Написано с кръв на стената
- Ти, курво мръсна - ечеше във всички отенъци на злото свирепият мъжки глас - Долна пачавра - първият удар отекна със заплашителна сила, а жената пред него дори не направи опит да се защити. Това само щеше да му даде повод за още... Чак когато падна на пода, ритайки я два пъти презрително, той се спря - Курва - последната му дума бе предружена от тлъста храчка, която като прилеп кацна на окървавеното лице.
*****
- У, па тия. Цел ден дигаха джангър, та човек не мой да мигне от тех - започна историята си бабата пред другите, които уж бяха дошли на сладък лаф моабет, но най вече тръпнеха в очакване на пикантни новини... А и тя, външно се възмущаваше, а вътрешно чувстваше задоволство от централната си роля - Не се съобразяват ич с ората, ей. Карат се, карат, биат са, биат, но що им е да дигат малата у глави? Та тъкмо се прибира той...
Около 2 години и 250 побоя по-късно:
- Цъ, цъ, цъ. Язък за момичето. Толкоз младо, па и две сирачета остави... Казват, че рак имала и затва се обесила, ама и Стамат съвест нема. До края я дънеше... Цъ, цъ, цъ... Кой да предположи?
*****
Темата на тази ми публикация, мисля, вече ви се изясни. Тя е посветена на домашното насилие, и по-специално, за това над жени... но не само...
Още в началото почвам с две мисли, рожби на да го наречем, народопсихологията ни:
"Това, което става вкъщи, си остава там!"
"Нека да ме бие, но да не ми изневерява..."
Първата е всеизвестна, но предполагам, че другата ще изненада мнозина - Да, има я, не е моя измислица!
Битовото насилие от този тип за съжаление не е редко явление в България, а държа да го отбележа, същото се отнася за целия свят, в това число, включително и за най-развитите държави! Но това не е факт носещ успокоение...
Тук обаче ще дабатирам върху това явление от позицията на нашата действителност, а тъй като сме в Европа, базата ми за сравнение ще са тези страни, с които поне на хартия сме равноправни.
И ще започна с нещо елементарно - Престъплението и наказанието в дадена държава са силно зависими от няколко конкретни неща - законите, спазването им... и обществената нагласа и търпимост...
Това са трите най-общи бази.
Първите две са строго регламентирани, за ситуацията у нас знаете, а от обща култура на всекиго е ясно, какви закони имаме грубо казано. А също така и степента, в която те се спазват...
Затова ще наблегна на третата точка и на някои нейни взаимовръзки с първите две.
Що е това "обществена нагласа и търпимост"? Елементарно казано това са границите, в които обществото е толерантно, или по-точно казано, статично, в ситуациите, в които неговите права са открито, или прикрито погазвани. Барикадите във Франция, стачките в Гърция, бунтовете в Испания, са ясен показател, че там фитилът е къс...
Но тук, за съжаление, не е така...
Темата е твърде широка за тази къса статия, затова от тук, до края ще се съсредоточава единствено върху нещата свързани с основната такава, а вие и сами можете да видите общия фон, извън конкретиката.
Описаната ситуация в началото - Позната ли ви е? Може ли да се погледнете в огледалото и да заявите: "Аз не познавам жена страдаща от домашно насилие!"? И ако някой ви заяви това на вас, ще му повярвате ли?
Не забравяйте обаче - насилието не е само физическо, а и сексуално, психическо, а конкретно за този вид, който разглеждаме, то често е и комбинация от всички.
Обществото ни е болно! Насилието винаги го е имало, и ще го има явно, но когато има "генетична" нетърпимост към него, то все пак е на един минимум. А в България то черепно ни се усмихва отвсякъде...
За съжаление "Моят дом е моята крепост" е сентенция, която много често е лъжовна! Извън статистиката, че точно те са арена на огромен процент криминални прояви, за много жени домът е личният им замък на ужасите. И те няма накъде да избягат, но освен това им липсва и подкрепа! Типична картина е описаната от мен - къща, в която всеки знае, какво се случва, всички чуват виковете и виждат белезите, но колцина са тези, които предприемат конкретни действия, и то не инцидентно, колкото да приспят отново случайно събудилата се съвест?
