Камило Сбарбаро - Сега, когато не ми казваш нищо

Or che non mi dici niente, ora
che non mi fai godere né soffrire,
tu sei la consueta dei miei giorni.
Assomigli ad un lago tutto uguale
sotto un cielo di latta tutto uguale.
Assonnato mi muovo sulla riva.
Non voglio, non desidero, neppure
penso.
Mi tocco per sentir se sono.
E l’essere e il non esser, come l’acqua
e il cielo di quel lago si confondono.
Diventa il mio dolore quel d’un altro
e la vita non è né lieta né triste.

T’odio, compagna assidua dei miei giorni,
che alla vita non mi sottrai, facendomi
come il sonno una cosa inanimata,
ma me la lasci solo rasentare.
Poiché son rassegnato a viver, voglio
che ad ogni ora del dì mi pesi sopra,
mi tocchi nella mia carne vitale.
Voglio il Dolore che m’abbranchi forte
e collochi nel centro della Vita.

Camillo Sbarbaro

*

Сега, когато не ми казваш нищо, сега,
като не ме караш да се наслаждавам, нито да страдам,
ти си нормата на дните ми.
Приличаш на все едно и също езеро, 
под все едно и също ламаринено небе.
Сънно се движа по брега.
Не желая, не копнея, дори
не мисля.
Докосвам се, за да усетя дали съществувам.
И битието, и небитието, като водата
и небето на онова езеро – се объркват.
Моята болка се превръща в тази на друг
и животът не е нито радостен, нито тъжен.

Мразя те, постоянна спътница на дните ми,
че не ме отнемаш от живота, превръщайки ме
като съня в нещо неодушевено,
а ме оставяш просто да го докосна едва.
Тъй като съм се примирил да живея, искам
във всеки час от деня да тежиш отгоре ми,
да се допираш в жизнената ми плът.
Искам Болката да ме притисне силно към себе си
и да ме постави в центъра на Живота.

Камило Сбарбаро