Беше  кафене, приютено като малко дете между столетните къщи, с триметрова фасада от дърво и парче зелена трева за изтривалка. Така сякаш нарочно обезличено в тесните пресечки около центъра, то посрещаше с цигарен уют, мирис на кафе и печена баклава верните си посетители. Посрещаше ги рано сутрин с хладината на напръскан от лейката тротоар, със звънчето над вратата, винаги по- гръмко при вида на влизащ човек и отслабено на излизане, приютяваше ги в тесните си две помещения, върху старите камъшитени столове, между стените, облепени някога с огледала, да създават илюзия за ширина насред теснотията. После, когато отмине мига на очарованието от сутрешното кафе и чашите засъхват с неизпита утайка под климатика, съдържателят, несъразмерния арменец Левон, тръгва с преметната кърпа, подрежда столове, лъска до блясък след отиващите си клиенти, понякога със строго изражение, страшничък, когато е с гръб към скромната фасада, друг път весел, приветлив, въпреки квадратната челюст, осветен от червените лампи над бара.

Най-хубавите часове са късните следобедни часове, когато минувачите отвън по паважа сякаш се разреждат, звънчето онемява, а Левон се спотаява зад мраморния плот, оглежда за последен път тихите клиенти на единствената заета маса, смъква очилата си така, че да може да вижда над тях, и се залутва в сметките от деня.

Tоку до бара има уютно спретнато сепаре с ниска масичка и небрежно нахвърлени възглавници, за по-удобно облягане. Това е кътчето на най-верните посетители. Виждаха се вестник, очила с голям диоптър, забравена шапка с протъркана периферия.

- Откъде го вземаш тоя наем?

- От двете стаи... две стаи с коридорче!

- И откъде ги имаш тия стаи?

- Как откъде... от жена ми... тя ми ги завеща!

- Коя... онази с големите...?

- С големите гърди ли... не... другата... куцата!- отвърна възрастният мъж, побелял господин с хитри очички и много вехт балтон. Набиваше се в поглед мръсната му прошарена брада, жълта около устата, косата, омазнена, но гъста, въпреки годините, и една странна каишка с парче дърво, която лежеше върху лекетата по фланелата му и се поклащаше при всяко движение.

Седяха трима на сепарето за вътрешни хора и си говореха в тихия следобед. Левон, освободен от поръчки, следеше сметките в тефтера и ги поглеждаше благо под цигарения дим.

- Че ти колко жени си имал?- попита единият, слаб мъж с дълъг нос и нов кожен каскет. Държеше шубата и шала върху коленете си, идваше по няколко пъти на ден, пристъпваше тихомълком покрай масите, гледаше добродушно всички посетители и сядаше винаги на едно и също място. Така под вечно прихлупения каскет, носът му изглеждаше още по-голям.

- Три! - отвърна старецът с вехтия балтон.

- Как три, бе? - се чу грубият глас на Левон зад бара.

- Три бе, Левон... защо да лъжа?- изрече някак жално старият. - Първата, оная, дето я взех разведена, парясницата... тя после и с мен се разведе де... добре че не ми остави дете... както кукувиците... Втората, оная с големите гърди... както дойде, така и си отиде, май в Гърция избяга... И последната, куцичката... от нея останаха двете стаички, дето сега ги давам под наем!

- Интересен ти е бил поне животът!- каза другият мъж, също възрастен с плетена шапка и пуловер от еднаква на цвят вълна. Беше сресъл прилежно оредялата си коса, имаше красиви очила с много чисти рамки.

Левон се усмихна зад бара, груба, недодялана усмивка, страховита заради формата на челюстите, масивни и четвъртити като чекмедже.

- Не е за жалене той!- каза Левон.

- Добре съм си аз!- каза уверено мъжа с бялата брада, съблече балтона и го хвърли настрани, сякаш нямаше намерение повече да го облича. Отдолу се видяха развлечените, бархетени ръкави черни по ръбовете, с топчета от дългото носене.

- Добре съм... не ме мислете... четири стотака пенсия вземам... и сто и петдесет от наем... бивам!

- Колко пенсия?- попита Левон, а очилата му висяха на ръба на носа му.

- Четиристотин... без наема!

- Лъжеш!

- За пенсията или за наема?- попита старецът със същия жален глас.

- И за двете!

- Защо да те лъжа бе, Левон... осемнадесет, не, седемнадесет години в транспорта!

- Ти ли бе?

- Ами как... осемнадесет години бях шофъор бе, Левон?!

