Пустинята нарушава мълчанието си привечер - нашарваха го с гласовете си всички онези, крили лица и тела от огнения ден, търпеливо изчакали слънчевия гняв да намалее, а някои искаха съвсем да угасне за да почнат да вървят, запълзят или полетят. Привикваха и се учеха да оцеляват, ден след ден променяха начина си на живот, също като пътуващите и кръстостващи пътищата от залез до изгрев.

Алтар и Асила бяха спрели в първия от горещите часове и прекараха следобеда под защитата на сенника в обичайната почивка до вечерта, която вече плъзеше със съвсем тънки щрихи по хребетите на най-високите от скалите и дюните. Палещия полъх дълго обвиваше лагера им, безшумен като звяр и обикалящ наоколо в търсене на пролука за да се промъкне, но сенника ги пазеше от допира му – убийствен дори през последните дневни часове.

Алтар не спа много, когато се събуди, стана тихо, отиде и доля вода и добави храна за животните, също почиващи по това време, след това се върна на постелката и облегнал гръб на една от пътните кутии, зачете от свитъка, започнат вчера, в очакване денят да се придвижи напред.

Това оцеляващите днес умееха най-добре - да чакат, без да питат какво идва насреща – приели, че нужното ще се случи в точния момент. Търпението им е онази благодетел липсвала някога на предците, винаги бързащи да задминат всичко около тях.

Отвъд сенника, покритата от безброй от песъчинки и камъчета околност се бе нагряла до пукване от слънцето, вече спускащо се към далечния хоризонт - силата му топеше и него, размазвайки го с лъчите си. Лек полъх сновеше из ниските храсталаци, поклащаше сухите клони и увисналите от дълги листа на тук-там извисяващите се дървета, впили надълбоко корените си в търсене на животворната течност.

Алтар чете дълго, после сложи настрани свитъка, премисли прочетеното и остави съзнанието си да поскита в онова състояние на полусън, когато често се питаше дали ще открие отговорите на въпросите, изникващи в мислите или завърнали се в реалността изведнъж ще установят, че прекарва живота си в състояние, което може би е един безкраен сън, разтеглен във времето.

Откак тръгна по Пътя често търсеше разликата между реалност и илюзия - приемаше, че омаята на живота е възможност да се сбъдва отново и отново, заменила онази, на някой друг вид сън, който току що да вече е отминал, навярно завинаги.

Редуват ли се или са постоянни?

Имат ли връзка с времето или самите те го създават?

Дали всяко събитие, наречено с общото понятие „време“ - разделено от всеки според собственото си усещане, не протича едновремено в съзнанието на някой, потънала в съзерцание на личната си вселена – сплитайки и разплитайки галактики от мисли...?

Също както и той самият сега.

Или случващото се е производното на нишката, разплела се от следобедната дрямка на полегналата наблизо котка?

Пустинният лъв, пътуващ с тях, спеше на две крачки от него и сбъдваше поредното битие.

Алтар прокара пръст в кърга на гърдите си - Сириус не винаги отговаряше на тези въпроси и трябваше сам да търси отговорите им. Например реалността – коя е тя?

Реалността се прокрадва в съзнанието на човек с шепоти, с обещания, с дарове от мечти – всяка нейна приказка е богата на възможности, осъзнаващия може само да си избере една от тях... да я изслуша като разказ или да я изживее.

Тя ли е Кръгът на живота и Пътя в него – борба, печалба, загуба, смирение, упорство, промяна, отхвърляне и приемане на вяра в някой?

Дни и нощи. Срещи и раздели. Събуждане и заспиване. Повтаряне на един и същи цикъл отново и отново – това ли е тя?

Сириус е съшил в тези въпроси трънлив житейски кръг, но за вървящия, всеки забит бодил си струва болката заради сладостта да може да си каже:

- Живея, тук и сега!

Усещайки, че се намира във все повече разпалвана от слънцето реалност, която има избора да нарече своя – достатъчно ли е или търсейки отговори може и да премине в следващ свой етап от жизненост?

