Говорите какво ли не! Предполагате! Но истината е, че не знаете нищо за мен. Не знаете как станах такава. Историята е интересна. Може да ви поучи.

            Той дойде когато бях сломена. Използвам тази дума, но няма дума, която да опише нещастието ми. Животът ми... какво да ви разказвам! А любовта дойде в моят свят на руини и реши да хвърли атомна бомба. И край... Всичко изчезна. Малкото съградено бе разрушено. Разхождах се по отломки от отминали спомени – палачинки, цветя, албуми и плюшени мечета, и крещях за помощ, но нямаше кой да ме чуе. Бях ранена и болеше. Кръвта ми изтичаше бавно от раните, а душата ми бе пуста. Тиха. Това ли остава след любовта? И какво като си жив, в такъв пуст свят?

            Тогава той дойде! Погледна ме и поклати съжалително глава.

-        Боже! Какво са ти сторили? – попита.

-        Любов! – отвърнах, но дори от думата ме заболя. Беше твърде скоро. Прекалено лошо бях ранена.

-        Да. Любов! – каза мрачно той и се зае да превързва по-силно кървящите рани.

-        Нека ти кажа нещо – раните ще зараснат, но тази болка, която усещаш сега... Тя никога няма да си отиде. Ще трябва да се научиш да живееш с нея.

         Чувах какво ми казва, но звучеше някак приглушено и далечно. Борех се, но силите ме напускаха. Всеки мой мускул се беше стегнал. Ушите ми пищяха. Може би щях да издържа още 10 минути, ако някой ми беше казал, че болката ще отмине. А той стоеше тук и ми казваше как трябва да свикна с това? Невъзможно е!

-        Не мога! Твърде много е. По-добре да съм мъртва!

-        Да не ставаме крайни – усмихна се той. Имаше хубава усмивка, приветливо и разбиращо лице.

-        Ами ако ти кажа, че аз мога да накарам цялата болка да изчезне. Мога да ти дам достатъчно сили, за да постигнеш всичко, което поискаш. Всичко! А тези, чувства, които само ти пречат, ще изчезнат. Раните ще зараснат за миг, ще забравиш, че ги е имало и ще се изправиш по-силна от всякога.

Поколебах се. Защо му е да ми помага?

-        Какво ще искаш? – попитах недоверчиво

-        Нищо! Е, да кажем, нещо незначително. Нещо, което няма да ти трябва, нито ще ти липсва.

Бях виждала този стар търговски трик. Когато си мислиш, че това което ще получиш, няма да ти коства и стотинка, и изведнъж се оказваш с празни джобове.

-        Не ме гледай така недоверчиво! Тук съм за да ти помогна! Забрави ли? Гледай на мен като на лекар! Ти имаш болка. Болката идва от някъде. Аз знам от къде. Ако махнем причинителя, ще изчезне и болката. Толкова е просто.

Знаех какво ще поиска, но не можех и секунда повече да издържам.

-         Вземи я! – прекъснах го – Искаш душата ми нали? Ако ще спре да боли, вземи я още сега!

-        Сторено – каза той и тръгна по пътя си.

-        Чакай! Кой си ти?

-        Наричат ме как ли не – повдигна рамене и продължи без да се обръща.

          Щом го изгубих от поглед нещо се случи – мускулите ми, които до преди миг, мислех, че ще се скъсат, като опънат до край ластик, се отпуснаха. Издишах шумно. Беше толкова облекчаващо. Горчивината в гърлото ми се разсея до сладост. Всяка капка кръв, се вля във вените ми, а раните заздравяха. Счупените кости се наместиха, прахта от лицето и тялото ми се вдигна във въздуха, а онази тежест, която ме притискаше, изчезна. Изведнъж просто всичко изчезна. Съвест, добрина, милост, смирение – това бяха просто думи, лишени от значение. Бях аз, но и не бях.

