243. В Кана в дома на Сузана. Видът, държанието и гласът на Исус. Спор относно обладанието.

В къщата в Кана празненството за идването на Исус е малко по-малко тържествено от сватбата с чудото. Няма ги свирачите, няма ги поканените, къщата не е нагиздена с цветя и зелени клони, няма ги масите за многобройните гости, нито настойника на угощението при скриновете и пълните с вино хидрии. Но всичко е компенсирано от любовта, която сега е въздадена, както е редно по начин и мярка, тоест не на домакина, който може би е и някакъв роднина, но просто човек, а на Госта Учител, който е познат и признат в истинското си естество и се благоговее пред Словото като пред нещо божествено. Затова сърцата на Кана обичат с цялото си същество големия Приятел, който се е показал с ленената си дреха на прага на двора измежду зеленината на тревата и червенината на залеза, разхубавявайки всички неща с присъствието си, предавайки мир не само на душите, към които е отправен поздрава му, а даже на нещата. Наистина изглежда, че където и да обърне синьото си око, разстила се плащ от тържествен и същевременно жизнерадостен мир. Чистота и мир се изливат от зениците му, тъй както знанието се излива от устата му и любовта от сърцето му. Който чете тези страници, ще му се сторят може би небивалици думите ми. Но ето, че същото място, което преди идването на Исус бе обикновено място  или пък място на оживление по задачи, а това изключва мира, при който се предполага, че липсват работни трески, веднага щом се появи Той, мястото се облагородява и самата работа приема подреден ритъм и това не изключва наличието на свръхестествена мисъл, слята с ръчната работа. Не знам дали добре обясних. Исус никога не е кисел дори в часовете на най-голяма отврата от някаква случка, която преживява, а все е царствено достолепен и предава това свръхестествено достолепие на мястото, където се придвижва. Исус не е никога твърде весел или хленчещ, нито лицето му е нявга ухилено или съкрушенo дори в моментите на най-голяма радост или тегоба. Усмивката му е неподражаема. Никой художник някога ще може да я копира. Сякаш е светлина, която му извира от сърцето, ослепителна светлина в часовете на най-голяма радост заради някоя душа, която се отървава от греха или за такава, която се приближава до съвършенството; една такава, бих казала, розова усмивка, когато одобрява спонтанните действия на приятелите или учениците си и се радва на тяхната близост. Една лазурна усмивка, за да останем на тема цветове, ангелска, когато се надвесва над децата, да ги слуша, да ги учи, да ги благославя; примесена с милост усмивка, когато гледа някоя човешка мизерия на плътта или духа; и накрая, божествена усмивка, когато говори за Отца или за Майка си или пък гледа и слуша тази пречиста Майка. Не мога да кажа, че съм го виждала съкрушен дори в часовете на най-голяма мъка. При мъчението на предателството, при страданията от пот и кръв, при гърчовете на Страстта, даже тъгата да потапя сладкия блясък на усмивката му, не е достатъчно това, за да изтрие онзи мир, който мяза на блестяща диадема от райски скъпоценности на гладкото му чело, озаряваща със светлината си цялата божествена персона. По същия начин, не мога да кажа, че съм го виждала да се отдава на прекалени веселия. Не е чужд на чистосърдечния смях, ако обстоятелствата го изискват, веднага след това се връща към достолепната си ведрост. Ала, когато се смее, по чудо младее дотам, че да приеме вид на двайсетгодишен младеж, и ето че сякаш светът се подмладява заради хубавия си, чистосърдечен, звучен, гръмък смях. Също така, не мога да кажа, че съм го виждала да върши нещата прибързано. Било то като говори или като се движи, прави го винаги кротко, макар че никога не е бавен или с нежелание. Ще да е така навярно, защото както е висок, може да прави големи крачки, без да трябва да бяга, за да измине дълъг път, по същия начин, може да стигне лесно до далечни предмети, без да има нужда да се вдига. Сигурно е, че чак и по начина, по който се движи, е благороден и царствен. А гласът? Значи, аз от две години го чувам как говори и пак на моменти почти губя нишката на думите му, дотам изпадам в изследване на гласа му. Тогава добрият Исус повтаря търпеливо каквото ми е казал и ме гледа с усмивката си на добър Учител, за да не стане така, че да има пропуски заради блаженството ми да слушам гласа му, да го вкусвам и да изучавам тона и чара му. И след две години още не мога точно да кажа какъв тон има. Изключвам категорично тона бас, както и лекия тенор. Но все оставам несигурна дали е мощен теноров глас или съвършен баритон с невероятно широка вокална гама. Бих казала, че е именно такъв, защото гласът му взима понякога бронзови, почти велурени нотки, толкова са дълбоки, особено като говори насаме с някой грешник, за да го върне в Благодатта или когато посочва човешките отклонения на тълпите; а подире, когато трябва да анализира и изброява забранените неща и да разкрива лицемерията, бронзът става по-ясен и режещ като гръмотевичен пукот, когато налага Истината и волята си, до такава степен, че напява като златна плоча, ударена с кристален чук, когато се надига да призовава Милосърдието или когато величае творенията на Бог; или обвива този любовен тембър, за да говори на и за Майка си. Наистина тогава е обвит в любов този негов глас в почтителна синовна любов и любов на Бог, възхваляващ най-доброто си творение. И този тон, макар и по-леко изразен, използва да говори на любимците си, на обърналите си или на децата. И никога не изморява, дори и при най-дългата реч, защото това е глас, който облича и изпълва мисълта и словото, като предава мощ и сладост, според каквато е нуждата. И аз понякога оставам с химикал в ръка да слушам и после улавям, че мисълта е прекалено напред и е невъзможно да се схване… и така си стоя, докато добрият Исус не повтори, както прави, когато бивам прекъсната, за да ме научи да понасям търпеливо дразнещите неща или хора, на вас оставям да разсъдите какви са дразнители, щом ми отнемат блаженството да слушам Исус… Сега в Кана благодари на Сузана за даденото гостоприемство на Агле. На страни са под гъста пергола, пълна с чепки грозде, които вече потъмняват, докато всички останали разпускат  в широката кухня.

