wellbeing7 (Станимир Станев)
82 220
27.05.2023 г., 20:39 ч.  

 Душа на Воин (Глава Първа) 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
743 2 3
Произведение от няколко части
14 мин за четене

 

Сред безкраен океан от тъмнина имаше присъствие, което съзнаваше себе си и това, че съществува. То виждаше красиви игри на светлини и енергия , и се чувстваше в екстаз и абсолютен покой едновременно. Не помнеше какво е или от кога съществува така, но беше сякаш от цяла вечност… В един миг странната, блестяща пред душата сила започна бавно да се сгъстява и да образува сферична, сияйна форма. От нея прозвуча плътен ехтящ глас, който каза нежно и приятелски:

 

— Ти си една смела, смела душа, Грен…

 

— Аз съм Грен? — попита съзнанието и разбра, че може да говори.

 

— Беше и все още си до известна степен…

 

— Аз… мъртъв ли съм?

 

— Тялото, което имаше, е мъртво, да…

 

— Значи ти си Бог?

 

— Донякъде, да! Аз съм едно от божествата! Смелата ти смърт и саможертва те доведоха при мен. Аз се грижа за душите на великите воини.

 

— Значи съм бил велик воин? Аз… аз нищо не си спомням… — каза душата на Грен объркано.

 

— Мога да ти покажа, ако искаш? Но бъди подготвен, защото историята ти е както красива и героична, така и брутално жестока!

 

— Аз… аз искам да знам!

 

Яркото сияние започна да се приближава и да засмуква безформения дух, който вече знаеше, че някога се е казвал Грен.

 

На високата защитна стена на планинския манастир, наречен Хилсейнт, стотиците обучени там воини гледаха безмълвно към огромната армия, строена на около триста метра от тях, подготвяща се за нападение. Тя беше съставена от едри бойци в тежки стоманени брони и оръжия от всякакъв тип, както и бойни машини и катапулти. Местните хора я бяха нарекли „Желязната армия“ , заради нейната сила и безскрупулност, както и заради тежкото снаряжение на многобройните й войници. Командирът на частта, която сега се готвеше да атакува манастира, яздеше огромно, люспесто същество, подобно на носорог, и крещеше команди на подчинените си на неразбираем език, размахвайки тежък боздуган.

 

„Желязната армия“ се беше появила преди няколко седмици по тези земи. Нашествениците бяха дошли по море с огромни кораби от стомана и дърво, в крайбрежното селище Ричпорт, и го бяха превзели и опожарили в рамките на часове. Местният народ предполагаше, че варварите са от друга земя, отвъд океана, и че по някакъв начин бяха успели да построят кораби, достатъчно големи и здрави, за да прекосят бурните води, както и да се предпазят от множеството морски чудовища, които ги обитаваха. След Ричпорт последва превземането на още три града, като преди два дни и на столицата Готтаун. Сега бяха пратили голям отряд да нападне и крепостта на Хилсейнт, която се намираше на тридесетина километра от многолюдния град, в близката планинска верига.

 

Манастирът имаше задачата да създава най-добрите и елитни воини по тези земи, като ги подготвяше от малки, както физически, така и психически и духовно. Най-добрите му възпитаници ставаха генерали, пълководци и командири на кралската стража, а някои оставаха, за да се превърнат в учители и съветници на бъдещите елитни бойци. Сега обаче пред войниците-монаси стоеше тежката задача да се справят с „Желязната армия“ и да защитят Хилсейнт и неговите обитатели.

 

На високата защитна стена на каменната крепост двама мъже говореха тихо помежду си и от време на време издаваха заповеди на останалите си войници, които бързо и точно ги изпълняваха. По-възрастният от двамата командващи беше облечен в роба, не в броня, и въпреки ситуацията имаше спокойно, сериозно изражение. Той беше учителя Глау, ръководителят на манастира, и заемаше най-високо място в йерархията там. Мъжът от неговото дясно беше Грен, доверен първи съветник и най-близък подчинен. Въпросният воин изглеждаше на около четиридесет, със силно развита мускулатура и безстрашно, красиво лице, което излъчваше сила и увереност. Всички бяха чували ужасяващите истории за „Желязната армия“ и бяха изгубили много братя от техните мечове и брадви. Сега беше моментът да видят в действителност на какво са способни враговете им и да премерят сили с тях. Въпреки че се притесняваше за сигурността на семейството си, което живееше зад стените, Грен нямаше търпение битката да започне.

