Goodbye my lover,
                                                                                                                Goodbye my friend,
                                                                                                          You have been the one,
                                                                                            You have been the one for me...


          Беше лято - най-хубавото ми лято досега. Изпълнено с емоции, любов и щастие. А беше едва края на август, имаше време да се случат още толкова много неща - неща, които да го направят още по-хубаво или да го развалят.
Не го бях виждала от година, но веднага, щом го видях, го познах. Беше същото сладко момче, което помнех - с тъмна коса, кафяви очи и чаровна усмивка. Чак сега осъзнах колко много ми е липсвал. Говорих с приятелката си да го вземем с нас, за да го видя и да си припомня за хубавото старо време - за училище, за погледите, за страстта между нас, за това, че съдбата ни беше свързала. Точно сега се нуждаех от това.
           Дойде денят, който толкова дълго чаках, когато го видях, точно пред мен, сърцето ми заби като лудо. След по-малко от ден пак си бяхме приятелите отпреди година, съучениците, които си помагаха в трудни ситуации.
           Най-добрата ми приятелка заминаваше за Чехия. В последния ден, в който бяхме заедно, и той беше с нас. Разкарвахме се всички заедно, докато не дойде момента на раздялата. Не издържах и се разплаках, беше ми толкова тъжно... С нея винаги бяхме заедно, знаехме всичко една за друга... това просто не можеше да се случва. Да, но се случваше.
           В този момент той бе до мен. Даде ми рамо, за да поплача, даде ми сила. Тогава се чувствах толкова защитена и сигурна. Исках само него, имах нужда само от него... Стояхме на нашето място, седнали на стълбите, бях се облегнала на него и тихо плачех, а той ми говореше. Стана късно и трябваше да си вървя. Когато тръгнахме към вкъщи, той хвана ръката ми. Усетих това, което изпитвах преди толкова време. Отново бях щастлива, но този път както никога досега. Стигнахме до вкъщи, спряхме и той ме целуна. Устните му докоснаха мойте толкова нежно, че за миг сърцето ми спря да бие, а после продължи като лудо. Целувахме се там под звездите. И след това направих най-голямата глупост. И двамата си имахме гаджета, но те бяха от други градове. Защо започнах да говоря точно за това? Защо развалих цялото вълшебство? Защо нараних него, а и себе си?... Така и не разбрах...       
            На следващия ден нищо не беше същото. Любовта бе изчезнала от неговите очи... Гледаше ме безчувствен и с пренебрежение. За един миг щастливото ми лято се превърна в най-тъжното досега.
           Днес, две години след това, често си спомням за този ден. Често гледам звездите и плача. Прегръщам снимката му и знам, че никога няма да  го имам пак до себе си. А чувствата ми - те никога няма да се променят, дори и заради факта, че той ме отхвърли. Просто съдбата реши да ни срещне и аз все още се надявам, че може отново да ни събере, че може да ми даде последен шанс. А ако това стане, обещавам, че ще се възползвам от него по най-добрия начин. Ако това не стане - нека бъде щастлив и обичан, само това му пожелавам. А за мен - той завинаги остава в сърцето ми. Завинаги...