„Жената беше много добра, Учителю. Въобще не ни беше в тежест. Желаеше да ми помага при всяко пране, при чистенето на дома за Великден като слугиня и работеше, уверявам те, като робиня, за да ми е от помощ в довършването на великденските одежди. Предпазливо се оттегляше всеки път, като идваше човек, и дори със съпруга ми гледаше да не остава сама. Малко говореше в присъствието на семейството, малко се хранеше, ставаше преди зазоряване, за да се застегне, преди да се събудят мъжете, и аз винаги заварвах накладен огъня и изметена къщата. Но когато оставахме насаме, питаше ме за Теб и искаше да я науча на псалмите на нашата религия. Казваше: ‚За да знам да се моля, както се моли Учителят.‘ Сега спря ли да се измъчва? Защото наистина много се измъчваше. От всичко я беше страх и много въздишаше и плачеше. Сега щастлива ли е?“

„Да. Свръхестествено щастлива е. Свободна е от страховете си. В мир. Аз отново ти благодаря за доброто, което й стори.“

„Ех! Господи мой! Какво ти добро? Не й дадох друго освен любов в твоето име, защото друго не умея да правя. Беше една горка сестра. Разбирах го. И аз от благодарност към Всевишния, който ме опази в благодатта си, я обикнах.“

„И така направи повече, отколкото ако аз проповядвах в Бел Нисдраск. Тук сега ти водя една друга. Позна ли я?“

„Кой не я знае из тези места?“

Всички я знаят, вярно е. Но още не познавате, вие и района, втората Мария, тази, която все ще устои на призванието си. Винаги. Моля те да повярваш в това.“

„Ти го казваш. Ти знаеш. Аз вярвам.“

„Кажи също: ‚Аз обичам‘. Знам, че е по-трудно да проявиш състрадание и да простиш на човек, който е сгрешил и който е от нашите, отколкото на човек, който има оправдание, че е езичник. Но ако болката от гледането на семейните отстъпления бе голяма, още по-голямо да е състраданието и прошката. Аз простих за цял Израил“, завършва Исус, наблягайки на думите.

„И аз ще простя от своя страна. Защото мисля, че ученикът трябва да прави каквото прави Учителят му.“

„В истината си и Бог се радва. Да отидем при другите. Вечерта се спуска. Ще бъде сладка почивката в тишината на вечерта.“

„Нищо ли няма да кажеш, Учителю?“

„Не знам още.“

Влизат в кухнята, където са приготвени ястията и напитките за предстоящата вечеря. Сузана излиза напред и казва с леко изчервяване на младото лице: „Желаят ли моите сестри да дойдат с мен във високата стая? Трябва да приготвим масите, защото сетне трябва да приготвим постелите за мъжете. Бих могла и сама да се справя. Но ще ми отнеме повече време.“

„И аз ще дойда, Сузана“, казва Дева Мария.

„Не. Ние стигаме, а и така ще се опознаем, защото работата сплотява.“

Излизат заедно, докато Исус, след като си е изпил подправената вода с не-знам-какъв сироп, отива да се настани заедно с Майка си, апостолите и мъжете от дома на хладното под перголата, като оставят прислугата и възрастната домакиня да довършат приготовлението на храната. Чуват се от високата стая гласовете на трите ученички, приготвящи масите. Сузана разказва за чудото на сватбата й и Мария от Магдала отговаря: „Да направиш от водата вино е впечатляващо. Но да направиш от грешницата ученичка е още по-впечатляващо. Бог да даде да съм като виното: да стана от най-доброто.“

„Не се съмнявай. Той преобразява всичко по съвършен начин. Тук беше отседнала една, че и езичница, обърната от Него в чувствата и вярата си. Как ще се съмняваш, че така няма да стане с теб, която си от Израил?“

„Една ли? Млада ли?“

„Млада. Страхотно красива.“

„И къде е сега?“, пита Марта.

„Само Учителят знае.“

„Аха! Значи е тази, за която ти говорих. Лазар беше с Исус онази вечер и е чул изречените думи за нея. Какво благоухание имало в тази стая! Лазар го носеше в дрехите си няколко дни. Нещо повече, Исус каза, че още по-силно е сърцето на обърналата се с благоуханието на покаянието си. Кой знае къде е отишла? Вярвам на някое самотно място…“

„Тя в самота, а бе странница. Аз тук, а съм позната. Нейното изкупление − в самотата, моето − да живея в света, който ме познава. Не й завиждам за участта, защото съм с Учителя. Но се надявам, че ще мога да я последвам един ден, за да няма какво да ме разсейва от Него.“

„Би ли го оставила?“

„Не. Но той казва, че си отива. В такъв случай, духът ми ще го последва. С Него мога да се изправя срещу света. Без Него бих изпитвала страх от света. Ще сложа пустинята между мен и света.“

„Ами аз, ами Лазар? Какво ще правим?“

„Същото, каквото правихте в болката. Ще се обичате и ще ме обичате. И без срам. Защото тогава ще сте сами, но ще знаете, че съм с Господа. И че в Господа ще ви обичам.“

„Силна и твърда е Мария в решенията си“, коментира Петър, който дочу разговора.

