Нагласих се пред телевизора, любимият ми спорт лека атлетика.
Здрави и силни мъже и жени в спор за титли в Диамантената лига, да ти достави истинско удоволствие, като гледаш предстартовата им треска и радостта на финала.
- Какво пак зяпаш, баджаците на жените ли - ехидно заядливо попита жена ми - Няма я вече твоята фаворитка Изинбаева, нали поддържа не когото трябва... О, а ти веднага намери нова заместничка, нидерландката Фемке Бол на 400 метра,... идва ти да я оближеш както е потна, нали.
- Е, не само нея, виж колко красиви и добре сложени други състезателки има, няма да мога да им насмогна. Ти защо не гледаш мъжете
- Защото си имам мъж...А ти какво ги зяпаш, какво си направил като си бил лекоатлет...Ама тогава не са бягали по пистата и скачали по бикини или прашки, а вероятно със забрадки и шорти. Гледай сега, очи пълни, ръце празни - злобно нареждаше тя.
За секунди откъснах поглед от екрана. Погледнах я. Е, запазила се е за над 75 годишна, висока, слабичка, само косата й малко пооредяла, ама това е от боята и сешоара, и едно нешознато злобно лице. Ще й мине.
- И какво си направил като лекоатлет а,... нищо, зяпай сега - не спираше тя.
- Ами онези дето въобще не са играли футбол и не знаят от коя страна да ритнат топката, защо непрекъснато гледат футбол, че даже и повторенията на минали мачове - примиренчески казах.
Не обичах да влизам в пререкания не само с жена си, а въобще. Какво ще породи един безсмислен спор, освен злоба и ненавист.
- Днес видях в супермаркета твойта, бившата ти Нела - говореше вече с нескрита злоба.
Погледнах я отново, чак лицето й се беше изкривило.
- Ха, ами тя - продължи ехидно и злобно - Ами тя на нищо не прилича , бе. Сложила една бабинска пола, някаква раздърпана блуза,... ами сложи си червило, грим, ма... Разпуснала се от всякъде, идваше ми да й подаря моето червило и сенки. И тръгнала в супермаркета да пазарува,... за нищо на света не бих тръгнала така...
Както винаги, когато уж случайно зачопли тази тема, се правех на разсеян и не обръщах внимание на приказките й.
- Ти въобще не ме слушаш какво ти говоря - опита се да повиши глас
- Извинявай, загледах се в стипълчейза за жени...какво каза.
- Казах, че видях бившата ти жена Нела, това казах - злобно прозвуча гласът й, все едно е видяла вещица - Облякла се в бабинска пола...и, заповтаря описанието, Вярно и тя не е първа младост, ама стегни се ма, отиваш в супермаркет, пълно е с хора...
Отново откъснах очи от екрана. Погледнах я. Омраза бе изкривила лицето й, очите й гневно присвяткаха.
Не се сдържах. Все отклонявах такава тема за бившата ми жена, която отдавна бях забравил, и за 50 години не съм я срещал,, даже и да я срещна, едва ли ще я позная. Бях се примирил.
- Виж какво, благодарение на нея, ти имаш всичко това, което имаш и си това което си. За съвместния ни живот досега не съм ти счупил хатъра ни веднъж, никога не съм те обидил или злепоставил, а ти не пропускаш момент.
Не си ли неблагодарница...
Даже и в най-смелите си мечти, не си допускала, че ще имаш такова семейство, предан мъж, ученолюбиви и успяли деца. Мечтала ли си преди години, че като махала ще ти е гостинското в Австрия и Франция при децата ни, ще влечеш купища непотребни дрехи и неща от Коледните и Великденски базари. Огледай се, на пръсти се броят жените, които от преди години имат леки коли или джипове.
И пак ти повтарям...Всичко това което го имаш е благодатение на онази, която наричаш облечена като просякиня, без червило и без грим
Говорех задъхано и нервно. Загърбих екрана.Отиде на вятъра Диамантената лига.
Аплодираха Ярослава Магучих, скочила на скок височина 210 сантиметра, и че е подобрила рекорда на нашата Стефка Костадинова...
Изгледах мрачно злобното лице на жена си на крачка от мен.
Всеки нормален мъж би я фраснал по мутрата.
Има физическо домашно насилие, защо няма морално такова...
- Благодарение на нея, преди години аз те спасих, не сме се обичали като тийнейджери, просто и двамата бяхме в безизходица, и след месец и нещо познанство се оженихме.
После се роди синът ни,... както бабите броят,марта-парта-април, пет месеца, юни-юли и август се родило. Исках да бъда семеен, да имам деца, да бъда повече от добър съпруг, ще разсея съмненията, че съм женкар и несериозен човек.
Ето, сега ти го казах, за пръв и последен път. Детето, не беше виновно, че майка му е била бременна от друг, нормално увлечение, сексуална потребност.
А ти тогава беше ли честна спрямо мен, да ми кажеш всичко това. Какво си мислеше, че ако заблудиш мен, ще заблудиш и хората ли...Впрочем хората са виновни, че се разделихме с онази невзрачница, както я описа. Аз не се поддадох, че детето не е от мен. Няма значение кой е оплодителя, децата придобиват лика и характера на онзи, който ги отглежда...
Такаа, а сега напусни стаята.
Внесто злбата да изчезне след всичко това, лицето й придоби още по-зловещ вид. Стиснати устни, челюстите стискаха и разпускаха лицето й, ноздрите широко отворени, веждите сключени заплашително, очите притворени като на животно готово за скок и да разкъса жертвата си.
Доброто ми възпитание се бе изпарило. Стисках заплашително юмруци. Един удар в злобно изкривеното й лице и е в нокаут...
- Надявам се чу и разбра какво ти казах... напусни стаята, даже и къщата. Можеш да идеш там от където си дошла, ти не заслужаваш уважение - казах с твърд тембър
Съобразих се, щеше да прозвучи некултурно, каруцарско '' на майка си в ...''
Тя се изплаши, запристъпя заднешком, излезе от хола, прекоси салончето и хлопна входната врата...
следва втора част....
© Petar stoyanov Todos los derechos reservados