Алтар, затворил очи, сплиташе и разплиташе молитвената връв, прехвърляйки мисли, но щом чу шумолене излезе от дълбочината им.

Вечерното движение започваше с пълзенето на змиите между храстите, с отместващи каменните покриви и ронещите песъчинки на замъците си скорпиони и драскането от дестеките крачета на геконите, следващи извиващите се пътечки на змийски тела – тези твари издържаха на последните лъчи и затова първи се осмеляваха да размърдат покоя на отиващия си ден.

Погледна към Асила - спеше, подпъхнала ръка под главата си, другата бе прехвърлила през тялото на лъва.

Той също се събуди, погледна Алтар с кехлибарените си очи, прозя се и се облиза, но остана неподвижен под тежестта на ръката на спящата. Нямаше да наруши сънят ѝ.

Дали не са били заедно в него само допреди миг-два?

Макар да бе тръгнал с Алтар, след появата на Асила силно се привърза към скитницата и често крачеше редом с нея. Когато спираха за почивка неизменно се настаняваше наблизо и понякога, както сега, заспиваха прегърнати и споделяйки сънищата си.

Края на опашката му потрепваше - беше неговото време също да поскита, не ловуваше, от хората получаваше достатъчно храна, но обичаше да подгони някоя газела или пустинна лисица, да изреве веднъж-дваж към целият нощен свят за да го изплаши и след това винаги ги откриваше и настигаше.

Наблизо се чу кикотенето на глутница хиени – нямаше опасност за лагеруващите, макар товарното им животно биха убили от глад. Навярно подушили присъствието им са се приближили в търсене на останки – сега хиените бяха страхливи подобия на някогашните хищници, вече не смееха да атакуват хора, примитивните им умове разбираха, че са прекалено слаби срещу тях, макар да вървяха след тях научили, че винаги може да намерят някаква храна.

Лъвът тихо изръмжа - обеща да ги нападне заради вековната омраза между видовете им.

- Вечер ли е? – Асила погали лъва, който се извърна, отърка лице в нейното и стана, изпъна снага, изваждайки остри нокти, отиде до купата и пи вода, след което излезе отвъд защитното поле и пое към пустинята.

- Хей! – извика Алтар към него, той спря. Вдигна пръст и заръча строго: - И без да се биеш!

Лъвът намигна с едно око, разтърси глава - кой знае дали в съгласие или пренебрежително към казаното и с няколко скока изчезна зад ниските храсталаци.

Алтар изключи захранването на сенника. Тихото жужене секна, охлаждащото поле и тъмния слой, който образуваше, изчезнаха и към телата им лъхна все още топлия въздух, задържан досега от невидимата преграда.

Над тях прелетяха птици – една водеща, следваха я три от едната ѝ страна и три от другата. Идваха от някой оазис, бързащи да стигнат друг преди тъмнината да скрие посоката от очите им, а последните отблясъци играеха в размаха на крилете.

Асила седна, протегна ръце нагоре и настрани, разкърши тялото си, надигна водника и пи с удоволствие. Запуши отвора внимателно и го остави настрани. Така седнала, косите ѝ стигаха до постелката. Обикновено ги държеше събрани и като спеше ги разпускаше. Косите бяха отличителни за скитниците, в днешно време само те ги оставяха толкова дълги.

- Колко ни остава до Сайда?

- Три дни път.

Всъщност бяха три нощи и три малки части от деня, движеха се предимно след залез, но обичая в да се изразяват остана и пътуващите все още измерваха пътя си в дни.

- Да се нахраним и да тръгваме – каза тя и посегна към кутията с храната, която тази сутрин беше приготвила.

Откъснала беше някакви плодове, неизвестни на Алтар, и направи едно от номадските ястия – различни на вкус, но напълно приемливи като храна, с която той вече бе свикнал.

Алтар изтърка ръцете си с пясък и се настани до нея, откачи собствения си водник и задъвка, гледайки играта на сенките по близката дюна – тънките ивици вече се спуснаха по нея, след тях и още няколко, които постепенно се сляха с първите, след това още и още - накрая сенките я покриха цялата.

