Кораб се чернее в пустиня безкрайна
А мракът там придава красота омайна
Нейде из таз пустиня страховита
Скита една душа с овал от мъки увита
Сърцето й бе като компас преди
Но от много болка то се развали
Сега сърцето е някъде захвърлено, запустяло
Там където бе корабът, там бе то умряло
От силно доверие бе жестоко наранено
А от предателството то бе унищожено
И без компас душата на един стар капитан
в овал направен като от черен катран ...