 

В миг ударите от тъпаните на „Желязната армия“ станаха ритмични и по-силни. Воините й започнаха да издават свирепи викове в ритъм. Високите им гласове в далечината бяха много страховити. В редицата от многобройни варвари се отвори място и напред бяха избутани три масивни катапулта. Бойните машини бяха заредени бързо с тежки железни сфери с шипове отстрани. Ударите и виковете спряха и няколко секунди по-късно катапултите стреляха. Трите сферични бомби полетяха към стените на манастира, удариха се в тях с огромна сила и експлодираха. На трите места, където защитниците бяха уцелени, полетяха тела, камъни и пръст. Грен беше хвърлен на земята от взривовете и ушите му започнаха да пищят. Когато се посъвзе и огледа, видя пораженията по крепостта. Тя бе напълно разрушена на местата, където мощните бомби бяха паднали. Учителят Глау лежеше на няколко метра неподвижен, а няколко от воините му се опитваха да го вдигнат и да го върнат в съзнание. Грен се затича към него, за да види колко тежко е ранен. В това време тъпаните на враговете им отново заудряха ритмично и вражеските войници подхванаха ужасяващия си боен вик в ритъм. Те започнаха да маршируват бързо към манастира, готови да щурмуват през разрушената стена. Грен се наведе над Глау и видя, че командващият е с голяма рана на главата отстрани, където го беше ударил камък от експлозията. Сложи ухо на гърдите му, за да долови дишане или сърдечен ритъм през робата, но такива нямаше. Неговият близък, учител и приятел беше мъртъв. Воинът нямаше време да мисли, да страда или да се опитва да му помогне. Варварите приближаваха бързо разбитата стена и бяха многократно повече на брой от бойците-монаси. Грен трябваше да поеме командването над хората си в тази битка, която изглеждаше вече обречена.

 

Новият главнокомандващ извика няколко бързи заповеди на своите хора. Идеята му беше да разположи стрелци по останалите здрави стени около дупките от експлозиите, които да обсипват от високо многобройните бойци на „Желязната армия“ със стрелите на своите лъкове. При местата, където крепостта беше напълно разрушена, разпореди да застанат воини с големи, тежки щитове и копия. Те щяха да опитат да спрат проникването на атакуващите зад стените. Всичко това се случи в рамките на няколко минути, защото враговете им маршируваха бързо и уверено напред. Командирът на отряда на „Желязната армия“, яхнал страховитото си същество, също се движеше към крепостта, но по-назад в редиците.

 

Той явно видя каква стратегия имат защитниците и започна да крещи команди с дрезгавия си, ужасяващ глас на непознат за Грен език. Атакуващите войници мигновено направиха бойна формация, вдигайки тежките си щитове от стомана и дърво над главите си, за да се предпазят. Те образуваха защитна стена около себе си и продължиха да напредват към манастира, като вече ги деляха десетки метри от широките дупки и отломките по земята. Грен заповяда на стрелците си да атакуват. Стрелите им мигновено политнаха и посипаха първите редици на напредващите бързо врагове. Някои от тях паднаха улучени на земята, с разярени викове, там където стрелите успяха да проникнат случайно между тежките щитове, но поразените бяха твърде малко. Новият командир заповяда на подчинените си по стените да стрелят на воля и бързо слезе по стъпалата на полуразрушената стена, за да се присъедини към братята си при дупките. Те бяха строени в готовност там, вдигнали щитове и копия.

 

Смелият мъж си проправи път към най-предните редици, докато някои от другарите му го потупваха и му кимаха за кураж. Главният командващ застана до своите братя и вдигна и своя щит, готов за схватка. „Желязната армия“ достигна до разрушената крепост и заприижда през дупките. Грен вече беше лице в лице с враговете си. Те бяха едри, тежко бронирани и много на брой. В такава близост ясно се виждаха зеленикавата кожа на лицата под шлемовете, кривите жълти зъби и черните като катран очи. Варварите се биеха свирепо и сякаш нямаха страх нито от копията на елитните монаси, нито от болка, рана или смърт. Грен беше един от най-добрите бойци по тези земи. Притежаваше както огромна физическа сила, така и бързина, ловкост и гъвкавост, които бяха почти нечовешки. Беше участвал в многобройни боеве и бе трениран от малък. В битката успя да прониже десетки от враговете си, като получи само дребни наранявания и порезни рани. Но „Желязната армия“ беше твърде многобройна. През разрушените стени влизаха още и още врагове. Там, където паднеше някой от тях, бързо се появяваха двама нови. Въпреки че войниците на Хилсейнт бяха елит, схватката изглеждаше непосилна на командира. Много от братята му падаха сразени или тежко ранени, борейки се на предела на силите си. Адската касапница продължаваше вече около половин час.

