Въздишка е въздухът вярвах

в дните на златното детство.

Дърветата всичките бяха

на земята безбройни ръцете.

Те дърпаха струни небесни

и ронеха нежния вятър.

Тополите шепнеха тайнство.

В септемврийски следобед дояха

дъжда от облаци сиви.

И сетните птици

изпращаха.

Милиарди зеници

– листата им,

дебнеха страха ми от тъмно,

приказки после разказваха.

Залези дълги разплитаха

плитките слънчеви

с пръсти изящни,

преди да потънат в небето на запад…

Есенно грееше листопадът.

Очите ми стопляше бухнала шума.

Пролет - напъпила жажда за плод.

Гората далечна и ехотна,

пълна с живот.

Моя тъжна и пуста земя

- без ръце, без очи и без думи!

Аз ли бях викът на секача

и защото мълчах ли,

ти си отиваш?

Няма ласка по дънера срязан,

само кръгове на  живота му тъжен.

Там се лутат объркани мравки

и разчитат в сълзите му пътя.

Без шепот светът оглуша.

Превръща се бавно в пустиня.

Диша тежко бетон и асфалт,

с вени мазутно-бензинни.

Свива юмрук към луната –

празно черно око.

Проблясва и къпе града

нощем сълзата ти кална!

Сърце от панел и неон.

Майчице моя, прости ли

на всеки закърмен с гръдта ти,

поел твоя дъх за зелено!

А после с удобство предавал

ден подир ден твойта нежност.

Аз ли бях дъхът на палача,

небето ти който обрече?

Моя тъжна и пуста земя!

Капка синя в студена вселена.

Искам сетно да мога сега

да прегърна милиарди ръцете ти,

да ме милваш с онази любов,

от която утрото тръгва

и шепне нов благослов,

и молитва, очакваща сбъдване!