Старецът се бе разгорещил, очите му светеха в сумрака на кафенето, поглеждаше последователно всички, търсеше подкрепа, а парчето странно дърво подскачаше по гърдите му. Те го гледаха мълчаливо, другите трима мъже, гледаха го безизразно, безучастно, слушаха уверените му думи, възмущаваха се всеки за себе си от мръсния му пуловер, от запустялата коса, защото знаеха, че днес е един съвсем обикновен ноемврийски ден, те всички знаят историята на този старец, каквото и да им говори той, ще пият чай, преди да е изстинал съвсем, или арменското кафе, което Левон приготвя за тях, и ще се разотидат, без нищо да се е променило.

- После седем години в автокомбината... всичко втора категория...и на двете места!

- И защо живееш такъв живот?- попита Левон.

- Че какъв живот, бе, Левон?

- Ами цял ден по улиците... виж как си облечен... мръсен?

- Че на мен за какво ми е облекло бе, Левон? Къде толкова ходя аз?

- Как къде... тук идваш... по улиците ходиш!

- Един мъж трябва винаги да е спретнат! - се обади и третият мъж, младолик, с костюм, който някога е бил хубав. Той работеше в строителна фирма и бе началник на бригада от няколко човека. Винаги намираше време да посети кафенето, гледаше хората право в устата, слушаше ги дълго, без да ги прекъсва, преди да си е спомнил нещо отскоро или отдавна отминало и да каже възторжено и съвсем не на място "Калпаво племе са това майсторите".

- Три години в работилницата!- продължи стареца, все така затърсил подкрепа- Много стаж имам аз!

- Не ти вярвам аз!- каза тихо Левон.

Влезе възрастна жена с простичко палто с три големи копчета като плочки и натруфена шапка, под която сивееше косата ú, вързана на кок.

- И дъщерите помагат!- продължи белобрадият. – Добре съм аз... какво ми е... помагат, ама са далече!

Левон приготвяше мляко с какао за жената със синята коса.

- И двете се ожениха... добре живеят... аз... и аз съм добре... живея... е, не охолно, но живея, не се лишавам... децата, устроени... далече, но устроени!

- Ще изляза за минутка!- каза старият, стана и излезе бързо, припряно, както говореше, а те видяха през стъклата как ветрецът роши косата му.

- Не му вярвайте за нищо на тоя!- каза Левон и погледна презрително към входната врата. Свали очилата, заобиколи теснотията около бара и застана голям и несъразмерен пред сепарето.

- Първата жена я прокуди с пиянство... помним го, всички... седне някъде, пие, пие, очите му светнат, устата му се разшири, стане да си ходи, ама не може да ходи в права линия, тогава се научи... бяга, напие се, стане и тръгне да бяга, така се прибираше, когато е много пиян, бяга... съседите я помнят жена му... стои на тясната тераса и го чака... протяга врат да го гледа дали идва от края на улицата... по някое време го вижда да бяга към дома и влиза вътре, да огледа за последно масата, пантофите дали са на място, всичко дали е наред... прокуди я... все недоволен, все запъхтян от тичането!

- Знам го!- каза благият мъж с чистите очила. - Остарял е, но го помня... съседите му отгледаха децата!

- Пенсия взимал... лъже... той нормална работа не е захващал в живота си... такъв безделник беше! – продължи Левон. – А втората... каква красавица беше... среше я тая коса, сложи си яркото червило на устните и тръгне с мрежестата торба за покупки... а ние всички спираме, кой каквото и да върши и я гледаме... не можеш да откъснеш очи от нея!

- Помня я, нищо че бях малък... татко я следеше с поглед от прага на дворната врата, въздъхваше и все казваше: "Ето една жена, която е объркала адреса!"

- О, те живяха година и половина, или най-много две! – каза Левон. – И тя си отиде... някога, когато беше тихо из квартала или преди лягане, го чувахме да ú крещи, че е яловица, дървена кукла и прокажена жена, щом само тя не може да му роди деца... съседските жени разправяха, че я виждали да плаче под сенките или очите ú изведнъж и без да я срам почвали да плачат сами... ей такъв мръсник е тоя!

Тримата се спогледаха и доловиха внезапно появилата се празнота, появи се като полъх от отворена врата и охлади тясното кафене.

- Остави го... стаи под наем давал... живее като скот в една таванска бърлога! – сподели другият възрастен мъж на масата. – Под него живеят двама старци... мъж и жена... като че ли са му някакви далечни братовчеди... вдигнали са ръце от него... постоянно им просел цигари и нещо за ядене!

- Дъщерите му не искат и да чуят за него... та те растяха, а него все го нямаше никакъв! – допълни Левон.

Младият мъж с големия нос стоеше безучастен, с благото изражение на лицето, все така с дрехи върху коленете.

- Сигурно сега излезе да изпроси някоя цигара от минувачите? – предположи той.

Звънчето издрънча глухо над вратата и белокосия влезе, а бузите му червенееха като наженени плочи на котлон. Седна в края на дивана, сега без да сваля балтона.

