Замисъл за есента и любовта

Някой ден от този свят ще си отида и аз, и ти... и той, и тя... и нежните жълти падащи листа...  
И някой ден напред, напред във бъдеще ако погледнем, дали някой ще стои под някое дърво да чака първото падащо листо?...
Ще стои ли на пейката в оназ градина с желание тез листчета да го обсипят цял? А пък може би няма да я има оназ градина, където с тебе бяхме двама и гонихме се под дъжда...
Може би пък няма да е толкова романтично... но когато душата го иска, ще успее да го направи красиво!
Дали ще съществува в техните сърца любовта... истинската?
Когато вървят по улиците, още влажни от есенния дъжд, дали ще виждат в локвите и листата сърчица... едно разбито друго - цяло...
Въображение ще имат ли онези в бъдещето...?
Къде ще е любовта? А трепетът на влюбването от пръв поглед?
Но вярвам, че ще осъзнаят къде има красота, ще успеят и да разберат кой е точният човек, за да кажат... обичам...
О, скъпи мой! Стой до мен, не мърдай!
Прекалено много мисли объркаха ми мисълта. Отново вярвам в това, че имам сили сега, за да продължа!
Отново вярвам в любовта!