Ти знаеш,

Никога не съм бил толкова щастлив, колкото през това утро тогава,
ние вървяхме по един плаж,
нещо като този тук,
беше есен,
една хубава есен...
един сезон който съществува само в северна Америка,
там го наричат Индианското Лято,
но това беше просто-нашето лято
със твоята дълга рокля
ти приличаше на акварел от Мари Лоранс
 и аз си го спомням...

Много добре си спомням какво ти казах през това утро тогава...
мина една година,
мина един век,
мина една вечност... от тогава,

"ще отидем там където ти искаш и когато ти искаш
и ще се обичаме още до тогава, докато любовта умре,
целия ни живот
ще е като това утро,
с цветовете на индианското лято"

Сега съм много далеч от това есенно утро,
но чуствам сякаш съм там

Мисля за теб,
къде си,
какво правиш,
съществувам ли още за теб,
гледам тази вълна,
която никога няма да достигне до дюната,
виждаш,аз като нея ,изниквам от миналото,
като нея лягам на пясъка и си спомням,
спомням си за приливите,
за  слънцето и за щастието което преминаваше над морето.
Мина една вечност,
един век,
мина една година...

Ще отидем там където искаш ти и когато искаш ти....