- Студено си е... довечера кучето и котката ще спят заедно! – каза и се засмя пресилено.

Тримата гледаха към бара, там Левон режеше кашкавал на тънки ивички, имаше поръчка за сандвичи.

- От колко време не си виждал или поне чувал дъшерите си? – го попита Левон, без да поглежда към масата, продължаваше да реже, а очилата му смъкнати в края на носа.

- Е, не е толкова отдавна... ама те живеят далече, Левон... а голямата е още по-далече... много път... си е това!

- А чувате ли се?

- Чуваме се... чуваме се... по телефона... говорим, говорим, спомняме си за едно време... говорим, първо с едната, после се обадя на другата, говорим за какво ли не... по едно време започват да плачат и връзката се разпадне... пък на другия ден, я пари ми пратили, я топла дреха... после като им звънна все се паля... ама защо викам, бе деца пращате... нали знаете, че всичко си имам, ама не и не!

Отново стана тихо, чуваше се приспивното ръмжене на хладилника, часовникът отброяваше непоколебимо първите минути от зимната нощ, докато отвън редки минувачи с отнесени в мисли лица преминаваха бързо пред прозорците, червеният светлик на кафенето ги огряваше за миг и те отново потъваха в тъмнината на заледените дървета, сякаш никога не са преминавали оттук.

- Липсват ли ти... децата?- попита младият мъж.

- Че на кой нормален човек не му липсват, когато ги няма! – отговори тъжно белокосият.

- Зашо не отидеш да ги видиш... като ти е тъжно?- попита Левон.

- Много път е това, бе Левон... на тия години!

Двама млади влюбени казаха "Довиждане" на Левон и той им се усмихна. Бяха красиви, студът не ги плашеше, имаха еднакво дълги руси коси и различни раници.

- Аз си я спомням... онази, последната ти жена, куцичката... добра женица беше, кротка, възпитана... винаги поздравяваше из квартала!- каза кротко възрастният мъж с чистите очила. – Тя от какво почина?

Белокосият се оживи и отново заговори бързо:

- Имаше болно сърце, от него почина!

- Кажи им, че почина от мъка!- подхвърли Левон. – От мъка, че не те видя почти никога до себе си!

Сега Левон подреждаше сандвичите върху красиво изрисувани чинии. Белокосият се схлупи в балтона, гледаше изражението си върху излъсканото стъкло на масата. Явно мислите го бяха отвели далеч оттук.

- Кажи им, че те нямаше тук, когато почина! - прогърмя  строгият глас на Левон.

- Да, съседите я погребаха... аз бях на курс с камиона... далече някъде!- прошепна човекът и сякаш бялата му брада потрепери.

- Не си за жалене ти!- каза с гняв Левон.

- Какво да направя, Левон... не ме свърташе на едно място... сърце е това... сърце... душа... как да се боря аз с тях... все ме бутат да отивам къде ли не!

В кафенето настана тишина, а отвън по паважа изтрополи кола и изсвири с похабени спирачки преди завоя. Падна сух студ, замъгли фенерите и голите клони заблестяха като лакирани.

- Ще взема да тръгвам аз!- каза бодро белокосият и тупна с ръце коленете си. – В тоя студ... само червено вино, свински пържоли... и близо до печката... така ще направя и аз... може да вдигна кръвното от виното и тия блажнотии, ама тя нашата се е видяла!

Излезе, а те го изпратиха с мълчание. Той направи две крачки по паважа и спря, за да си закопчее балтона. Ръцете му замръзнаха веднага от вятъра.

- Завистливи хора!- си прошепна. – Като че ли им влизат в работата моите дъщери?

Ръцете му вече трепереха неудържимо от студа, някъде дълбоко в него се породи желанието старците, неговите далечни братовчеди от долния етаж, да са запалили печката си по-рано днес, все пак е по-различно, когато гори още от четири часа следобед, така коминът, който е общ, но за щастие вътрешен, минава през неговата стая, за да отведе дима нагоре, сгрява и неговата душа. Виж, за хапване все нещо ще намери, все ще го излъже с нещо дребно този стомах преди лягане. Когато е топло и по-простичката храна ти се услажда. Вятърът задуха по-силно и той се забърза приведен, смален в студения мрак, сгушен в захабената яка на балтона:

- Все да завидят на някого... все нещо да кажат!- прошепна в яката. – Завистливи хора!

Вече бе решил, ако утре се събуди, да е рекъл Бог, ако намери някакви случайно попаднали монети в джоба на вехтия балтон, ще пие кафето си в друго кафене, там хората ще бъдат по-добри, няма да го познават и в никакъв случай няма да бъдат толкова завистливи.