Ана отвори очи и прикова поглед в екрана.

   – Съобщение!

   Тя скочи и кликна с мишката нетърпеливо. На мига се отвори прозорец и ѝ намигна закачливо.

   Борис: „Добро утро! Сънувах те. Обади ми се когато станеш! Искам да те видя!”

   – По дяволите! Изпуснах го. Може би ще влезе отново след малко.

   Младата жена набързо драсна два реда за отговор, намести лаптопа на малкото нощно шкафче до спалнята си така, че да го вижда от всеки ъгъл на стаята и хукна към банята. Взе си душ и тичешком се върна обратно. Трепереше от сутрешния хлад. Набързо се облече, без да откъсва поглед от екрана. Борис още беше извън линия.

   – Хайде, Борис, появи се! Чакам те.

   С леко разочарование в погледа, Ана бавно излезе от спалнята и влезе в кухнята. Сложи джезвето на котлона. За миг се замисли и се втурна отново в съседната стая, където на нощното шкафче самотно стоеше отвореният лаптоп. Грабна го и го отнесе в кухнята. Грижливо го постави на масата и се взря отново в екрана.

   – Глупачка! Защо се пуля в този монитор? Като че ли така той ще пише по-бързо.

   В стаята се разнесе аромат на прясно сварено кафе. Ана вдъхна дълбоко и от устните ѝ се отрони лека въздишка. В този миг лаптопа изписука.

   – Ето го!

   Борис: Тук съм, Ана. Готово ли е кафето вече?

   Ана: Да-а-а. Готово е. Чаках те…

   Борис: М-м-м, сякаш усещам аромата му. Как спа?

   Ана: Прекрасно! А ти ми усмихна утрото.

   Борис: Хм. Обичам усмивка ти, нали знаеш. Хайде, искам да я видя. Звънни!

   Ана изтича до огледалото в коридора. С бърз жест отпусна дългата си руса коса и тя се разпиля като лавина по раменете ѝ. Среса се чевръсто и изтича отново в кухнята. Седна пред лаптопа и кликна на зелената слушалка, като маркира „Избери с видео”.

   Борис погледна образа в монитора. Обичаше тази жена вече половин година. Тя го караше да се усмихва, да жадува топлина и нежна ласка. Беше забравил какво е да желаеш неистово друго човешко същество. Живееше сам вече почти пет години и мимолетните връзки в нета му носеха утеха, но нищо повече. Всъщност така му беше по-добре. Не търсеше обвързване, но Ана беше на път да промени представите му за живота и бъдещето. Борис се плашеше, когато се замислеше накъде върви връзката им, но беше безсилен да устои на изкушението. Когато от монитора го погледнеха тези огромни очи… и той се предаваше. И отново, и отново жадуваше думите, гласа и образа ѝ. Ана, може би, беше неговата сродна душа. Запознали се бяха съвсем случайно в интернет пространството. Той гледаше скептично на такива връзки, но тя се оказа утрото в самотния му ден и залеза в тъмната му нощ – не беше срещал толкова чаровно и открито същество досега. Бързо увлечението му прерасна в силна и изпепеляваща любов. Любов ли? Ако любовта от разстояние можеше да се нарече така, то това беше истинска любов, без досадни задължения и без празни обещания. Просто любов, трепкаща на върха на кабел, който светкавично пренасяше емоции, а въображението рисуваше живи картини на блаженство и пълнота.

   Мисълта за Борис изпълваше дните на Ана, а нощите ѝ се оцветяваха в страстни цветове благодарение на случайно изречена от него дума или възклицание. От известно време сутрин се събуждаше с името му, а вечер заспиваше с неговия образ в съзнанието си. Очите ѝ го жадуваха, а сърцето страдаше, когато не усещаше присъствието му. Тя не мислеше колко е обречена тази връзка. Отказваше да повярва, че чудо не би могло да стане и упорито поддържаше интереса му, въпреки че понякога отчаянието и безсилието я обземаха и сърцето ѝ се свиваше от болка.

„Всъщност нищо никога не се знае. По течението е толкова прекрасно и лесно. Пък каквото е писано, то ще се случи…” – такива мисли носеха надежда и на двамата. Подхранваха ги поредната мила дума или усмивка, нашепваща от екрана: „Обичам те!” и водовъртеж от емоции стимулираше въображението им.