А Зилотът  отвръща: „ Наточено острие е като баща си. От майка си е взела физическата прилика. Но на баща носи непримиримия дух.“

И тази с непримиримия дух слиза сега чевръсто към другарите си, за да оповести, че масите са готови… Пейзажът чезне в благата, но безлунна нощ. Беглата светлинка на звездите стига да покаже само тъмните масиви на растенията и белите масиви на къщите. Нищо повече. Нощни птици прихвърчат с немия си полет около къщата на Сузана в търсене на мухи, като минават покрай хората, седнали на терасата около една лампа, която хвърля слаба жълтеникава светлина на лицата, обградили Исус. Марта ще да изпитва силен страх от прилепи, пищи всеки път, когато я доближава някой. От своя страна, Исус се притеснява за пеперудите, които лампата привлича, и с дългата си ръка гледа да ги отдалечи от нея.

„Много глупави същества са и едните, и другите“, казва Тома.

„Първите ни мислят за конски мухи, вторите мислят пламъка за слънце и се изгарят. В тях няма и наченка на мозък.“

„Животни са. Да не искаш да разсъждават?“, пита Искариота.

„Не. Бих искал да имаха поне инстинкт.“

„Не могат да сварят да го имат. Говоря за пеперудите. Защото след първия допир вече са си отишли. Инстинктът се пробужда и се засилва след първите мъчни изненади“, разисква Яков Алфейски.

„А прилепите? Те би трябвало да имат инстинкт, защото живеят с години. Просто са си глупави и това е“, настоява Тома.

„Не, Тома. Не повече от хората. И хората се държат често като глупави прилепи. Летят или по-скоро прехвърчат като опиянени около нещата, които за друго не служат, освен да им причиняват болка. Ето виж: брат ми с ловко размахване на мантията си удари един. Дайте ми го“, казва Исус.

Яков Зеведеев, в чийто крака е паднал прилепът, който сега е замаян и се мърда на пода с несръчни движения, хваща го с два пръста за едно от ципестите му крила и по този начин, все едно че е мръсен парцал, го слага в скута на Исус.

„Ето го, невнимателният. Да го оставим намира и ще видите, че ще се оправи, но няма да се поправи.

„Това създание е особено дивашко, Учителю. Аз бих го затрил съвсем“, казва Искариота.

„Не. Защо? И то има свой живот, на който държи“, отговаря му Исус.

„Не бих казал. Или не знае, че го има, или не държи на него. Излага го на опасност!“

„Ох! Юда! Юда! Колко би бил строг с грешниците, с хората. Те също знаят, че имат един и още един живот, а не се свенят да изложат на опасност и единия, и другия.“

„Два живота ли имаме?“

„На тялото и на духа, знаеш.“

„Аха! Мислих си, че намекваше за прераждането. Има хора, които вярват в него.“

„Няма прераждане. Ала два живота има. И въпреки това, човек излага на опасност и двата си живота. Ако ти беше Бог, как щеше да съдиш хората, на които е даден разум, а не само инстинкт.“

„Строго. Освен ако човекът не е осакатен в ума.“

„Не би ли взел предвид обстоятелствата, които карат човек морално да обезумее?“

„Не бих ги взел предвид.“

„Значи, ти, към един, който знае за Бог е за Закона, и все пак върши грехове, не би имал милост.“

„Не бих имал милост. Защото човек трябва да умее да се контролира.“

„Би трябвало.“

„Трябва, Учителю. Непростима срамота е възрастен човек да пада в определени грехове, най-вече при положение, че никаква сила не го тласка в тази посока.“

„Кои са тези грехове според теб?“

„Тези на сетивата най-вече. То е непоправима деградация…“ Мария от Магдала навежда глава… Юда продължава: „… то е поквара и на другите, защото тялото на нечестивите излъчва кипеж, който разклаща и най-чистите и ги тласка към това да ги последват…“ Докато Магдалена свежда все повече глава, Петър казва: „Ах! Я, я! Не бъди така строг! Първата, която е извършила тази непростима срамота, е била Ева. И не можеш да ми твърдиш, че е била покварена от нечистия кипеж, идващ от някой похотливец. Нейна си работа…“

„Близостта мърси винаги. Ако не плътта, то душата, и е още по-зле.“

„Чиниш ми се фарисей! Извинявай, ама в такъв случай трябва да се залостим в кристална кула и да си седим там залостени.“

„И не си мисли, Симоне, че това би те спасило. В самотата изкушенията са най-страшни“, казва Зилотът.

„Ах! Добре! Ще останат просто блянове. Нищо лошо“, отговаря Петър.

„Нищо лошо ли? Не знаеш ли, че изкушението води до рационализиране и оттам ‒ до търсене на някакъв способ, с който да се удовлетвори някак си крещящият инстинкт, и този някакъв способ отваря пътищата към усъвършенстване на греха, при което се обединява сетивото с мисълта?“, пита Искариота.