Умът му все още витаеш отвъд този свят, търсещ разликите във видяното с очите и усещаното с мисълта.

- Прочете ли свитъка, който започна вчера?

- Почти, накара ме да се замисля за някои неща.

Асила не познаваше буквите, някой ден ако пожелаеше, Алтар с радост би я научил да чете.

- За времето ли пише?

- И за времето...

Залеза бе само на няколко крачки, приближаваше многогласен – пазилите мълчание се надвикваха и надпяваха с ревове, крясъци, писъци и вой.

Дори пустинните цветя отваряха листата си с шумолене, размествайки клонки и стъбла за да усетят прохладата на нощта, от която щяха да изпросят няколко капчици роса.

Живота се променя все повече – помисли си той, - след век-два едва ли някой ще се движи през деня, освен нас – хората, най-приспособимите същества в целия свят.

Асила се озърна чула уплашен лай – бяха хиените, лъвът все пак ги е подгонил.

Тях промяната ги направи дребни досадници, а той бе запазил размерите си и силата си, сега при сбиване можеше да изтреби цялата глутница, която в миналото би го надвила с лекота.

- Не ме е чул – отбеляза Алтар и поклати глава, надявайки се да не се върне целият в рани.

- Защо не си му дал име?

- Нали виждаш, няма нужда, когато иска разбира всичко – но ако искаш го наречи някак, теб определено прие като по-близка и ще е лесно да научи името си.

- Може и да открия как се казва – усмихна се тя и му подаде шепа ядки, които бяха взели от последния пазар, през който минаха. Торбичката все още беше пълна наполовина.

Нахранили се двамата спътници започнаха да се приготвят и засъбираха лагера – допълниха водниците, провериха добре ли са затворени всички контейнерите с вода, разглобиха съоръжението на сенника, прибраха го в кутиите, навиха постелките за сън и натовариха всичко на кемъла, добре напоен и отпочинал в своя ъгъл на защитното поле, пристегнаха закрепящите ремъци около тялото му и бяха готови да тръгват.

Асила прибра косите си, наметнаха пътните си плащове, лицевите маски оставиха да висят, Алтар направи знака на Сириус и потеглиха.

Луната вече бе изгряла над тях като съвсем тънък сърп и вървяха без да говорят докато около нея не запремигваха няколко звезди.

- Алтар, ще ми разкажеш ли пак за кръга? – движението, което спътника ѝ направи, както винаги я накара да се замисли в тази негова вяра.

Алтар приемаше безверието ѝ – като скитница живота не я бе избрал да му бъде галеница и неведнъж бе смазвал тялото ѝ чрез изпитания, болка и унижение. Беше силна и не се предаваше и отстояваше на всички удари, но заради тази вечна битка, Асила не бе успяла да открие начин да чуе не само гласът на Сириус, но и някоя от старите религии.

След случилото се в Ишмалия, той няколко пъти ѝ бе разкривал от смисъла на Троизма – образа на Сириус описваше толкова различен от този, в името на който щеше да принесе човешки живот като жертва. Неизменно питаше:

- Защо тогава те са такива, а ти не?

- Не всички чуваме едно и също, особено ако все още се носи ехото на миналото и така да служиш на някой, е, това може да бъде по много различни, по-жестоки или милостиви начини – обясни той обичая и оправда заблуждението на жителите на града.

Асила нямаше как да забрави изпитанието, което я постави в онази клетка. За себе си бе наясно, че онези не са последователи на Сириус, докато Алтар ѝ разказваше за Троизма по различен, много различен начин.

Понякога в следобедите ѝ четеше, тя слушаше и си разясняваха неяснотите в текстовете.

Навярно такива като нея приемат, че остават настрани от общата милост на Сириус като негови врагове, но за Алтар скитниците бяха също борещи се за мястото си под небето – сами за себе си свободни хора, макар и да живееха без да вярват в нищо, неразбрали, че имено дадената им свобода е определяща събитията в дните и нощите им.

