Беше кафене, приютено като малко дете между столетните къщи, с триметрова фасада от дърво и парче зелена трева за изтривалка. Така сякаш нарочно обезличено в тесните пресечки около центъра, то посрещаше с цигарен уют, мирис на кафе и печена баклава верните си посетители. Посрещаше ги рано сутрин с хладината на напръскан от лейката тротоар, със звънчето над вратата, винаги по- гръмко при вида на влизащ човек и отслабено на излизане, приютяваше ги в тесните си две помещения, върху старите камъшитени столове, между стените, облепени някога с огледала, да създават илюзия за ширина насред теснотията. После, когато отмине мига на очарованието от сутрешното кафе и чашите засъхват с неизпита утайка под климатика, съдържателят, несъразмерния арменец Левон, тръгва с преметната кърпа, подрежда столове, лъска до блясък след отиващите си клиенти, понякога със строго изражение, страшничък, когато е с гръб към скромната фасада, друг път весел, приветлив, въпреки квадратната челюст, осветен от червени ...