Влажно се мръщят паветата сиви
и разменят с чадъри погледи дръзки
и бързат над тях, с носове сополиви,
безброй минувачи с развързани връзки.
И с блясък в очите, от фенерите нощни,
в душите със болка от спомени вели,
замислени, правят те планове сложни
за свойте съдби и за дните си бели.
А мълниите бият се горе назъбени
и сякаш покриват града с уродливост
и мрачно там облаци, вечно отрудени,
закриват звездите с черна ревнивост.
И бързат с града сълзите небесни -
надолу към свойта забрава без вест,
и падат със тях и беззвучните песни
на космично-вековната слава и чест.
И влажни заспиват паветата сиви
и с тях се прозяват във кал тротоари
и минават по тях мунувачи сънливи
и тайно ги следват каналните пари...
2006 г.
© Александър Тодоров Всички права запазени
Дъждът е чистота,свобода,носталгия за незабравими моменти.