Живи сенки - пета част финал

Събуди се към обяд. Стомахът ѝ напомни, че не беше хапвала нищо от предния ден. Изкъпа се. Сложи тигана на котлона и чукна две яйца в него. Докато се хранеше, погледна в телефона си. Знаеше, че беше рано, много рано, за да има някакъв ефект от сутришния разговор. Облече се и тръгна към гробищата. Вятърът духаше силно, а слънцето блестеше студено. Гробището се намираше близо до гората на един малък хълм. Пътят към него беше разкалян от дъжда и покрит с мокри есенни листа. Когато стигна, се усети изгубена и безпомощна, заобиколена от студени мраморни плочи и дървени кръстове, на някои от които дъждът, вятърът и времето бяха заличили имената. Не знаеше къде са гробовете на родителите ѝ, не знаеше дали имат надгробна плоча, нищо не знаеше за тях. Чувството за вина запари в очите ѝ. Страхът да мисли за баща си, като за убиец, а за майка си, като за нечия любовница, бе толкова голям, че бе изтрила имената им от живота си. Намери гроба им в една от последните редици. Наблизо до него имаше огромно дъбово дърво, което протягаше клоните си към тях, все едно искаше да ги завие. Двете плочи стояха една до друга над общия гроб, сякаш нещо ги събираше и в същото време – разделяше. Коленичи пред тях.

– Мамо, тате, простете! – думите ѝ прозвучаха накъсано, като счупени, затиснати от двадесетгодишното мълчание.

Затвори очи, искаше да си спомни: думите им, ръцете, прегръдките, това, което преди беше подтискала. Всичко около нея бе потънало в тишина – дълбока и гладка. Изведнъж един шум от счупена съчка перфорира тишината и я наруши. Тони отвори очи. Някой стоеше в сянката на дъба.

– Кой си? Какво искаш? – скочи тя и усети как страхът се забиваше по тялото ѝ, като пирони по дъска. Усещаше го тежък, плътен и лепнещ.

– Трябваше да си тръгнеш! Предупредих те! Защо беше нужно да идваш тук!? – един дълбок глас като бучаща река я блъсна и я върна години назад в детската стая. Изпита желание отново да се покрие през глава и да запуши ушите си.

– Ти уби родителите ми! Кой си? Какво искаш? – звукът, гърлото, гърдите и думите ѝ трепереха. Адреналинът започна да циркулира по вените ѝ.

– Има ли значение кой съм! Вече няма да ти е от полза да знаеш. – забълбука гласът в тих смях.

– И да ме убиеш също ще е безсмислено, изпратих всички документи и скоро истината ще излезе на яве. – каза Тони с надеждата да го изплаши.

– Кой ще я разкаже!? Редакторчето? – смехът му отекна, като тътен над гробищата. Всички мускули на тялото ѝ омекнаха, като медуза. "Какво е станало!? Дали са му затворили устата, като на всички останали!?" Неизречените ѝ на глас въпроси я накараха да се почувства слаба и сама.

– Искаш истината? Добре! Ще я научиш! Да видим, дали можеш да я понесеш!? – гласът му режеше, като нож. Извади нещо от джоба си. Тони, веднага позна, беше диктофон от онези, които използваха журналисти, детективи и писатели, за да записват мисли, данни, показания... Той натисна плейъра. Гласът на една жена изпълни въздуха.

– Трябва да спреш, разбираш ли! Не знам в какво си се превърнал, но властта и парите са те променили. Ако сега се откажеш от всички тези измами и схеми, аз ще си мълча, както до сега. Няма да кажа нищо на Димитър и всичко ще е по старому. Моля те! – позна гласа на майка си, макар далечен и чужд – позна, че е тя. Записът продължи. Един мъжки глас, който също познаваше до болка и беше чувала хиляди пъти, макар сега да звучеше властно и сурово, отвърна:

– Мария, не е твоя работа. Не се бъркай! Ти трябва само да накараш Димитър да се откаже от разследването! Да не се бърка повече! Ако продължава, ще понесе последствията си!

Записът спря. Тони цялата се тресеше, от очите ѝ се стичаха сълзи, а ръцете ѝ се отпуснаха безсилни. За първи път поиска да не знае истината, да не се беше връщала тук.

– Видя ли истината!? Порадвай ѝ се, нали толкова я търсеше! Сега, обаче, е време да я погребем, заедно с теб!

– Чакай! Той знае ли, че си тук? – извика към сянката Тони.

Силите ѝ започнаха бавно да се възвръщат. Адреналинът усили циркулацията във вените ѝ и учести ритъма на сърцето.

