Казват, че Змеят е зло същество,  демон, най-големият му враг бил великият бог Перун. Другаде пък казват, че е добър, помага на хората, гони други хали и змейове дето сушат реките и крадат девойки. Много неща приказват хората, на какво да вярваш? Може би пък Змеят да е посредник между доброто и злото, между земята и небето. Кой знае? Но за едно нещо всички са съгласни. Змеят обича земята и обича най-голямото благо на тази грешна земя - жената. Колко пъти в минали времена змей е грабвал девойка и девойката, ако го залюби, ще залинее и ще изчезне от родното село, чет нямат тези истории и ето, това е една от тях. Тя ще бъде кратка.
    Из селото разправяха, че рано на ранина из полето извила вихрушка. Всички девойки писнали и побегнали, коя къде свари да се скрие. И право в селото. Само Теодора останала, види се - изплашила се, объркала се, па изгубила пътя. Върнала се чак след няколко дни, ама ни говори, ни се смее. Питали я да разкаже що се случило, ама тя нищо. Мълчи и си пее нещо тихо, жално. Така минало една неделя. А Теодора има годеник Стоян личен момък в селото, всички го знаели и всички им се радвали за щастието. Та Стоян за тази една седмица също се изменил. Преди весел, засмян, ще те срещне, ще те здрависа. Как си, що правиш, ще се поинтересува. Вечер ще седне в кръчмата, ще изпие с побратими и другари чашка, две ракия и утре заран па на нивата. А как работи, като бивол як и държи на работа и ако го помолиш ще ти помогне, широка душа, славянска. Промени се обаче покрай неволята си Стоян, затвори се в себе си, денем не излиза. И един ден Теодора изчезна, няма я, сякаш никога не я е имало и никой не искаше да говори за това. Страх душеше гърлата на всички и мълчаха. А той излизаше много рано, още преди да се е разсъмнало. Не можеше да остане в къщи. Нещо го притискаше в гърдите, от както тя си тръгна. Не знаеше какво се е случило, но из селото говореха по-рано, докато Теодора си беше още у дома, разни врели некипели, а и никой повече не я видя. Оттогава той винаги излизаше толкова рано преди първи петли, дано го зърне. Ако може да се пребори с него, ако не поне  звяра да го убие, за да не го души мъката вече. Срам го беше да ходи из селото. Теодора му беше годеница, щяха да се вземат за цял живот идната година. Но не било писано. И не толкова мъката по изгубеното, колкото безсилието го душеше, тровеше дните му и вгорчаваше залъка хляб, та нито му се ядеше, нито с другари искаше да се събира вече. Някой шушнеха, че се е отнесъл, побъркал се. Не нямаше място за него в това село. Сега му стана много ясно, затова вече си бе събрал имота и щеше да тръгне без да се сбогува с никой. Така и направи, на ранина беше някак приятно, утринякът галеше гърдите му през ризата, нямаше никой, тихо, спокойно. Той премина като сянка през съседските дворове и се изниза към края на селото. Поне час, два щеше да мине докато пропеят петлите и се усмихне зората. Вече беше излязъл в полето и замислен тръгна по извития като змия път, зави покрай някакъв хълм. Още пееха щурците, някаква птица прелетя ниско над него и си продължи нагоре. Къде щеше да иде не знаеше, но не го беше и еня.