„Нищо от това не знам, драги Юда. Може би, защото никога не съм рационализирал, както ти се изрази, определени неща. Знам, че май отидохме твърде далече от прилепите и че е хубаво, че ти не си Бог. Иначе в Рая самичък щеше да си останеш с цялата си строгост. Какво ще кажеш, Учителю?"

„Казвам, че е добре да не сме прекалено крайни, защото ангелите Господни слушат думите на хората и ги записват във вечните книги и би донесло скръб един ден да чуем: ‚Да ти бъде сторено, както отсъди‘. Казвам, че, ако Бог ме е изпратил, то е защото иска да прости всички грехове , за които човек се разкайва, понеже зная колко слаб е човекът заради Сатана. Юда, отговори ми: допускаш ли, че Сатана може да завладее душа тъй, че да упражнява над нея принуда, която й намалява греха пред очите на Бог?“

„Не допускам такова нещо. Сатана не може да засегне друго, освен нисшата част.“

„Но ти богохулстваш, Юда на Симон!“, казват почти едновременно Зилотът и Вартоломей.

„Защо? Как?“

„Противоречейки на Бог и Писанието. В него се чете, че Луцифер е засегнал и висшата част, а Бог чрез устата на Словото си ни го е казал безброй пъти“, отговаря Вартоломей.

„Речено е също, че човек разполага със свободна преценка. Това означава, че над човешката свобода на мисъл и чувство Сатана не може да упражни насилие. И Бог не прави така.“

„Бог не, защото е Ред и Вярност. Но Сатана − да, защото е Безредие и Омраза“, репликира Зилотът.

„Омразата не е обратното чувство на верността. Не говориш правилно.“

„Правилно говоря, защото, ако Бог е Верност, значи не предава дадената дума, че ще остави човека свободен в действията му, демонът не може да лъже на тази дума, защото не е обещал на човека свобода в преценката. Също така е вярно, че той е Омраза и затова напада Бог и човека, и с атаките си уязвява мисловната свобода на човек, както и плътта му, и така поробва тази мисловна свобода, води до обсебвания, така че човек върши неща, които, ако беше свободен от Сатана, не би вършил“, твърди Симон Зилот.

„Не допускам подобно нещо.“

„А обсебените от демони, тогава? Ти отричаш очевидното“, провиква се Юда Тадей.

„Обсебените от демони са глухи, неми и луди. Не са похотливи.“

„Само този порок ли ти е важен?“, пита иронично Тома.

„Защото е най-разпространеният и най-ниският.“

„Аха! Мислих си да не би, защото най-добре го познаваш“, казва в смях Тома. Но Юда се изправя рязко, сякаш ще отвърне. Овладява се и слиза по стълбицата, отдалечавайки се из нивите. Настъпва тишина…

Андрей казва: „Като цяло, идеята му не е сбъркана. Може наистина да се каже, че Сатана владее само сетивата: очите, слуха, говора и мозъка. Но в такъв случай, Учителю, как се обясняват дадени злоби. Тези не са ли също обсебвания? Един Дорас например…“

„Един Дорас, както казваш от любов, да не засегнеш никого, и Бог да те награди затова, или една Мария, за която ние всички, тя най-напред, мислим след ясните намеци на Юда, противни на любовта, са изцяло обсебените от Сатана, който разпростира властта си над трите степени на човек. Най-тираничните и тънки обсебвания, от които се отскубват само онези, които все пак са леко деградирали в духа си, така че да съумеят още да разберат поканата на Светлината. Дорас не бе похотлив. И при все това, не съумя да дойде при Освободителя. Там е разликата. Че докато лунатиците, немите, глухите или слепите поради демонско действие гледат и мислят за тях роднините им, да ги докарат при Мен, при тези, обсебените в духа, единствено техният дух се активизира, да търси свободата. За това те са и опростени, освен че са освободени. Защото тяхната воля първа слага начало на отърваването от Демона. Сега да ходим да почиваме. Мария, ти, която знаеш какво е да си обладан, моли се за онези, които спорадично дават себе си на Врага, като падат в грях и причиняват болка.“

„Да, Учителю. И без лоши чувства.“

„Мирът да бъде с всички вас. Да оставим тук причината за толкова спорене. Мрак с мрака навън в нощта. А ние да влезем, да спим под погледа на ангелите.“ И оставя прилепа, който прави първи опити да полети на една пейка, оттегляйки се с апостолите във високата стая, докато жените и домакините слизат в приземната.