А може и да е изпитание – изпитание, в което да открият Пътя по някакъв различен начин?

Всяка стъпка на вървящия е част от изпитанието да живееш – каза си сега Алтар, докосвайки отново знака на гърдите си.

Активира пътния светилник, закачен на гърба на кемъла, и лъчът му разгони мрака пред тях на десетина крачки.

- Живота на всеки е вързан с нишката на съдбата му в обръча на единността. Такъв един невидим, но можещ да побере енергията на душите ни в себе си - душите наедно с преживяванията, мечтите и разочарованията им.

Звездите около лунната ивица ставаха все повече, вятъра раздвижваше въздуха приятно – но кой знае дали тази нощ ще продължи да бъде така кротък, без да хвърля в очите им облаци от милиони невидими кристалчета и да пълни дробовете им със сухият си прах. Надяваха се да ги остави да вървят без да слагат лицевите предпазители, тогава нямаше как да разговарят.

- Пътят на всеки започва и завършва в този кръг познат ни като живот, вселена, безкрайност.

- Който някога е започнал от нищото - Хаос – нали така нарече това нищо, което някога е било всичко?

- Запомнила си... Насред хаоса, първата мисъл, не е бил Сириус, а онази сила, от която той е произлязъл, е създала онзи ред, който е затворила в кръга на нашата реалност. Може би затова понякога, когато настъпи безредие, все още го наричаме хаос – дела извън окръжността на разума.

- Разум... Хаос... Древните едва ли са го разбрали.

- Древните... Те са били различни от нас, Асила, имали са живот, за тях изпълнен в търсене на удобства и безкрайни удоволствия, който накрая ги е разглезил толкова много, че в пренебрежението към всичко друго, сами са унижощили света си - а останките от техния свят е нашият... изгаряното ден след ден късче земя, такава, каквата я познаваме сега. Осъзнали стореното и създадения от безумието им хаос, те, като страхливци, също като хиените които лъвът прогони, просто са избягали натам... – ръката му се вдигна нагоре и двамата погледнаха към нощното небе.

Някъде там бяха техните предци, забравили за изоставения свят, където едва ли са очаквали, че живота ще продължи да оцелява, трудно, променен, но все още отстояващ правото си да съществува.

Дали са се поучили от грешките си на Земята? – помисли си Алтар и опъна повода на животното, което се спря за миг, сякаш и то да погледне към звездите.

Дали не превръщат още един свят в безкрайна пустиня? – бяха мислите на Асила, виждала останки от градовете на предците.

- И за кръга - какво още?

Алтар долови движение и понечи да извика, но разпозна силуета на приближаващия се към тях пясъчен лъв. Едрото му тяло мина между тях, като ги докосна един след друг.

Огледа го и не видя рани, значи само е прогонил глутницата и след това е пообиколил наоколо.

Погали го по голямата глава, Асила също, той изръмжа тихо и избърза напред за да закрачи на ръба на лъча светлина.

- За кръга... – Думите на Сириус можеха да ѝ разкрият много, кои да избере за да ги усети по-близо до собствените си мисли. - Вървим в него, следвайки нишката на която сме закачени, бавно или бързо вървим от началото към краят по Пътя.

- Нишката на съдбата – обади се скитницата.

Дали осъзнава, че нишките бяха съдбите на мнозинството вярващи и неколцината скитници, но свързани в единното им пътуване към крайната им цел – да станат част от общата окръжност на времето?

- Съдбата на всички е свързана. Дори и неприемащите Троизма са в този кръг. Началото е различно за всеки, пътя след това, но е странно, че за всеки има някъде място, на което съдбата му докосва нечия друга и така един чрез друг ние сме винаги в общата си единност да живеем заедно.

- А мигът – онзи, с който запомняш пътя си и онзи, за който съжаляваш докато вървиш, приближавайки краят му – те не са ли различни за всеки?

