Дневникът 

Разказвам тази история на себе си. Искам да я изслушам отново, все едно не съм я преживяла, а после да я оставя да пожълтее в страниците на тетрадката. Няма да я съдя строго. Няма да я идеализирам. Опитвам се да не я драматизирам. Най-трудно е да разкажеш нещо на себе си.

Аз съм човек. Аз съм лош човек. Бях майка, самотна лоша майка, но синът ми порасна. Бях лоша, защото исках да е пръв в онова, което прави. Направеното да носи белезите на съвестта и чувството му за отговорност. Личният му почерк. Така и стана, но той растеше и разбираше, че светът не живее с моята истина. Не исках да порасне. Исках да си остане моето малко обичливо момче, но природата не изпълнява желанията на самотните егоисти. Всъщност аз самотен егоист ли съм? Надявам се, че не наранявам прекалено другите хора и не позволявам (поне така си мисля)  да ме нараняват повече от нормалното. Животът се плъзга по косите, очите и мечтите ми, точно и хладнокръвно кръговратите на Природата рисуват сезоните и спомените ми, както ги рисуват и за останалия свят. Не съм някакво особено изключение. Работя, за да се издържам. Гледам телевизия, защото всички гледат. Чета вестници (понякога). Ровя се в Интернет.

Имам реални и виртуални приятели и не знам дали ме интересува кой знае колко тяхното присъствие. Има нещо нередно в това ми отношение - хората не са виновни, че мен нищо не ме вълнува. Психиатрите наричат това състояние “замръзване”. Аз го наричам хаос. Както и да е, всички сме прави. Болест е!

Искам да се върна. Не знам откъде. Не знам и къде, но се опитвам да открия. Или може би да се скрия още по-навътре в тишината на собствения си покой. Да заживея окончателно като мъртвите. Нямам доверие на живите. На другите. Както казва една позната: "приятели няма, има само интереси". Изумих се! Аз я имах за приятелка. Явно розовият реализъм винаги ми помага да виждам доброто в другите, но то  бързо избира да изчезне по житейските пътища на личната изгода. Розовото е най-характерното цветово “виждане” за мен. Преди беше още по-зле. Тогава бях прозрачна, също като кристалите. Розовото е компромис. Надявам го като маска, но си оставам все същият кристал. Обичах. Мразих. Счупих се. По-точно отчупвах по част от себе си за всеки. И я дарявах. Радвах се на приемането и на пренебрегването. Един ден сякаш си построих замък и се затворих вътре. Хората идваха и ми разказваха разни истории. Сега аз разказвам на себе си своята история.

Занимавам се с изкуство. Изкуството да учиш другите като стъпят на сцената, да си вярват. Да знаят какво и защо правят там. Да мислят и чувстват. На всичкото отгоре, една бивша приятелка веднъж ме нарече емпат. Тоест, човек, който улавя и разчита чуждите емоции като свои. Може би е права, може би не е. Знам, че като докосна някой, виждам мислите му. Не ги чувствам, виждам ги. Това ли е емпатията? Никой не говори за тези “дарби”. Може би това е психично отклонение? Както и да е, научих се да живея с него. Само понякога изтървам нещата от контрол.

Той си остава мъжът на моя живот. Страхува се от мен и е разбираемо - всяка любов, ако е такава, не трябва да оставя тайни. Знае моите. Познавам го много добре. Обича да ме лъже. От време на време го хващам, а всъщност бих могла да го хващам всеки път. Така го научих да се бои от мен. Той така и не се научи да ми казва истината, а аз не престанах да го плаша. Изгради си чувство за малоценност. Лекува го със самочувствието, което трупа от авантюри със себеподобни. И полага неистови усилия да ме лъже. Защо ме лъже ли? Не разбирам. Може би не иска да ме изгуби?!

Как може да задържиш някой с лъжи? И огорчението си има граници, също като затворите-замъци, които сами си строим.

Видях, че не се е прибрал както каза. Беше спрял микробуса си пред дома на поредната жена. Не бе го заключил. Както обикновено, телефонът му нямаше батерия. Взех ключовете и си тръгнах. Обадих се на братовчед му - да не се притесни. Винаги са си помагали. За всеки случай му написах и съобщение. Сякаш най-важното бе да не се притесни.

“Заменям ключове от микробус за истина”.

 ******

 Той дойде. Носеше своя гняв. Беше поел с алкохола някаква наглост, отчаяна наглост и мислеше, че е сила. Искаше не да говорим, искаше своето и… да си върви, а лъжата в очите му бранеше своя свят, с полутон по-висок от добрината в моята не заплакала същност. Само не зная защо се усмихвах, още не зная и дори шепнех - нямах сили да викам.