Нетърпимо търпимо е българското общество! В развитите държави, с които сме длъжни да се сравняваме, това също го има (не трябва да се лъжем!), но границите са други. Там има закони, които се спазват, и хората държат и изискват това да е така!
Тоест, когато жертвата разбере, че повече това не може да продължава, знае, че има начини, които действат!
А как е у нас? С няколко примера (има и изключения!) ще покажа.
При получен сигнал за домашно насилие (особено в по-дълбоката провинция), когато накрая служителите на реда и закона пристигнат, следва устно предупреждение, потупване по рамото и съвет от типа:
"Ай кротнете са, да си немаме разправии"
Свършили са си работата. Е, ако има труп, или се е отворила работа и за спешната помощ, реакциите им са леко по-адекватни, но нужно ли е да се се стигне дотук?
Кризисните центрове за прием на жени, жертви на домашно насилие в България са няколко, с ограничен капацитет. Всъщност истината е, че ги има, колкото да се каже, че съществуват! Обстановката там е следната - 6 месеца относителна сигурност, а после... куфарчето и "... дано имаш късмет..."
Обикновено следва завръщане в начална позиция. И това е защото сме бедни, защото държавата е абдикирала от задълженията си, защото сме... и търпеливи...
Социализация статус на българите е ясен! Печална картинка - Вследствие жената няма избор (и ресурс) за да загърби този етап от живота си. Следва завръщане, а познайте кой я чака, познава всичките и роднини, и знае къде живеят приятелите и познатите и? Не беше трудно да отговорите, нали.
Съзнавате ли, че всеки, които си затвори очите за едно престъпление, става буквално съучастник на извършителя. Чувствате ли се с чиста съвест в този момент? Ако е така, то аз ви завиждам! И се надявам това да е истина...
Проблемите с този казус са толкова сложни, че аз всъщност все още пиша само уводът на това, което искам да изкажа, а то, цялото, е равно на нула, взето към общия фон. Но спокойно. Ще форсирам към финала, защото все пак публикацията ми е за литературен сайт, в който не всеки има търпение да дочете една толкова дълга проза, особено и с подобна тематика...
Насилието над жени в домашна обстановка няма да изчезне дори и при перфектна съдебна система, и гражданско общество, изпитващо органична непоносимост към всяка форма на насилие. Причината е елементарна - В гените си човекът има прекалено голяма доза от първичност, и винаги ще има такива, в които неандерталеца ще взема превес.
Но когато хората са равнодушни, бих казал и бездушни към такива прояви, то и в тези човекоподобни, в които има само зародиш на насилние, то постепенно разцъфтява като отровен бурен, за да ги превърне накрая в поредните тирани от семеен тип.
А ти познаваш ли такива хора? Какво правиш ако е така? А какво не правиш?
Не искам добре обмислени отговори в коментарите си, важното е това, което вие ще си кажете сами на себе си!
Помните ли нещо, което споменах мимоходом почти в самото начало на статията?
"... Тя е за домашното насилие, и по-специално, за това над жени... но не само..."
И сега следва истинският финал на творбата ми!
*****
Беше побеснял. Тъпата курва не само, че бе мъртва, но му бе оставила и две малки бъдещи такива. Добре, че в момента бяха при майка му, защото нямаше да изтърпи дълго противното им циврене.
Стамат яростно стана от леглото и в изблик на злоба му заби такъв ритник, че то се разпадна. Болката от удара бе невероятна, затова едва няколко минути по-късно забеляза надписа, който бе изписан зад падналата дървена плоскост на кревата, тази на която се подпираха възглавниците, но той му се видя напълно безсмислен. Други, по-важни неща го вълнуваха в момента.