- Понякога дадено събитие остава неразбрано чак до края, а понякога докосването е мимолетно, дори и не помним, че го е имало. Понякога току да се оплетеш с нечия съдба и полъха на времето вземе, че те замотае с нечия друга - тогава ще се питаш:

- Дали онази не е била правилната, тази, с която бихте вървяли заедно до мястото, където завършва пътя на всички?

Спътницата му го слушаше внимателно, стъпвайки леко по хрущящата настилка.

- Но каквото и да е, ние сме свързани с него и продължаваме да вървим – както казах, едни бавно, други по-бързо... но се движим.

Асила беше скитница, родена насред нищото, отгледана от пустинята и такива като нея умираха без да бъдат чути от другите. Знаеше добре какво е да върви.

Нямаше дом, нямаше род, нямаше вяра в нищо. Небето за нея беше покрива на света ѝ, а света беше пясъка по който ходеше, вятъра я насочоваше накъде да продължава.

Може би лъвът почувства в нея точно в това, че е скитник – също така и двамата ги спаси Алтар и ето че сега бяха негови спътници.

Асила заобиколи голяма скала, наронила около себе си малки късове остри камъни, пътника прекара с внимание товарното животно, лъвът вече ги чакаше напред.

- Дали да не трябва да поставим от една страна доброто, а от другата злото и ние да бъдем между тях? Виждала съм, че от всяка страна има тълпи от хора и ако се вслушаме в едните или другите, всички твърдят за себе си, че са от правилната страна – вярващите в троизма, в кръста, в жертвоприношението, в слънцето, в пророка...

- Древните са оставили объркани вярвания, Асила. Все още има следващи и покланящи се на думите и объркани смесващи символите от техните времена, но всеки сам открива вярата в Пътя на Сириус.

- Нужно ли е винаги да се вярва?

- Човек е слаб без да има помощ за решения, желания, страхове... И тя идва от вярата му в нещо което е много над него – слово, дела, знак, лик.

- Аз слаба ли съм? А ти?

- Аз бях като теб – каза тихо Алтар. – Не вярвах в нищо, докато не получих знака, това ме направи по-уверен в посоката, която да следвам.

Той бръкна под плаща и извади знака. Пусна повода на кемъла и спряха, лъвът ги погледна, разбра и седна. Поднесе го към лицето на Асила и я попита:

- Какво виждаш?

Тя се вгледа.

Кръг – видя звездното небе, лъчът от светилника, тъмнината пред тях, чакащия лъв и лицето на търсещия отговорите Алтар.

- В него е целият ни свят.

Скитницата разбра – в окото на окръжността е обхванато нощното небе, пустинята, пламъците на слънцето от другата страна на планетата, разгъващия и събиращия се път, лъва, спотайващите се животни наблизо, мислите и спомените ѝ, една-две плахи мечти, които все още имаше, скрити много дълбоко и за които си спомни сега.

Помилване от вятъра довя спомена за думите, които скоро беше чула:

„В една безбрежна пустиня като живота е достатъчно да има само един единствен кладенец, в който да се огледаш, да видиш себе си и истинското лице на душата си и да откриеш сладостта с която ще отпиеш за да получиш от дълбините му животворната вода на познанието и отразената в съзнанието си разкриваща тайните светлина.“

Някъде в кръга е и любовта - онази, която не познаваше, но тайно, много тайно си мечтаеше да срещне преди пустинята да я погълне.

Продължиха. Вървяха в мълчание, лъвът ги погледна няколко пъти, доловил тишината им, очите му грейваха отразили светлината зад тях. А нощта шумеше и живееше.

Стигнаха до останки от изоставено малко селище – тук-там някоя стена още държеше сринат на една страна покрив, щръкнали измежду отломките запазени фолиобетонни колони, напукани и покрити с пластове мръсотия соларни панели, проскърцващи перки в колебанието на спрял въртенето си ветрогенератор.

Нямаше обичайния знак за извор, навярно кладенците са пресъхнали и хората са напуснали мястото.