23 май 2008 година. Ден преди Празника те помолих, скъпи, да не ме оставяш без празник. Очите ти се бояха да ме погледнат. Сякаш не искаше да съм тук. Докоснах те. Ръката ти подскочи и се отдръпна. Да! Наистина не искаше! Но защо? Тръгнах си. Бях си свършила работата, а и трябваше да почистя вкъщи. Очаквах моята бивша ученичка Ивелина и нейният приятел Георги да ми дойдат на гости. Исках и ти да дойдеш. Преди тях. Да поговорим на спокойствие. Звъннах ти. Ти си изключи телефона. Като реши Господ да се погрижи за слепите врабци и да ги нахрани, избира най-неведомите начини. Тъкмо почистих и изби кранът на пералнята. Спрях водата и тръгнах към вас. Нямаше те, та нали бе ми казал, че с братовчед ти и с приятели ще пийнете по едно на Чукарите. Баща ти и негов гост правеха същото. Поседнах при тях. Преживях старческото им “правене на мъже”. По-гнусно от това да ти се слага бащата на мъжа, който обичаш - няма. Гостът, залитайки, си тръгна. Вече наближаваше 23 часа. Нямаше смисъл да стоя повече. На тръгване баща ти ме попита: “защо допусна между вас да се вмъкне друга жена?”
Не знам дали светът ми е спрял, дали се е завъртял, дали се е почувствал така или онака. Защитих те: “щом не ми е казал, че се разделяме, значи е нещо мимолетно. Ти не си ли имал такива?”
Как съмна? Съмна ли? Дърветата отсреща клатеха клони в слънчевата синева на едно небе, което сякаш смазваше моя ден. Телефонът ти отново не бе включен. Една приятелка преди два месеца бе ми казала, че имаш нещо общо с една жена. Тогава те попитах. Ти отрече и аз ти повярвах. Спряхме да се виждаме с нея, но помнех къде тя каза, че е къщата. Тръгнах. Да видя, да знам, сякаш че като знаех, нещо щеше да се промени. Колата ти беше там. Запалих цигара и зачаках. Мама ми звънна да ми честити празника. Казах ù. Хората, колегите ми, приятелите ми минаваха по улицата. Поздравяваха ме. Честитиха ми празника. Разбрах, че ме виждаш и няма да излезеш. Отидох у вас. За “радост” на баща ти, чиято клюкарска душа умираше от любопитство. Седнах на стълбите в двора ви - поредната цигара. Тогава ти спря колата. Съседът започна да ти прави знаци, сочейки ме с пръст, но аз го видях преди теб. Станах, отворих дворната врата и ти пожелах “добро утро”. Щастието в очите ти се уплаши, но само за миг. После изплува някаква ярост.
- Ела да влезем и да поговорим.
- Защо не си на тържеството? Честит празник!
- Защото изби кранът на пералнята. Снощи идвах до вас, но те нямаше. Баща ти каза, че имаш нова любов. Не му повярвах, но днес те хванах. Да се качим да поговорим.

Вървим по стълбите. Гледам гърба ти и ми прилича на камшик. Онзи, с който ще ме удариш, отивайки си. Приглаждам двусантиметровата си коса, новата ми придобивка след месеците самоотхвърляне и самонаказание за глухото предчувствие, че подкрепяйки тебе, предавам себе си. Искам себе си. Искам истината. Искам, макар и да съм наранена, да съм истинска. 
  - Защо снощи си изключи телефона?
  - Така исках!
  - У Петранини ли спа? Какво ли те питам, като видях, че си спал у тях. Спа ли там?
  - Ние сме приятели!
  - Скъпи, човек не прави секс с всяка своя приятелка. Светът нарича такова приятелство… знаеш как. Спа ли с нея? Стигна ли се до секс? Не те упреквам, просто искам да знам.

Шепна, отново шепна. Не мога да ти се развикам. Бих могла да крещя на всеки, но не и на теб. Толкова ли е ценна за мен твоята душа, че заради нея да погубя своята? Този разговор не го водим за пръв път. Просто ми е смешно, а не би трябвало. Твоята наеженост си отива.
  - Да, стигна се и до секс.
  - Чудесно! С нея ли ще останеш?
  - Не знам, не знам…
  - Трябва да знаеш! Ти си голям човек. Имаш право да обичаш когото поискаш, само трябва да ми кажеш какво си решил. 
  - Нищо не съм решил.
- Защо тогава не ми каза какво правиш? Защо каза, като те питах, че Маргарита лъже? Сега ме закарай до училище, че съвсем закъснях. Като свърши тържеството, ще оправим водата, че гостите като дойдат надвечер, поне тях да ги посрещна като хората. Имай предвид, че е 24 май, магазините може и да не работят. Може да се наложи да помолиш да отворят, за да купиш крана. А… и дай ми пари. Аз съм си ги изработила на паметниците. Искам да имам повече пари за празника.

