Срещам днес бай Къци с неговата баба, привличаща с червената си като Марс коса. Прегърнала, нашата, топлия хляб като светиня, и ръкомаха ли ръкомаха, бръщолеви, нарежда, а он зад нея върви и с лек намек за поздрав измъдри едно заспало:

      - Здравей.

    Окончанието на тази дума от неговите уста според мен, предполага закачка:

      - Ей, ей! - като повик - Здраве, ей! Здраве, ей!

      Отговорих му, и аз с глухо неудобство - Здравей.

   Само преди година неговото напевно - Здравейте, здравейте! - огласяше входа. С този весел поздрав се заговаряше със съседите си. Споделяше за проблемите си и търсеше решение за тях. Сам казваше за себе си:

     - Мене не ме карай да смятам. Аз съм слабоумен. Много съм бит по главата, затова дори останах такъв дребен и тънък. Но често след това правеше проверка пак с извинението - Слабоумен съм, и проверявам, за да не се възползва някой от мене, и да влезе в грях, пак заради мене. Хора сме. - и се смееше.

      Неволните му ексцентричности будеха добросърдечен смях у съседите му. Един ден го гледаш кацнал като светулка върху колело, а на главата нахлупил моряшка фуражка. Вее му се бялата риза като на щастлив ереген. Колелото му скърца в ритъма на завъртането на педалите, а на устата му свирукане. Понякога се състезаваше с тролеите. Странното беше, че го правеше с големите галоши на краката, и с голяма плетена кошница на багажника. Друг път го гледаш с дочен костюм и мотика на рамо отива да копа някакъв незаконен имот, присвоен с труд, и облагороден от него с лозички и други земеделски култури.

        Току, някой ден отдалеко чуваш неговото напевно

      - Здравейте, здравейте! - а после ти е странно весело, защото ти споделя добрата си новина - Отивам да се запозная с една баба в Гърция. Похвалиха ми я.

       После дъЪълго време не го виждаш в квартала.

       В един момент пак чуваш - Здравейте, здравейте!

     Питам го - Какво стана с бабата? - Не ме харесаха синовете й, но пък поработих. Изкарах някой лев.

    И пак неговите ексцентричности. Появяват се странни модификации за някакво си свое удобство в коридора на мазето. Пространството под една от терасите на първия етаж се запълни с някакви трески, които представляваха някаква ограда с катинар. Вътре разположен някакъв ретромотор с педали. Палеше го с подскачане, и с часове. Нали беше слабичък, а и мотора странен.

        И пак - Здравейте, здравейте!

       Гледам го с бомбе, сако, бяла риза и чантичка. - Ахааа, казвам си, отива на среща. - подкачам го

      - Накъде пак така гиздосан, хубав.

      А он - Ам, чи кът не ма запознаваш с някоя баба, търся си. Ще видя тъз сега. - За какво ти е баба на тебе сега?- шеговито питам. - Боли ме стомах. Все сухоежбина. - Защо не си готвиш? - Трудно ми е... - отговаря и тръгва.

    В младостта си бай Къци имал жена кротка, усмихната и трудолюбива. Носеше се слух, избягала. Биел я. Всяка сутрин ставала в 4, за да нахрани животните, които били някъде накрая на града, а после се връща, за да заведе детенце на училище и после на работа. Вечер отново при животните с бай Къци. Дъщеря им избягала преди майка си, наужким, че се омъжила. Останал си сам.

       И сега, тази огнена баба... Дал й се. Дал й ексцентричността си. Облякъл яке като на всички дядовци, обувки кожени модерни, и едно смугло и тихо - Здравей.

    Ех, ех този съвместен живот... едно дава, друго взема... Завърта се колелото на живота, понякога по два пъти, че и повече. Един път си отдолу, един път отгоре...

      - Здравейте, здравейте!