Говорите какво ли не! Предполагате! Но истината е, че не знаете нищо за мен. Не знаете как станах такава. Историята е интересна. Може да ви поучи.
Той дойде когато бях сломена. Използвам тази дума, но няма дума, която да опише нещастието ми. Животът ми... какво да ви разказвам! А любовта дойде в моят свят на руини и реши да хвърли атомна бомба. И край... Всичко изчезна. Малкото съградено бе разрушено. Разхождах се по отломки от отминали спомени – палачинки, цветя, албуми и плюшени мечета, и крещях за помощ, но нямаше кой да ме чуе. Бях ранена и болеше. Кръвта ми изтичаше бавно от раните, а душата ми бе пуста. Тиха. Това ли остава след любовта? И какво като си жив, в такъв пуст свят?
Тогава той дойде! Погледна ме и поклати съжалително глава.
- Боже! Какво са ти сторили? – попита.
- Любов! – отвърнах, но дори от думата ме заболя. Беше твърде скоро. Прекалено лошо бях ранена.
- Да. Любов! – каза мрачно той и се зае да превързва по-силно кървящите рани.
- Нека ти кажа нещо – раните ще зара ...