Бог знае дали с повече пари ще се почувствам по-инак, но знам, че за него парите са нещо важно. Така го карам да изправи сринатото си его и да се почувства важен. Важен ли е? 
Сядаме в колата и пресрещаме колоната с ученици и колеги. Колегите ми извръщат очи. Вече всички признават, че знаят…

Телефонът! Настоящето ме търси, разговарям с него, с майка ми, със себе си, с деня, който си е отишъл много отдавна, недоогледан и набързо простен, сякаш скоростта, с която отронваме недоузрялата прошка, ще ни направи… - я да го кажа в единствено число - сякаш скоростта, с която прощавам, ме прави по-щастлив човек. Майка ми - светът на нашето пораснало съперничество на горди и независими жени, стигна етапа, в който споделеното е повече от откровение. Стигнахме оазиса на взаимното уважение. На безрезервното приемане. На доверието - в личния избор, когато личното решение ще те доведе до самостоятелно постигане на желаното, без по никое време да се налага да крещиш: “помощ, що тъй стана, ела помагай!”

Пътят към себе си е постлан със сълзите на близките ни. Не съм виновна, че ме е страх! Страхувам се, че страхът ми ще погуби близките ми.

Ръбовете на ключовете от микробуса ти ми причиняваха болка. Болката, че съм сложила в джоба си една лъжа, чиято същност съм извадила от нашите отношения. Аз и Ти… Аз съм си аз, ти си си ти… нашето ние, казваш, ти дава нещо различно, но защо от различното в мен се свърши вярата? В себе си, в тебе, в света… Има много нередни неща в този миг тишина… Не си решил какво искаш? Като решиш, ще ми кажеш? Две години и ти не можеш да решиш? Браво!

“Заменям ключове от микробус за истина”

Инатът в очите ти се събужда. Смел от алкохола, жесток, но искрен:
- Ще остана с нея!
- Чудесен подарък за рождения ми ден!
Усмихвам се. Вадя ключовете от джоба си и ти ги подавам с въздишка. С облекчение.
- Ще вземеш ли изпраните якета? Поне Красимировото вземи…
- Сега нищо няма да нося. Красимир знае къде живееш, ще дойде и ще си го вземе!
- Чудесно!
Отварям вратата и заставам в най-отдалечения край. Колебаеш се. Не се приближавам. 
- Довиждане!
- Довиждане!...

Изморих се да си спомням. Искам да легна, да си почина. Да се завия, да заспя и когато стана, животът ми да е пълен със светлина. Обед е! Легна ли си, ще се събудя по тъмно, но какво значение има тъмно ли ще е или светло? Нима когато си сам, времето би те накарало да се притесняваш от несвършеното? Няма кой да те обвинява за това или онова, нищо няма значение. Аз самата забравям, че не съм се хранила, ресала, обличала… Важното е да мине времето. Да замине. И какво като дойде утре? Утре имам рожден ден. Ставам, ще стана на 45. Години. Трябва до довечера да се изкъпя, да се среша, да се стегна и да отида до частната сладкарска работилница и да си взема тортата. Знам, че ще е хубава. Знам, че хората ще ми я направят прекрасна. Платила съм я, няма начин да не отида да я взема. После какво ще я правя? Децата в училище са в грипна ваканция. Всички сме в грипна ваканция. Купила съм си свещи и бонбони. Бонбоните вече ги измъкнах. Наредих ги в една зелена купичка и дори още вчера започнах един по един да ги унищожавам. Все едно унищожавам преживяните години. Сладки са! След няколко изядени ми става гадно на стомаха. Днес само ги поглеждам. Шарените им книжки внушават чувство за сигурност и лукс. Луксозно ли е да притежаваш бонбони? Понякога - да!
Сещам се за всички гладни моменти през живота си, когато не съм имала в джоба си стотинки за вафла или за кафе, за закуска… За очите ми, обикалящи пълните с храна щандове на магазините, и за ръцете ми - стиснали кутийка маргарин и един хляб. Хлябът, който ще ям няколко дни. Пестеливо. Бавно, по определен брой филийки на ден, защото съм имала неблагоразумието да избера професията учител.

Тортата! Мислех си, когато я поръчвах, как ще наведа усмихнатото си лице над нея с най-съкровеното желание в душата си. Как дъхът ми ще погали пламъка на свещите. Как ще ги приспи. Ножът в ръката ми. Чинийките за парчетата и уютът -  право на всеки рожденик, ще ме погледне с твоите очи. Ти… 

Ти ще прегръщаш своите избори, аз - моите. Ако трябва, а знам, че трябва, ще седна пред тортата. Ще запаля свещите. Ще си пожелая да срещна себе си. Ще погледам светлината на пламъчетата. Ще ги запомня. Ще ги угася. Ще се сетя за пожеланието на Вили: Остави илюзиите за поезията… И ще стана на 45. И ще се срещна със себе си.

Време е! Сбогом.