Мълчат затихнали вулкани
а пепел крие в дъното око.
Там си почиват великани
извършили самите зло.
Хлад от студените владения
все повече гнети гръдта,
но тез греховните видения
явяват се пред тях в нощта.
Присънва им се град обречен,
не знаещ своята съдба,
базалт в колоните облечен
сковал градините сега.
Момичета в ръце с букети,
отдавна цъфнали цветя,
вакханките приканват всеки
сред тежък мирис на вина.
А плам и глупав спор навред са,
там пир е, и езика груб,
О мила моя, дъще на царица,
Помпея, и дете на роб!
Пленена от усмивка на съдбата
какво помисли, за кого,
когато смело хвърли се в недрата
и сля с Везувий се в едно?
Заслуша се във неговата реч,
с треперещи в захлас очи,
да не изчезне чудният брътвеж
любов дарил неудържим.
И той склони чело, прогледнал,
с умиращите слънчеви лъчи,
а в твоите студени колене
закапаха сълзите на "Прости!"
© Евгени Todos los derechos reservados