243. A Cana nella casa di Susanna. L'aspetto, i modi e la voce di Gesu. Una disputa sulle possessioni. 

Nella casa di Cana la festa per la venuta di Gesu e di poco minore di quanto lo fu per le nozze di miracolo. 
Mancano i suonatori, non ci sono gli invitati, la casa non e inghirlandata di fiori e rami verdi, non ci sono le 
tavole per i molti ospiti ne il maestro di tavola presso le credenze e le idrie colme di vini. Ma tutto e superato 
dall'amore che ora e dato nella sua giusta forma e misura, ossia non all'ospite, forse anche un poco parente, 
ma che e sempre un uomo, ma all'Ospite Maestro di cui si conosce e riconosce la vera Natura e si venera la 
Parola come cosa divina. Percio i cuori di Cana amano con tutti se stessi il Grande Amico che si e affacciato 
con la sua veste di lino all'apertura dell'orto, fra il verde della terra e il rosso del tramonto, abbellendo le cose 
tutte colla sua presenza, comunicando la sua pace non solo agli animi a cui rivolge il suo saluto, ma financo 
alle cose. Veramente sembra che, dovunque si volga il suo occhio azzurro, si stenda un velo di pace solenne 
e pur lieta. Purezza e pace fluiscono dalle sue pupille, cosi come la sapienza dalla sua bocca e l'amore dal suo 
cuore. A chi leggera queste pagine parra forse impossibile quanto io dico. Eppure lo stesso luogo, che prima 
della venuta di Gesu era un luogo comune, oppure era un luogo di movimento indaffarato che esclude la pace 
che si presuppone priva di orgasmi di lavoro, non appena Egli si presenta, si nobilita, e il lavoro stesso 
prende un che di ordinato che non esclude la presenza di un pensiero soprannaturale fuso al lavoro manuale. 
Non so se mi spiego bene. Gesu non e mai arcigno, neppure nelle ore di maggior disgusto per qualche azione 
che gli accade, ma e sempre maestosamente dignitoso, e comunica questa dignita soprannaturale al luogo in 
cui si muove. Gesu non e mai allegrone ne piagnucolone, con faccia squarciata dal riso ne ipocondriaca, 
neppure nei momenti di maggiore letizia o di maggiore sconforto. Il suo sorriso e inimitabile. Nessun pittore 
lo potra mai ripetere. Sembra sia una luce che gli si emani dal cuore, una luce radiosa nelle ore di maggior 
letizia per qualche anima che si redime o per qualche altra che si avvicina alla perfezione; un sorriso direi 
roseo, quando approva le azioni spontanee dei suoi amici o discepoli e gode della loro vicinanza; un sorriso, 
sempre per stare nei colori, azzurro, angelico, quando si curva sui bambini per ascoltarli, per ammaestrarli, 
per benedirli; un sorriso temperato di pieta quando guarda qualche miseria della carne o dello spirito; infine 
un sorriso divino quando parla del Padre o della Madre sua, o guarda e ascolta questa Madre purissima. Non 
posso dire di averlo visto ipocondriaco neppure nelle ore di maggiore strazio. Fra le torture dell'essere 
tradito, fra le angosce del sudore di sangue, fra gli spasimi della Passione, se la mestizia sommerge il fulgore 
dolcissimo del suo sorriso, non e sufficiente a cancellare quella pace che pare un diadema di paradisiache 
gemme fulgente sulla sua fronte liscia e illuminante, della sua luce, tutta la divina persona. E cosi non posso 
dire di averlo mai visto abbandonarsi a smodate allegrie. Non alieno ad una schietta risata se il caso lo 
richiede, riprende subito dopo la sua dignitosa serenita. Ma quando ride, ringiovanisce prodigiosamente, fino 
ad assumere un volto di giovane ventenne, e pare che il mondo ringiovanisca per la sua bella risata, schietta, 
sonora, tonata. Non posso ugualmente dire di avergli visto fare affrettatamente le cose. Sia che parli o che si 
muova, lo fa sempre con pacatezza pur non essendo mai lento o svogliato. Sara forse perche, alto come e, 
puo fare passi lunghi senza per questo mettersi a correre per fare molta strada, e ugualmente puo raggiungere 
con facilita oggetti lontani senza avere bisogno di alzarsi per raggiungerli. Certo e che, fin nel suo modo di 
muoversi, e signorile e maestoso. E la voce? Ecco, io sono a momenti due anni che lo sento parlare, eppure 
delle volte quasi perdo il filo del suo dire tanto mi sprofondo nello studio della sua voce. E il buon Gesu, 
paziente, ripete cio che ha detto e mi guarda col suo sorriso di Maestro buono per non fare che nei dettati 
risultino mutilazioni dovute alla mia beatitudine di ascoltarne la voce, gustarla e studiarne il tono e il fascino. 
Ma dopo due anni ancora non so dire di preciso che tono abbia. Escludo assolutamente il tono di basso, come 
escludo quello di tenore leggero. Ma sono sempre incerta se sia una potente voce tenorile o quella di un 
perfetto baritono dalla gamma vocale amplissima. Direi che e questo, perche la sua voce prende delle volte 
delle note bronzee, fin quasi ovattate tanto sono profonde, specie quando parla a tu per tu con un peccatore 
per riportarlo alla Grazia o indica le deviazioni umane alle turbe; mentre poi, quando si tratta di analizzare e 