– Той винаги знае всичко! – отговори ѝ мъжът и излезе от сянката с насочен пистолет към нея.

Настъпи тишина. Тони се хвърли върху гроба и се прикри зад надгробната плоча на майка си. Секунда след това изстрелът отекна в мъртвата гробищна тишина и се заби в мраморната плоча. Ушите ѝ пищяха от напрежение. Тя скочи и с всички сили побягна към гората. Когато почти стигна до нея, чу втори изстрел, извика уплашено и се изтърколи в калта и шумата зад дърветата. Сви се зад един ствол и погледна назад. Мъжът лежеше проснат по очи върху един от гробовете и не мърдаше. Вторият изстрел не беше за нея, беше предназначен за него. Някой я беше спасил и тя вече знаеше кой е!

Прибра се в къщата и се заключи. Не искаше да вижда, да чува и да усеща нищо. Отпусна се на леглото! "По, дяволите, колко боли тази проклета истина!" – изстена тя и затвори очи. Имаше желание само малко да почине.

Събуди се чак на сутринта. Умората и стресът я бяха повалили. Направи си кафе и взе телефона. " Разкрита скандална схема за продажба на защитени земи с редки видове растения в Странджа! Убийства, манипулации и нечувано фалшифициране, извършени преди двадесет години, излязоха наяве! Кой стои зад тях? Кой дърпа конците?" – прочете тя и въздъхна дълбоко. Скритата истина най-после изплува! Знаеше, че тя щеше да ѝ донесе много болка, но ако я премълчеше, това беше равнозначно да убие родителите си за втори път. На вратата се почука и тя колебливо се изправи. Знаеше, че ако са изпратили друг убиец, той нямаше да чука по вратата ѝ. Отвори. Отпред стоеше леля Соня с разтревожено лице и горящи очи.

– Добре ли си, Тони? Намерили са инспектор Хаджийски застрелян на гробището, близо до гроба на родителите ти. Така се изплаших за теб! – изстреля бързо тя.

– Добре съм! Всичко е наред! – отвърна Тони, а в гърлото си почувства кълбо от хиляди възела, които го стягаха.

Когато изпрати приятелката на майка си, започна да събира своя багаж. Трябваше да се изправи очи в очи с виновника. Имаше нужда от отговори.

* * *

Тони позвъни на звънеца. Сърцето ѝ биеше в гърлото. Не знаеше, нито какво ще каже, нито как ще реагира. Вратата се отвори и на прага застана вуйчо ѝ. Беше облечен в тъмносин костюм.

– Каква изненада! – каза той, но гласът му не звучеше изненадан. – Влизай, Тони! Какво те води насам? – попита я, а на лицето му се появи бегла усмивка.

Тя го гледаше и не виждаше нищо различно в него. Усмивката му бе приятна, а държанието – безупречно. Беше същият този усмихнат мъж, който я бе прегръщал сърдечно и изпълнявал всички нейни прищявки. Обич или вина се криеше зад тях?

Страхил Донев бе известен депутат в народното събрание. Член на демократическата партия. Името му бе символ за честност и коректност. Визията му винаги беше безупречна, а сърдечното и близко държание към избирателите му помагаше вече няколко мандата да е в народното събрание. Имаше имидж на перфектен политик. Сега, обаче, Тони го гледаше с други очи. Очите на истината.

Тя влезе и седна на дивана в хола.

– Искаш ли кафе? – попита я той.

Тони не отговори. Извади от чантата си една папка и разпръсна върху масата изрезките от вестници, плана, документите и всичко, което бе открила. Най-отгоре сложи снимката на майка ѝ в ученическа униформа, хванала под ръка вуйчо ѝ, облечен във войнишки дрехи.

– Защо? Тя те е обичала и те е прикривала, с риск да разбие семейството си! Предала е баща ми и идеалите му, за да защити теб! Ти си бил по-големият ѝ брат и, вместо да я пазиш, си я убил! Защо? Струваше ли си! – гласът ѝ беше тих, но безжалостен.

Вуйчо ѝ седна на фотьойла и се отпусна някак уморено и безпомощно.

