Вървя по един тесен път,който не познавам.Вървя без да се отказвам, и въпреки че ми показва края си, който е само нагоре и нагоре.Нямам избор,или ще съм Сизиф или ученик в този път?-какво да избера?-и аз незнам.Чувствам само,че трябва да вървя и че края на пътя ще ми покаже избора и отговора на всичко.И наистина,видях края на пътя,поех си дъх седнах да си почина и сякаш и мислите ми си починаха в едно с тялото ми-казах си сега се "събрах" и се чувствам себе си.Ама времето си е време,то си прави с нас каквото си иска,а ние се учим да отстояваме на капризите му.То живото е едно вълнение,дето прилича на морето,океана и понякога е добре да се само залъгваме че не сме сами.

Незнам нищо.Живея някак си,искам повече но това събиране на двете ми половинки мисъл и тяло ме отдалечава от всичките ми желания.Какво е това?-това което ме разглобява и събира.Убива и Съживява.Горя в един кръг от желания,които ме затварят в една виртуална стая и ме принуждават да вярвам в глупости.Живота "иска" да си стъпил здраво на земята,ама аз на каква земя съм стъпила и аз незнам.Нямам сили за нищо,седя на земята въпреки че съм по-бедна и от църковната мишка и си казвам,че само бог определя кой и за какво е тук и просто затварям очи и толкова.Оставям мислите си за другия ден.Колко е сложно всичко,когато ти знаеш че си прав-а,но реализирането на да в да вече става от сложно по-сложно.Света стана място на което можеш да се въртиш като пумпал,но спирането е трудно.И мисленето няма сили да ти помогне,когато се въртиш.Стоиш на едно място и виждаш как около теб всичко се променя и ти изоставащи в хода си,движиш се много и виждаш как някои елементи пропускаш-тогава става пълното объркване и отново се питаш,какво е това?-което може да те събере,за да изживееш живота си нормално.

Аз вече знам отговора,но оставам на моите читатели да мислят...