Безброй ята проводих,

на тоя свят откак
изпървом съм ридал.
 

Човешки лик едва ли,
братко, днес у мене
някой лесно би познал
 

под вехтите ми дрипи.
Другарка ми е тишината.
Тротоарите - постеля.
 

Дали живях достойно?
От душата си раздавах
щедро с шепи бели

- без дъх, безкрай.
И пак с перо гравирах
болката в тристишия.

Нима поисках много?
Да оставя своя знак.
Да позная свойта ниша.

Да се върнат вси ята.
В книга да бъда прочетен.
В песен да бъда изпят.