mettere all'indice le cose proibite e scoprire le ipocrisie, il bronzo si fa piu chiaro; e diviene tagliente come 
schianto di fulmine quando impone la Verita e la sua volonta, fino a giungere a cantare come lastra d'oro 
percossa con martello di cristallo quando si eleva inneggiando alla Misericordia o magnificando le opere di 
Dio; oppure fascia questo timbro di amore per parlare alla Madre e della Madre. Veramente allora e fasciata 
di amore questa sua voce, di un amore riverenziale di figlio e di un amore di Dio che loda la sua opera 
migliore. E questo tono, sebbene meno marcato, usa per parlare ai prediletti, ai convertiti o ai bambini. E non 
stanca mai, neppure nel piu lungo discorso, perche e voce che riveste e completa il pensiero e la parola, 
rendendone la potenza o la dolcezza a seconda del bisogno. E io resto talora con la penna in mano, ad 
ascoltare, e poi trovo il pensiero andato troppo avanti, impossibile ad afferrarsi... e li resto, finche il buon 
Gesu non lo ripete, come fa quando sono interrotta per insegnarmi a sopportare pazientemente le cose o le 
persone moleste, che glielo lascio pensare quanto mi sono moleste quando mi levano dalla beatitudine di 
ascoltare Gesu... Ora, a Cana, sta ringraziando Susanna dell'ospitalita data ad Aglae. Sono in disparte, sotto 
una folta pergola carica di grappoli che gia invaiano, mentre tutti gli altri prendono ristoro nella vasta cucina. 
«La donna era molto buona, Maestro. Non ci fu certo un peso. Volle aiutarmi in tutti i bucati, nella pulitura 
della casa per la Pasqua, come fosse una serva, e lavoro, te lo assicuro, come una schiava per aiutarmi a 
terminare le vesti pasquali. Prudente, si ritirava ad ogni persona che venisse, e fino con mio marito cercava 
non rimanere. Poco parlava alla presenza della famiglia, poco si cibava. Si alzava avanti giorno per ravviarsi 
prima che fossero desti gli uomini, ed io trovavo sempre il fuoco gia acceso e scopata la casa. Ma quando 
eravamo sole mi chiedeva di Te e di insegnarle i salmi della nostra religione. Diceva: "Per saper pregare 
come prega il Maestro". E ora ha finito di penare? Perche penare penava molto. Di tutto aveva paura e molto 
sospirava e piangeva. E ora felice?». 
«Si. Soprannaturalmente felice. Libera dalle paure. In pace. Io ancora ti ringrazio del bene che le hai fatto». 
«Oh! mio Signore! Che bene mai? Non le ho dato che amore in nome tuo, perche altro non so fare. Era una 
povera sorella. Lo capivo. E io, per riconoscenza all'Altissimo che mi ha tenuta nella sua grazia, l'ho amata». 
«E hai fatto piu che se avessi predicato nel Bel Nisdrasc. Ora ne hai qui un'altra. L'hai riconosciuta?». 
«E chi la ignora per queste contrade?». 
«Nessuno, e vero. Ma ancora ignorate, voi e le contrade, la seconda Maria, quella che sara sempre della sua 
vocazione. Sempre. Ti prego crederlo». 
«Tu lo dici. Tu sai. Io credo». 
«Di' anche: "Io amo". So che e piu difficile compatire e perdonare uno che ha mancato, essendo dei nostri, 
che non uno che ha la scusa di essere pagano. Ma se il dolore di vedere apostasie famigliari fu forte, piu forte 
sia il compatimento e il perdono. Io ho perdonato per tutto Israele», termina Gesu marcando le parole. 
«Ed io perdonero per la mia parte. Perche penso che un discepolo debba fare cio che fa il Maestro». 
«Sei nella verita, e Dio ne giubila. Andiamo dagli altri. La sera scende. Sara dolce il riposo nel silenzio della 
sera». 
«Non ci dirai nulla, Maestro?». 
«Non so ancora». 
Entrano nella cucina dove sono preparate pietanze e bevande per la cena prossima. Susanna si fa avanti, 
dicendo con un lieve rossore sul viso giovanile: «Vogliono le mie sorelle venire con me nella stanza alta? 
Dobbiamo preparare presto le mense, perche poi dobbiamo stendere i giacigli per gli uomini. Potrei fare da 
sola. Ma ci terrei piu tempo». 
«Vengo anche io, Susanna», dice la Vergine. 
«No. Bastiamo noi e servira a conoscerci, perche il lavoro affratella». 
Escono insieme mentre Gesu, dopo avere bevuto dell'acqua corretta con non so che sciroppo, va a sedersi 
con la Madre, gli apostoli e gli uomini di casa, al fresco della pergola, lasciando libere le serventi e la 
padrona anziana di ultimare le vivande. Si sentono venire dalla stanza alta le voci delle tre discepole che 
preparano le tavole. Susanna racconta il miracolo avvenuto per le sue nozze, e Maria di Magdala risponde: 
«Cambiare l'acqua in vino e forte. Ma cambiare una peccatrice in discepola e ancora piu forte. Voglia Iddio 
che io faccia come quel vino: che io diventi del migliore». 
«Non ne avere dubbio. Egli muta tutto in modo perfetto. Ci fu qui una, e per giunta pagana, da Lui convertita 
nel sentimento e nella fede. Puoi dubitare che cio non avvenga per te che gia sei d'Israele?». 
«Una? Giovane?». 
«Giovane. Bellissima». 
«E dove e ora?», chiede Marta. 
«Solo il Maestro lo sa». 
«Ah! allora e quella di cui ti ho parlato. Lazzaro era da Gesu quella sera e ha sentito le parole dette per lei. 
