Не бях докосвал пияното от години.

    Изведнъж, като че ли изгубих онова желание, което ме караше да свиря. Винаги съм избягвал да говоря за това и до днес не мога да разбера защо. Когато бях малък, още в детската градина майка ми казваше, че съм бил музикант по душа. Тогава си спомням как вземах две пръчки и удрях на всякъде по мебелите.

    По-късно, когато започнах с уроците по пияно всички се учудваха на таланта ми. Четях нотите, като че ли през целия си живот съм правил само това. Отраснах различен от останалите - докато моите връстници играеха по улиците, аз репетирах за училищни концерти.

    Един ден баща ми донесе един голям кашон.

- Компютър - рече той с весел тон - малко да се разсейваш, а чувам, че сега повечето момчета имали компютри.

Толкова много се зарадвах, че родителите ми бяха ми купили компютър. Започнах да прекарвам по цели дни пред него. Почти забравих за музиката. Така престанах с участията и изявите. Изглежда целият ентусиазъм и желание се бяха изпарили от мен. Повечето хора казваха, че талантът ми бе напуснал, но единствено родителите ми отричаха това.

- Творческа криза - казваха те - Случва се често при хората на изкуството.

      Така неусетно минаха годините. Някъде там останаха и спомените от възрастта, в която бях отдаден на музиката.

     Една късна вечер почувствах някаква празнина. Непозната досега за мен. Седнах пред пияното. Старо, но беше много скъпо за мен, носеше ми приятните спомени от детството. Докоснах го, дебел слой прах беше полепнал по него. Неусетно старите навици ме завладяха. Взех кърпичката и не просто бършех клавишите, а виновно ги галех. Поставих ръце върху тях и затворих очи. Музика изпълни душата ми. Искаше ми се да остана в този свят на красота, да не се откъсвам никога от него.

Изведнъж усетих нечие докосване, като че ли нечия ръка погали рамото ми. Обърнах се и видях девойка с дълги кафяви коси и едни кадифени очи, които излъчваха необикновена топлина. Усмихна се.

- Ще посвириш ли за мен? - помоли ме.

- Дали ще мога? - отвърнах неуверено.

 Не знаех какво се случва - сън ли беше това? Почувствах някаква нова сила, която извираше от мен. Свирех с неутолима жажда. Желанието ми да бъда всеотдаен на този свят се бе върнало.

      Отново започнах да се готвя за концерти, но не знаех ще издържа ли? Пръстите ми бяха неуверени. Имах чувството, че не свиря това, което трябва да бъде. Вярата, че ще успея ме беше напуснала. И също толкова неочаквано чух гласа на нея - на съдбата. Образът, който бях срещнал онази вечер отново се появи пред мен.

- Ще успееш - казваше ми тя - музиката ти е вълшебна! Никога не забравяй, твори със сърцето си!

      За нищо на света не исках да напускам този свят на музиката. Жадувах за нея. Тя правеше всичко по-различно, по-живо и необикновено.

      Съдбата беше до мен. Усещах се уверен и вътрешно знаех, че това е правилния път. Завинаги.