   – Ана, имам изненада за теб. Ще си свободна ли утре сутринта? По-късно ще ти пиша точно към колко часа искам да се чуем. Важно е!

   – Ще се чуем когато кажеш. Ще съм будна.

   – И да те събудя няма да съжаляваш. Ще видиш, изненадата си струва.

   – Сигурна съм. – жената се подсмихна заговорнически.

   „Нямаш идея какво съм намислила и аз Борис. Няма да ме събудиш ти утре. Напротив! Отдавна ще съм станала и кой кого ще изненада не зная…” – мислеше си тя и леко потриваше ръце от възбуда до края на разговора.

  ***

   Сутрешният хлад повя аромат на напъпила пролет. В сумрака тук-там още проблясваха избледняващи звезди. Луната вече се беше скрила зад облаците над хоризонта на запад. Небето трепкаше в очакване, избистрило се и чакаше с нетърпение златното да изпъстри синевата. Изгревът предстоеше.

   Ана слизаше по стълбите в Морската градина. Нямаше много време. Часът наближаваше. Тя погледна първо часовника си, после се взря в хоризонта над морето и стисна още по-силно телефона ръката си.

   – Още малко! Още малко изчакай, Борис! – прошепна.

   Вече тичаше по вълнолома. Спря се точно накрая до фара. В нозете ѝ вълните нашепваха очакване, лекият ветрец галеше дългите ѝ коси, а някъде в небето се чу писък на гларус.

   – Успях!

   Жената пое дълбоко дъх, изпъстрен с морски пръски.

   ***

   Борис погледна часовника си.

   – Време е!

   Бавно и внимателно заобиколни каменната ограда и излезе на скалната площадка. Отправи взор пред себе си и дъхът му спря. Нюансите на цветовете пред него се смесваха като по платно на трескаво рисуващ художник. Преливащи и ярки багрите на кафявото, оранжевото, червеното и златното се разливаха, докъдето ти стига погледа, и отвъд него. Може би само залязващото в този момент слънце и орелът, реещ се над скалите биха могли да видят цялото величие на природата.

   Борис искаше да сподели това с Ана. С треперещи пръсти извади телефона си и набра номера ѝ.

   – Добро утро. Готова ли си? –  каза той.

   – За теб добра вечер. – отвърна тя и продължи – Защо гласът ти трепери?

   – Еми, вълнувам се! А ти си запъхтяна? Къде си? – зачуди се той.

   – Сега ще видиш къде съм! – тя също беше развълнувана.

   – Не, първо ти погледни! – той нямаше търпение.

   Двамата пуснаха камерите и насочиха телефоните си напред.

   Два чифта очи се взривиха в картината пред погледа. Нейните видяха последните лъчи на кърваво-червен залез над Гранд Каньон, а неговите се потопиха в блясъка на вълна, отразила слънчевата пътека на изгрева над родното море.

Двамата стояха безмълвни, вперили погледи в екраните на телефоните си. Очите им преляха от възхищение. Разстоянието от хиляди километри им навя безсилие. Борис и Ана притвориха клепачи почти едновременно и въздъхнаха тежко.

   Чрез образите от телефоните тя полетя над висините с писъка на скалния орел, а той се стрелна над морската шир, рисувайки ветрени бразди по водното огледало с крилете на гларус. От екрана на Ана един слънчев лъч от залеза ѝ помаха и в следващия миг се появи над морето пред нея с изгрева, носейки ѝ топлата прегръдка на любимия. Тя заплака…

  Никога преди двамата не бяха се чувствали толкова близо един до друг. Тя – потънала в силните му обятия на скалата. Той – целуващ нежно страните ѝ, влажни от горчиви сълзи премесени с морска пяна.

За силата на любовта няма граници, разстояния и стени. Въображението лети със скоростта на светлината. Плъзва се по жиците на кабел. Просветва за миг, изброявайки секунди, часове, километри, мили… И се втурва направо в сърцето, драскайки клечката на най-късия фитил на света, който за миг запалва най-мощния взрив от емоции – любовта.

   На другия ден Борис си купи самолетен билет за в къщи.