Che profumo c'era in quella stanza! Lazzaro lo porto nelle vesti per piu giorni. Eppure Gesu disse superiore 
ancora il cuore della convertita col suo profumo di pentimento. Chissa dove e andata? Io credo in 
solitudine... » 
«Lei in solitudine, ed era straniera. Io qui, e sono nota. La sua espiazione nella solitudine, la mia nel vivere 
fra il mondo che mi conosce. Non invidio la sua sorte perche sono con il Maestro. Ma spero poterla imitare 
un giorno per essere senza nulla che mi distragga da Lui». 
«Lo lasceresti?». 
«No. Ma Egli dice che se ne va. E allora il mio spirito lo seguira. Con Lui posso sfidare il mondo. Senza Lui 
avrei paura del mondo. Mettero il deserto fra me e il mondo». 
«E io e Lazzaro? Come faremo?». 
«Come avete fatto nel dolore. Vi amerete e mi amerete. E senza rossori. Perche allora sarete soli, ma saprete 
che sono con il Signore. E che nel Signore vi amero». 
«E forte e netta, Maria, nelle sue decisioni», commenta Pietro che ha sentito. 
E lo Zelote risponde: «Una lama diritta come il padre suo. Della madre ha le fattezze. Ma del padre ha lo 
spirito indomito». 
E colei che ha lo spirito indomito scende ora svelta venendo verso i compagni per dire che le mense sono 
pronte... La campagna si annulla nella notte serena ma per ora illune. Solo un tenue chiarore di astri serve a 
mostrare gli ammassi oscuri delle piante e quelli bianchi delle case. Null'altro. Degli uccelli notturni 
svolazzano col loro volo muto intorno alla casa di Susanna, in cerca di mosche, rasentando anche le persone 
sedute sulla terrazza intorno ad una lampada che getta una lieve luce giallognola sui volti raccolti intorno a 
Gesu. Marta, che deve avere una gran paura dei pipistrelli, getta uno strillo ogni qualvolta un nottolone la 
sfiora. Invece Gesu si preoccupa delle farfalle che la lampada attira e con la lunga mano cerca di allontanarle 
dalla fiamma. 
«Sono bestie molto stupide tanto le une che gli altri», dice Tommaso. 
«I primi ci scambiano per mosconi, le seconde prendono la fiamma per un sole e si bruciano. Non hanno 
neppure l'ombra di un cervello». 
«Sono animali. Vuoi che ragionino?», chiede l'Iscariota. 
«No. Vorrei che avessero almeno l'istinto». 
«Non fanno a tempo ad averlo. Parlo delle farfalle. Perche dopo la prima prova sono belle e morte. L'istinto 
si sveglia e si fa forte dopo le prime penose sorprese», commenta Giacomo d'Alfeo. 
«E i pipistrelli? Quelli dovrebbero averlo perche vivono per degli anni. Sono stupidi, ecco», ribatte 
Tommaso. 
«No, Tommaso. Non piu degli uomini. Anche gli uomini sembrano pipistrelli stupidi, molte volte. Volano, o 
meglio, svolazzano come ubriachi intorno a cose che non servono che a dare dolore. Ecco qua: mio fratello, 
con una buona sventolata del manto, ne ha abbattuto uno. Datemelo», dice Gesu. 
Giacomo di Zebedeo, ai cui piedi e caduto il pipistrello che ora, sbalordito, si dimena sul pavimento con 
mosse goffe, lo prende con due dita per una delle ali membranose e, tenendolo sospeso come fosse un cencio 
sporco, lo depone in grembo a Gesu. 
«Eccolo qui l'imprudente. Lasciamolo fare e vedrete che si riprende, ma non si corregge». 
«Un singolare salvataggio, Maestro. Io lo uccidevo del tutto», dice l'Iscariota. 
«No. Perche? Anche esso ha una vita e ci tiene», gli risponde Gesu. 
«Non mi pare. O non sa di averla, oppure non ci tiene. La mette in pericolo!». 
«Oh! Giuda! Giuda! Come saresti severo con i peccatori, con gli uomini! Anche gli uomini sanno che hanno 
una e una vita, e non si peritano di mettere in pericolo questa e quella». 
«Due vite abbiamo?». 
«Quella del corpo e quella dello spirito, lo sai». 
«Ah! credevo alludessi a rincarnazioni. C'e chi ci crede». 
«Non c'e rincarnazione. Ma due vite ci sono. Eppure l'uomo mette in pericolo tutte e due le sue vite. Se tu 
fossi Dio, come giudicheresti gli uomini che sono dotati di ragione oltre che d'istinto?». 
«Severamente. A meno che non fosse un uomo menomato nella mente». 
«Non considereresti le circostanze che rendono folli moralmente?». 
«Non le considererei». 
«Sicche tu, di uno che sa di Dio e della Legge, e che pure pecca, non avresti pieta». 
«Non avrei pieta. Perche l'uomo deve sapersi reggere». 
«Dovrebbe». 
«Deve, Maestro. E una vergogna imperdonabile che un adulto cada in certi peccati, soprattutto, tanto piu se 
nessuna forza ve lo spinge». 
«Quali peccati secondo te?». 
«Quelli del senso per i primi. E un degradarsi senza rimedio...». Maria di Magdala china la testa... Giuda 
prosegue: «... e un corrompere anche gli altri, perche dal corpo degli impuri esala come un fermento che 
turba anche i piu puri e li porta a imitarli...». Mentre la Maddalena curva sempre piu il capo, Pietro dice: 
«Oh! la, la! Non essere cosi severo! La prima a commettere questa imperdonabile vergogna e stata Eva. E 
non mi vorrai dire che e stata corrotta dal fermento impuro esalante da un lussurioso. Intanto sappi che, per 
conto mio, proprio niente si agita anche se siedo a lato di un lussurioso. Affari suoi...». 