    И тогава го видя край езерото. Не беше змей, а човек, красив млад момък, който се оглеждаше във водното огледало озарило лунните лъчи. Изглеждаше човек, обаче люспестата му кожа още беше свлечена в краката му. Змея изглежда не го забеляза, то или той изглежда бе заето с друга работа. Изглеждаше замислен, тъжен, самотен. В първият момент Стоян се вцепени, но после като се по осафери си спомни за всички проклятия, молби, стенания в нощта и набра смелост. Трябваше, задължително трябваше да се срещне с това същество, преди искаше да се преборят, сега вече не бе толкова сигурен. Но той вече не бе на себе си, пристъпи на пред и тогава Змея го забеляза, отправи взор към него, а взора му беше като кратер, огън го прониза, цялото тяло на Стоян се сгърчи от болка, но младият мъж устоя и се изправи, без да гледа Змея в очите. Змея не помръдна, продължаваше да го гледа, тогава Стоян не издържа на натика на змейският поглед и се строполи на земята, тялото се загърчи в конвулсии, силна пареща болка, го разтърсваше сякаш протичаше през вените му. Той намери сили само да изкрещи: "Проклет да си, заради моята Теодора." И тогава Змеят сякаш промени израза на лицето си, а болките на Стоян стихнаха. Той успя да се изправи, но го беше все още страх да погледне звяра, който не приличаше на звяр. Но Змеят не направи нищо. Само го гледаше, безизразно, тогава Стоян се престраши и погледна Змея в лицето, мислеше, че ще му е за последно, отново пареща болка премина през тялото му, но тя не беше толкова силна вече. Стоян успя да напрегне волята си и да я преодолее. Той пристъпи крачка на пред. Но не очакваше нищо, освен болка от своя спътник, в тази забравена от Бога земя. Обаче Змеят му проговори с човешки глас и сякаш ветрове заиграха в тревите и разлюляха водите на езерото, та малки вълнички се надигнаха и разбиваха в брега: "Аз живея между Земята и Небето. Аз поправям и руша божественият ред – Правдата. Аз проправям божите повели на Земята. Аз поисках твоята годеница и я взех. Кой си ти, селянино, да ме съдиш? Можеш ли да ме надвиеш или не можеш? Погледни..." - и Стоян отново погледна демона - но на мястото на очите извираше огън и го поглъщаше.

Изведнъж Стоян се озова някъде другаде, нямаше земя, нямаше небе. Това беше бездна, без начало и край, без граници. Отвътре извираше огън и жупел, бездната бучеше със страховит тътен. Огнените езици пълзяха към Стоян, след малко щяха да го обхванат целият. Виж моя дом - произнесе отново глас от преизподнята - искаш ли да потърсиш годеницата си тук, а може би да останеш  с нея до края на дните. Аз, ти и тя, ела ми гост, каня те. Но Стоян не издържа, избяга. Съществото бе прекалено могъщо, не бе по силите му да му се противопостави. А и почувства ужасна жажда за живот, за пръв път през цялото си мизерно съществуване. Той не беше живял досега, разбра го, когато се изправи през бездната, пред самата смърт. А имаше още толкова да се живее, имаше още толкова моми за любене. Не, той не можеше да умре, бягаше през пустото поле в нощта, ямурлукът се развяваше на воля. Усещаше, че се беше спасил, че змея му беше подарил живот, нов живот, пълен с надежди, пълен с очаквания и възможни радости. Чувстваше се толкова слаб, крехък като стрък трева, като малко дете. Не искаш да мисли, вече не го мъчеше нараненото му достойнство, животът бе по важен. Животът бе едно тайнство. Достойнство, гордост, всичко това идваше по-късно, но първо беше животът. Какво е това живот, кой знае, не можеш да знаеш, но трябва да го изживееш. А любовта - е, може би ще срещне друга, а може би не бе обичал истински? Сега го разбра. За момент си помисли за Теодора, за дълбоките и очи, за усмивката й, за мекият и като ромолящ ручей глас. Тогава изведнъж я чу да плаче, ясно в нощта тънък женски глас плачеше и после заглъхна.

    Не помнеше колко време е бягал, беше останал без дъх. Строполи се на земята, всичко се размазваше пред погледа му. Над вечер, ветрец повяваше слабо и листенцата на дърветата тихо шумоляха. Беше отчаян. Опита се да се изправи и в далечината забеляза неясен силует, които се приближаваше към него. Това беше конник. Непознатият бързо се приближи и спря пред Стоян. Колко висок и строен бе момъкът пред него, как красиво му стояха одеждите, колко силни бяха плещите му, как сияеше лицето му и колко дълбок и вечен беше погледът му. Юнак за чудо и приказ, да му завиди човек и Стоян му по завидя. Змей да си виждал, продума момъка, и гласът му прозвуча дълбоко като от тръба, а после се разнесе из полето, змей търся. И още преди да е отговорил на момъкът, той сякаш всичко беше разбрал, защото пое с белия си кон от там, откъдето Стоян бягаше и след него се вдигаше прашна следа като от вихрушка.