            Така започна моят нов живот. Изведнъж хората не бяха важни. Познати, близки или съвършено непознати, бяха еднакво безразлични за мен. Имах цел, а начинът, по който щях да я постигна, не беше от значение. Мачках наред, лъжех, нападах в гръб, удрях, съблазнявах. Оставих реки от кръв зад гърба си. Чувах как сърца се пукат, но не ми пукаше. Исках света и щях да го получа.

            Луксът стана по-необходим от въздуха. Парите купуваха лукс, а те пък от своя страна, бяха навсякъде. Как не съм ги виждала преди? Извираха от къде ли не, особено когато нямаш чувства, които да ти пречат да ги видиш.

            Изведнъж бях придобила умението да лъжа – безскрупулно, леко, и всички ми вярваха. Виждаха едно красиво лице и си казваха – красотата не лъже. Нека вярват! Глупаци!

            Повтарях им, че не бива да ми вярват, че не съм добра или достойна. Че с мен само ще страдат. Но колкото повече го повтарях, толкова повече ми вярваха. Хората са странни.

            След като постигнех своето, си отивах. Без въпроси. Без обяснения. Какви ли думи не чух зад гърба си. Но какво? Вървях по-бързо от всякога към целта си, а гласовете оставаха зад мен.

            Бях съвсем близо, когато той дойде отново. Този път благоразумно почука на вратата. Когато ме видя, се втрещи. Сякаш замръзна на мястото си. Очите му се превърнаха в огледало. Единственото огледало, в което можех да се огледам. Толкова различна ли бях? Но и той беше различен. Изстрадал, уморен, някак прекършен.

-        Какво ти се е случило? – ахнах, а той се строполи в ръцете ми.

-        Ти – каза – Ти ми се случи. Дойдох да ти върна душата.

-        Какво? Не! – отвърнах – Не я искам! Добре съм! Погледни ме!

-        Не разбираш! Обиколих половината свят за да те намеря. Трябва да си вземеш душата. Аз те измамих…

-        Наистина не разбирам – първо я искаш, сега ми я връщаш. Защо?

-        Защо? – изплака той – Знаеш ли, че ми е забранено да поглеждам в душите? Строго забранено! В твоята обаче погледнах. Не знам какво ме накара. Такъв съм глупак! Погледнах... и да, всичко беше съсипано, разрушено. Но там... знам че звучи налудничаво, но там имаше надежда. Казаха ми, че не мога да спася никого, че душите, които вземам са обречени, че в тях няма надежда, но в твоята имаше.

-        Спри да говориш! Надежда няма!

-        Има! Аз я видях! Моля те! Само кажи „да” и душата ти ще се върне.

-        Не ме ли чуваш? Не я искам!

          Той не ме чуваше. Държах лицето му в ръцете си, а той отказваше да ме чуе.  Само клатеше глава и като в транс повтаряше „ кажи да!”

           Иска ми се да ви кажа, че спрях думите му с целувка. Че от него започна да струи светлина и след това от чудовище, се превърна в красив принц. Че заживяхме щастливо, като в приказките.

            Това не е приказка! Нито пък има щастлив край!

            Уплаших се! Той ми беше показал този свят и той можеше да ми го отнеме. Ръцете ми сами се присегнаха към шията му. Ръцете ми сами започнаха да стискат. Бях толкова силна, а той толкова слаб. Дори не се бореше с мен. Животът бавно започна да се излива от него, като вода, която течеше надолу, а той дори не се бореше. Гледаше ме право в очите. Мислех, че в  неговите ще прочета ужас и обвинение, но там видях само благодарност и покой. Беше толкова странно. Секундите минаваха, а изражението му не се променяше.

           Знаеше ли, че ще постъпя така? Това ли искаше от мен? Защо не се бореше? За това ли беше дошъл тук? Въпросите пронизваха болезнено съзнанието ми, като стрели и ми пречеха да видя истината. А истината беше проста – Злото не умира! Никога! То само променя лицето и формата си. И в секундата, в която той издъхна, ми се искаше да бях казала „да”. Тази простичка дума, която не изрекох, бе най-голямата грешка в живота ми. 

Сега той беше свободен, а аз се превърнах в робиня.