«La vicinanza sporca sempre. Se non la carne, l'anima, ed e peggio ancora». 
«Mi sembri un fariseo! Ma scusa, allora a questo modo bisognerebbe chiudersi dentro una torre di cristallo e 
starsene la, sigillati». 
«E non ti credere, Simone, che ti gioverebbe. Nella solitudine sono piu tremende le tentazioni», dice lo 
Zelote. 
«Oh! bene! Rimarrebbero sogni. Nulla di male», risponde Pietro. 
«Nulla di male? Ma non sai che la tentazione porta alla cogitazione, questa alla ricerca di un mezzo termine 
per soddisfare in qualche modo l'istinto che urla, e il mezzo termine spiana la via ad un raffinamento di 
peccato nel quale e unito il senso al pensiero?», interroga l'Iscariota. 
«Non so niente di questo, caro Giuda. Forse perche non sono mai stato cogitabondo, come tu dici, su certe 
cose. So che mi pare che siamo andati molto lontani dai pipistrelli e che e bene che tu non sia Dio. Altrimenti 
in Paradiso ci resteresti da solo, con tutta la tua severita. Che ne dici, Maestro?». 
«Dico che e bene non essere troppo assoluti, perche gli angeli del Signore ascoltano le parole degli uomini e 
le segnano sui libri eterni, e potrebbe dispiacere un giorno sentirsi dire: "Ti sia fatto come tu hai giudicato". 
Dico che se Dio mi ha mandato e perche vuole perdonare tutte le colpe di cui un uomo si pente, sapendo 
quanto l'uomo e debole per causa di Satana. Giuda, rispondi a Me: ammetti tu che Satana possa 
impossessarsi di un'anima di modo da esercitare su di essa una coercizione che le diminuisce il peccato agli 
occhi di Dio?». 
«Non lo ammetto. Satana non puo intaccare che la parte inferiore». 
«Ma tu bestemmi, Giuda di Simone!», dicono quasi insieme lo Zelote e Bartolomeo. 
«Perche? In che?». 
«Smentendo Dio e il Libro. In esso si legge che Lucifero intacco anche la parte superiore, e Dio, per bocca 
del suo Verbo, ce lo ha detto infinite volte», risponde Bartolomeo. 
«E detto anche che l'uomo ha il libero arbitrio. Cio significa che sulla liberta umana del pensiero e del 
sentimento Satana non puo fare violenza. Non la fa neppure Dio». 
«Dio no, perche e Ordine e Lealta. Ma Satana si, perche esso e Disordine e Odio», ribatte lo Zelote. 
«L'odio non e il sentimento opposto alla lealta. Dici male». 
«Dico bene perche, se Dio e Lealta e percio non manca alla parola data di lasciare l'uomo libero delle sue 
azioni, il demonio non puo a questa parola mentire, non avendo promesso all'uomo liberta di arbitrio. Ma e 
pur vero che esso e Odio e che percio si avventa contro Dio e l'uomo, e ci si avventa assalendo la liberta 
intellettiva dell'uomo, oltre che la sua carne, e portando questa liberta di pensiero a schiavitu, a possessi per 
cui l'uomo fa cose che, se libero da Satana, non farebbe», sostiene Simone Zelote. 
«Non lo ammetto». 
«Ma gli indemoniati, allora? Tu neghi l'evidenza», urla Giuda Taddeo. 
«Gli indemoniati sono sordi, o muti, o folli. Non lussuriosi». 
«Hai solo questo vizio presente?», chiede ironico Tommaso. 
«Perche e il piu diffuso e il piu basso». 
«Ah! credevo che fosse quello che conoscevi meglio», dice Tommaso ridendo. Ma Giuda scatta in piedi 
come volesse reagire. Poi si domina e scende la scaletta allontanandosi per i campi. Un silenzio... 
Poi Andrea dice: «In tutto la sua idea non e sbagliata. Si direbbe che infatti Satana ha possessi solo sui sensi: 
occhi, udito, favella, e sul cervello. Ma allora, Maestro, come si spiegano certe cattiverie? Quelle non sono 
forse possessioni? Un Doras, ad esempio?...». 
«Un Doras, come tu dici per non mancare di carita a nessuno, e di cio Dio ti doni compenso, oppure una 
Maria, come tutti, lei per prima, pensiamo dopo le chiare e anticaritatevoli allusioni di Giuda, sono i 
posseduti piu completamente da Satana, che estende il suo potere sui tre gradi dell'uomo. Le possessioni piu 
tiranniche e sottili, dalle quali si liberano solo coloro che sono sempre tanto poco degradati nello spirito da 
sapere ancora comprendere l'invito della Luce. Doras non fu un lussurioso. Ma con tutto questo non seppe 
venire al Liberatore. In questo sta la differenza. Che mentre nei lunatici, e nei muti, sordi, o ciechi, per opera 
demoniaca, cercano e pensano i parenti a portarli a Me, in questi, posseduti nello spirito, e solo il loro spirito 
che provvede a cercare la liberta. Per questo essi sono perdonati oltre che liberati. Perche il loro volere ha per 
primo iniziato la spossessione dal Demonio. E ora andiamo al riposo. Maria, tu che sai cosa e l'esser presi, 
prega per quelli che prestano se stessi ad intermittenze al Nemico, facendo peccato e dando dolore». 
«Si, Maestro mio. E senza rancore». 
«La pace a tutti. Lasciamo qui la causa di tanta discussione. Tenebra con tenebra fuori nella notte. E noi 
rientriamo per dormire sotto lo sguardo degli angeli». E depone il pipistrello, che fa i primi tentativi di volo, 
su una panca, ritirandosi con gli apostoli nella stanza alta, mentre le donne con i padroni di casa scendono al 
terreno.