- Виж... – Алтар и завъртя светилника.

На дървен стълб, издигащ се насред руините, самонавиващ се часовник показваше времето, затворен в стъклена кутия. Махалото все още равномерно отмерваше интервалите на секундите, събиращо ги в минути, а те се завъртаха в безбройни часове на самота.

Пътуващите спряха и се заслушаха в стържещото заради влезлия в кутията прах щракане.

- Времето... ама че противен глас има – промълви Асила и тръгна без да погледне повече механизма.

Подминаха селището, загърбвайки го в току що настъпилият час на полунощ. Можеха да вървят, можеха и да спрат.

- Не помня защо, но не обичам да броя дните. А ти винаги знаеш колко сме изминали и колко ни остава. Не те ли е страх от времето?

- Още преди да тръгна по Пътя се научих да отпивам от живота на малки глътки. Също както правим с водата – пестейки, но и ценейки всяка нейна капка. Така времето няма с какво да плаши, още повече, че може и да не сме закачени някъде в него...

Алтар се пресегна и улови ръката на скитницата. Рядко се докосваха, повече приемаха да усещат присъствието си един до друг. Сега обаче тя сви пръсти около дланта му и показа, че не желаеше да я пуска.

Продължиха да вървят така.

Асила намираше увереност в тази длан, която не я водеше, а вървеше с нея и се оказа, че посоката им е една и съща.

- Никога не бързай и чакай събитията да се случат така, както търпеливо чака жадната птица в ранна утрин да отпие капчиците събрала се роса, които нощта е изплакала в чашката на безименно цвете.

Главата му се сведе и прошепна тихо, за да може да го чуе единствено тя:

- Улових една от мечтите ти.

- В последният ти сън ли?

Пътниците получаваха послания в сънищата си.

- Не, Асила, в твоя...

А тя бе сънувала любов, онази тайна, която преди малко тихичко се надигна от скривалището си и напомни за себе си. Като скитница знаеше, че няма право да обича, но също така знаеше, че правилата на останалите не важат за нея.

Спряха, нямаше нужда от думи за да го решат – почти винаги мислеха едно и също. Гледаха се дълго, много дълго. Тя кимна, приемайки, че тайната ѝ е споделена.

Свалиха кутиите от кемъла. Лъвът полегна наблизо за да ги пази. Нямаха нужда от друго освен от постелките. Щяха да почиват няколко часа, преди изгрев отново ще тръгнат и вървят докато слънцето им позволи. Сложиха настрани плащовете и Асила разпусна отново косите си, повей лекичко ги раздели на кичури.

Легнаха един до друг и се загледаха в обсипаното с безброй звезди небе. Тя опитваше да приеме, че живота ѝ е част от кръга, а той се радваше, че двамата са в него тук и сега.

След една малка нощна вечност Асила наруши мълчанието си на прага на съня:

- Приемаш ли, че това необятно чудо, което е вселената, с всичките си измерения, времена и пространства, може да завиди на едно малко женско сърце, способно да я превърне просто в прашинка, ако узнае как чрез любовта си може да свърже звездите в небето и да събере светлините им в една?

Вятъра раздвижи света около тях както вълните движеха морето в най-тихите си нощи.

Тя се завъртя и застанаха лице в лице, очите го погледнаха с желание да говорят, след което плавно се затвориха за сън, но устните завършиха онова, което очите започнаха да казват:

- Мечтая да узная как може да се обича толкова много, че Вселената да завиди на тази неподвластна ѝ безкрайност, наречена любов...

Алтар погали лицето на скитницата, която вече спеше.

В кръгът на живота любовта е единност - нужно е само да се прекрачи най-близкият хоризонт за да се превърне залеза в изгрев и да се намери началото на собствения край и така ще бъдат отново и отново заедно.

Изгревът бе тръгнал тихо към тях от изток, но все още е далече, много далече – а те двамата бяха тук и сега.

Лъвът надигна глава, подуши и изрева към всички дебнещи ги в тъмнината.