Нека ти разкажа,

някога играехме на двора,

катерихме черешата на дядо,

в най-тънките й клони,

криехме се тихо горе, 

когато той ни търси,

притихнали в умора  

и по детски да играем,

във отсъствие на време,

което днеска величаем.

Такива бяхме ние,

но сега - не точно…

Откриваме се в спомена,

останали сме там задочно.

Нека ти разкажа

за черешите на дядо.

Няма на света по-хубави,

по-сладки и горчиви - 

носят сладостта на дните,

в които мислехме се за големи,

а горчивото е липсата му.

Пак играем и се крием,

само че сега без него

и сами се търсим вече.

Понякога намираме се,

пък макар и надалече,

напук на липсата,

а може би нарочно.

Такива бяхме ние,

а сега не точно.