 

Грен, в разгара на битката, не бе усетил, че е лошо ранен. Беше получил рана в коремната област, но не чувстваше болка и все още бе силен. Един от неговите хора в близост обаче забеляза раната в стомаха му и започна да вика, че командирът е смъртоносно ранен. Няколко от монасите-бойци го хванаха и започнаха да го дърпат назад, докато той яростно повтаряше, да го оставят и че нищо му няма. Един от воините му каза, докато го влачиха по-далеч от сражението:

 

- Командире, вървете вътре при семейството си, за да се сбогувате! Няма да издържим още дълго! Идете при семейството си!

 

Грен загледа младежа в очите за няколко секунди и разбра, че той е прав. Манастирът Хилсейнт щеше да падне тази нощ и всички вътре щяха да умрат или да бъдат поробени. После прегърна с една ръка другаря си и го потупа отзад по гърба на кожената му броня. Нямаше нужда от повече убеждаване. Раненият командир се обърна, накуцвайки, и тръгна, вече немощен, по една улица към вътрешността на манастира, за да се сбогува със семейството си. Звуците от сражението бавно ставаха все по-слаби и по-слаби, както и самият той…

 

Споменът започна да избледнява и изчезва, като се превръщаше отново в безкрайно море от тъмнина, докато не изчезна напълно и Грен се върна при яркото сияние.

 

— Стига толкова за сега! — каза познатият плътен глас. — Мисля, че разбра ситуацията…  

— Но чакай! Исках да видя семейството си! Върни ме! Моля те, върни ме, за да ги видя! Те оцеляват ли? Моля те, не ми казвай, че… — душата не можа да довърши, защото сиянието го прекъсна:  

— Съжалявам! И ти, и семейството ти загивате в онази нощ! Ще имаш още възможности да си спомниш всичко. Засега това е достатъчно. Няма много време, затова слушай внимателно!  

— Чакай, какво имаш в предвид, като казваш „още възможности”? Какво се случва тук? Ти искаш нещо от мен ли? — учуди се съзнанието.  

— Да! — каза гласът на божеството тържествено. — Искам да участваш в надпревара! Състезание, което аз самият съм създал за душите на най-великите войни. Искам да премериш сили с бойци от други светове, да преминеш през всички препятствия и да спечелиш, защото си достоен да представляваш човешкия вид. Ако успееш и наистина се докажеш и победиш достойно, ще заемеш моето място, за да се грижиш за душите на всички същества и войни след смъртта им, докато не решиш, че е време да намериш свой достоен заместник, както искам аз сега.  

— Надпревара ли? Но каква е тази надпревара? — попита развълнуваната душа на воина. Беше го страх да пита какво ще стане, ако откажеше.  

— Състезанието ще тества всяка страна на духа, за да спечели най-силният и достоен воин, който ще ме наследи! Ще имаш малко време да решиш! Ако искаш да се включиш, вземи гривната. Ако решиш да откажеш… е, тогава дори и аз не съм сигурен какво точно ще стане…  

— Гривна ли? Каква гривна… — промълви объркано Грен.  

 

След малко той почувства , как започва да се материализира бавно. Усети и познатото чувство да бъде,  отново в собственото си силно тяло, а сиянието, с което бе говорил досега, започна да се смалява, докато не разкри вътре в себе си дебела златна, красиво украсена гривна с няколко синьо-зелени камъка, които светеха примамливо. Мъжът се поколеба за секунда, после реши, че иска пак да бъде жив, и се протегна, за да хване ловко накита с ръката, която вече бе усетил, че има. В един миг всичко изчезна и Грен загуби съзнание.

 

Избраният боец усети, че лежи полугол на земята, като чувстваше и влажната трева под себе си, както и нейния странен аромат. Някой го буташе трескаво с нежни, но изстинали от страх ръце да се събуди и чу уплашен женски глас, който почти проплака:  

— Моля те, събуди се! Те идват! Помогни ми, те идват!

» следваща част...

© Станимир Станев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Засега захапвам стръвта.
    В този жанр обаче съм много придерчив и ще видим дали ще дочета...
    Виждам, че нямаш проблем при правенето на някои забележки и уточнения, затова ще се отбележа и аз.
    При битката при рухналата стена защита само със стрели звучи леко комично.
    Първо, поне камъни не липсват, да не говорим, че има и течни запалителни вещества, които с щит не се спират...
    Продължавам към следващата част.
    Поздравявам те.
  • Добре започва. Продължавам с четенето.
  • Интригуващо начало.
Предложения
: ??:??