си кафето и се прибра в къщи. Приготви си всички необходими инструменти, които му изискваха и в уречения ден, рано заранта, беше първи на мегдана. Лека – полека започнаха да се събират хора от селото, а не след дълго забръмчаха и камионите, изпратени от горското. Два от тях бяха пълни с люде от другите села, а третият беше за Ганчо и съселяните му. Настаниха се чевръсто в каросерията на газката, разнесоха се няколко бързи команди и с мощно ръмжене на двигателите, потеглиха към смръщения Балкан.

Стиснал в едната си ръка голяма права лопата, а в другата тежка кирка, Ганчо разсеяно слушаше шегите и закачките, що се лееха край него. Усмихваше се, а мисълта му се рееше към клатушкащите се отпреде им камиони. Беше сънувал, че намира съкровище в пожълтяла дъбова шума и сега му се искаше сънят му да е на добро.

“Ето”! – мислеше си той. – “Златото трябва да е бъдещата ми жена, а шумата трябва да значи, че ще я намеря в гората. Всичко се връзва и значи днес трябва да е щастливият ми ден.”

Изпълнен с надежди, Любовчията вдишваше дълбоко чистия планински въздух, а очите му весело блещукаха, все едно беше сръбнал едно павурче от кехлибарената за отскок. Царствените дъбове край тях отстъпиха владенията си на иглолистните си събратя и пейзажът постепенно смени декорите си; от оранжево – жълти със зелени краски. Шосето продължаваше да се извива като огромна змия между дърветата, а наклонът ставаше все по – стръмен. Като че ли и времето беше със залесителите; небето се беше отървало от досадните пухени възглавници на облаците и слънцето весело огряваше източните склонове на планината.

След около час пристигнаха до един оголен склон над Кара Кория, на който миналата година бе вилнял пожар. Раздадоха се кирки и лопати на тези, които нямат, ръководителят на залесяването набързо разясни инструкциите за работа и като по невидима команда всички се пръснаха като пилци по наклонения терен.

Единствен Ганчо не бързаше да се заема с копането на дупките за смърчовите фиданки. Въртеше се насам – натам, поглаждаше без нужда и без това гладко обръснатото си лице и хвърляше лукави погледи към другоселките. И имаше защо; недалеч от него работеше красиво момиче. Стройната й снага гъвкаво се навеждаше и изправяше, белите й, нежни ръце здраво стискаха мотиката, а русата й коса се спускаше на вълни по гърба й. Разноцветното й, макар и вехто облекло, наподобяваше пъстра народна носия, а сините й очи радостно блестяха.

- Това е дъщерята на Драго Копралята от Синигерово – тихо рече Трайчо Мундщука, като гледаше как Любовчията кокори очи по красивата девойка. – Много е хубава и работлива, ама баща й е един… не е за разправяне. По – скоро магарето ще се вразуми, отколкото той да отстъпи от думата си. Разправят, че в града искал да я праща; търсил й мъж от Филибето или жених от Софията, а такива като нас гонил още преди да повикат на портата им.

- Ще видим тая работа! – завъртя глава Ганчо, прекарвайки в ума си снощния сън и скритото в шумата съкровище. – Днес е моят ден!

Думите на Мундщука още повече разпалиха меракът на Любовчията и той взе все по – често да си намира работа край хубавицата. Тук ще копне, там ще пребърше морно чело и все кривеше врат към нея. Красотата й го привличаше, караше кръвта във вените му да кипи и той не можеше да откъсне поглед от нея.

По пладне работниците отпуснаха тела върху одеялата, извадиха кой каквото има от раниците и се заеха да обядват. Не след дълго се разнесоха смехове и закачки, отнейде писна гайда, няколко души се уловиха на хоро. Леко беше в душите на младите и макар и уморени, те не спираха да се веселят.

- Ей, горски! – провикна се по едно време Ганчо, тъй, че всички да го чуят. – Вярно ли е, че вие, планинците, сте познавали времето по – добре от метеоролозите, бре? Имали сте някакви свръхестествени способности, били сте екстрасенси, май така му казват учените.

Седналият наблизо ръководител се извърна към любопитния доброволец, усмихна се и кротко му отвърна:

- Не сме извънземни същества, нито пък притежаваме някакви магически свойства. Просто можем да четем знаците на животните. Забуха ли бухалът ниско по дърветата; времето ще се развали, чуеш ли го по високото; на оправяне е. Ако есенес почнем да срещаме следи от мечки по коларските пътища или близо до селищата; скоро ще завали сняг. А защъкат ли начесто горските мишки по пътеките; сигурно е, че ще застуди. Но хайде да не губим повече време, а да се захващаме с фиданките, че късно стана.

Залесителите се надигнаха един по един, прибраха си нещата в торбите и отново се заловиха за работа. Слънцето клонеше на запад, залягайки над плешивото теме на Джендема, а есенният вятър остро засвири между смърчовите корони. Източните склонове на Балкана започнаха да се покриват с дълбока сянка, която полека скриваше шарената горска палитра.

Така се случи, че горският изпрати Любовчията и младата девойка, да засадят двайсетина смърчови фиданки по края на едно дере, зад голяма туфа от хвойни. Вдигнал високо кирката си, Ганчо смело поведе момичето през хлъзгавите смрикови стъбла. Вървяха бавно и без да бързат – той отпред, а тя след него. Сърцето на младия мъж се блъскаше като лудо в гърдите му, а ръцете му леко трепереха. Не смееше да се обърне, досрамя го, гъста червенина запъпли по страните му. Не знаеше какво да й каже, за да я заговори, а толкова искаше да поприказват.

В мига, в който излязоха от гъсталака, пред себе си той видя купчина конски изпражнения.

“ Дърва трябва да са секли циганите тъдява” – сети се нашият човек, но тозчас се спря. Дойде му на ум да се пошегува с нея, па дано успее да я заприказва. Сигурен, че селската кандидат – снаха все трябва да е виждала конски фъшкии, пък и може и от майтап да разбира, Любовчията бавно се обърна и с приглушен глас й рече:

- Ей, моме, я по-тихо, че видиш ли, мечка стръвница е била тука! Ловец съм повече от двайсет години и съм готов билета си да скъсам, ако това не са мечи лайна. Най-вероятно ни е чула като сме се приближили и се е скрила, ей сред ония дървета отсреща. Ама ти не се бой, аз ще те пазя. Виж каква голяма кирка нося. Само да се появи и така ще я халосам по главата, че да види тя, как се нападат хубавици посред бял ден! Юнакът обаче не можа да довърши юнашките си думи. Клетата красавица пребледня, цяла се разтресе, а очите й се разшириха от уплаха. Тя хвърли мотиката си на земята и без да каже дума, изчезна в храсталаците, от които току-що бяха дошли.

Не беше лош човек Ганчо Любовчията. Кротък и добродушен; той нито по кръчми ходеше, нито цигари пушеше. Работеше като вол, а спечелените пари умееше да пести. Имаше само една едничка мъка в юнашкото му сърце – не можеше ергенът да си намери жена. А и как да си намери, като ги плаши с мечки.