– Беше нещастен случай, Тони! Тя не трябваше да е там тази нощ. Каза, че ще ходи на среща със съучениците си. Баща ти все си тикаше носа, където не му е работата. Казах му да спре, но той продължаваше да търси истината. Не разбра, че там, където има замесени много пари и власт, истината не вирее. Не можех да му позволя да ме унищожи, толкова труд, години и търпение ми струваше да стигна до върха. Предложих му поста на главен редактор във вестник " Стандарт", щеше да си живее добре. Но той отказа. Глупавите му идеали го убиха. – той я погледна тъжно – Винаги съм си мислел, че приличаш на нея, но сега разбирам, че приликата е само външна. Ти си същата, като него. Кой се интересува от тази истина? На хората отдавна не им пука за нищо. Единственото, което е важно за тях, е собственото им благополучие. Искаш ли да си някой в този живот, ти трябват власт и пари, иначе си никой! Нищожество, което всеки може да стъпче.

– Защо не остави да убият и мен? Така щеше да покриеш всичко отново с мълчание.

– Сама си отговори, кое тежи повече в сърцето ми! Сега си върви! Трябва да излизам, чакат ме! – каза ѝ той студено и стана.

– Нали знаеш, че и аз няма да мълча! – отвърна му тя, преди да излезе.

– Знам! – усмихна се отново вуйчо ѝ и затвори вратата.

Навън дъждът заваля така упорито, сякаш и той искаше да говори. Градът живееше с ежедневието си и никой не знаеше, нито подозираше, че някъде, някой търсеше истината.

Събуди я звънът на телефона.

– Ало! – изръмжа сънено в слушалката тя.

– Тони, пусни телевизора! Бомбата експлодира! – чу гласа на заместник-редактора и бързо се разсъни. Скочи от леглото и пусна телевизора. Видя на екрана селцето, уж същото, като до преди няколко дни, но в него имаше вече и нещо различно. Малкият площад бе пълен с камери, микрофони, журналисти, сякаш бе сцена на театрално представление. Лицето на кмета беше истинска картина на паниката и страха. Някои от хората кръжаха любопитно като свраки край журналистите, а други сякаш се срамуваха и бързо подминаваха тълпата. Тони знаеше, че нищо не е приключило. Щеше да има последствия. Беше отворила една голяма яма, от която миришеше на корупция, измами, пари и власт. Тази яма беше бездънна. И тя бе една от малкото, които се бе опитала да я разрови. Мълчанието, обаче, беше най-после пробито и оттам щеше да потече истината. Бавно и трудно, но ще е чистата истина.

Телефонът отново иззвъня.

– Антония Димитрова? – прозвуча мъжки глас в слушалката.

– Да! Кажете! – каза тя, а сърцето ѝ, незнайно защо, се сви като орех в гърдите.

– Днес сутринта вуйчо ви Страхил Дойнов се е самоубил в дома си! Приемете най-искрените ни съболезнования.

Тя се хвана за облегалка на стола и стисна очи. Вече не чуваше какво ѝ говореха отсреща. В главата ѝ изведнъж закънтяха думите на белокосата старица: "Прокълнати сме! Тук брат, брата убива, а после се самоубива!"

Легендата бе взела още една жертва.

* * *

Тони стоеше пред бюрото на заместник-редактора.

– Нека аз да напиша тази статия! Но не като журналист, а като част от нея, като свидетел на мълчанието! – каза тя убедително.

– Знаеш, че ще боли! – погледна я със съжаление той.

– Знам! – каза тя и наведе тъжния си, но решителен поглед.

След няколко дни на бюрото му стоеше ръкопис : "Силата не е в това да търсиш истината, а в това да я търсиш, дори и да знаеш, че тя ще те рани, че ще унищожи всичко около теб. Има истории, които са написани от тишина. Дълбока тишина, в която се избягват погледи, премълчават се думи, изпълнени със страх и горчиви истини. Истории, покрити с рани, които всички имаме, но крием. Минаха двадесет години, за да разбера, че чудовищата не са само в съня, скрити в сянката на клоните или под леглото, те съществуват наистина. В истинския живот, в ежедневието, дори понякога и в дома ни. Често прикриваме истината с мълчание, но то винаги си има цена и не винаги цената е злато...

* * *

Тони слезе от автобуса. Селото бе притихнало, изглеждаше така, все едно през него е преминала тежка буря. Този път тя дишаше по-леко. Къщата я посрещна обляна в слънчева светлина, сякаш и двете разбираха, че са свързани завинаги. Това място беше единствения дом за момичето, а за къщата, тя бе единствения собственик. Застана на прага и затвори очи. За първи път успя да види зад клепките отново майка си и баща си. Този път без писъци и шепот, без изстрели и мъгла. Двамата, обхванати в нежна прегръдка, танцуваха под мъждукащата светлина на лампата в кухнята. Усмихваха се един на друг с любов и нежност. Клоните на ореха се удряха в прозореца, а в стъклата сенките им се движеха като живи, но вече не я плашеха. Те ѝ разказваха истината.