Тялото му винаги жадуваше за секс, а това дали той е доброволен, въобще не го интересуваше. Дори се усмихна за миг, присетил се, колко пъти мръсната курва бе ревала, докато той си правеше кефа отгоре и. Но веднага отново се намръщи.
Просто не можеше да живее без секс, и това си е. И тогава мисълта му отново се насочи към близначките... Бяха само на по седем, но така и така, в даден момент неизбежното щеше да се случи... В случая единствено може би малко по-рано...
А на стената написана с кръв имаше само една единствена думичка:
"ПОМОЩ"
________________________________________________
14.02.2018.
Георги Каменов
Вчера (25.11.) бе официалният Международен ден за борба с насилието над жени. Поради това, че не мога да публикувам в понеделник, пускам тази публикация днес. Да обяснявам защо го правя на хора, който са я прочели, смятам, че няма смисъл!
© Георги Каменов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Всъщност темата е засегната и дори централна, Севдалине. Чети по-внимателно.
-
не отричам, че има изроди, но да поговорим за законите
-
Благодаря за дълбокия и обстоен коментар, Магдалена.
-
Човекът е едно от малкото живи същества на нашата планета, което може да проявява жестокост към собственият си вид.
Бруталността, жестокостта, доминиращото разбиране, че правото е на страната на "силния" са крайъгълните камъни върху които е изграден света ни. Толерантността на нашето общество обаче надминава обикновенната търпимост. Народопсихологията ни е осигурила здраво "алиби" на жестокостта...Немалко поговорки, обясняват насилието,като нещо нормално ... "къща без дим ", " да бе мирно седяла, не би чудо видяла" и прочее... За това я приемаме. . Мълчим... Игнорираме я...и цъкаме с език..."жалко за живота...".
Как да го променим...Като говорим. Като възпитаме децата си в непоносимост към жестокостта и насилието...
Като се противопоставим на поредното грозно убийство от " страст" и изискаме закони, които не толерират жестокостта. Останалото е лицемерие... -
Има нещо такова. Благодаря за коментара, Стойчо.
-
Колкото и да ни е трудно:трябва да признаем,че живеем в едно болно общество.
-
Благодаря, Румяна.
-
Ужасна истина, но е Истина...и нищо не може да “оправдае“ темерутщината- ( вид животно, разпространено най- вече из Балкансия полуостров!) Поздравления за написаното, Георги!
-
Много точен анализ в един ред, Елка! Има ли безразличие, решения няма!
А цитираният ред за мен лично, като автор на публикацията, е ключов за нея!
Благодаря ти. -
Поздравления за прекрасно написания анализ, за избора на темата и отношението! Докато има безразличие и у хората и в т.н. "отговорни" институции, такива случаи ще са много! Действия трябват! "Нетърпимо търпимо е българското общество"!
-
Марианче, е тоя израз не мога да го дишам!
"Какво ще кажат хората?..."
А го чувам доста често и знаеш ли, какво често питам на ум, па и на глас? Е, няма откъде да знаеш.
Абе ние заради хората ли живеем, или нашия живот?
Чуя ли го, паля, а даже и само да го прочета, пак паля - чутовна глупост и израз на сбъркана народопсиология!
Като другия култов:
"Да не се излагаме пред чужденците"
Колкото и да ревем, че сме зле, доста от причините за сегашното тук и сега са си по наша вина!
Благодаря за страхотния коментар, а аз спирам, че запалих наистина. -
Да, Мартине, трябва и информация, но и действия! Адекватни и най-вече, навреме!
Благодаря за чудесния коментар. -
В случая думите са излишни. Мога само да те поздравя за избраната тема, защото мисля, че трябва да се говори за тези проблеми и най– вече – да се действа.
-
Доротея, от прочетеното разбирам, че си вникнала в посланието ми!
Мислех да ти отговоря с дълъг коментар, но се отказах. Както се казва, не думи, дела са нужни.
Благодаря от сърце и душа за това, че разкри толкова много от себе си, в своя коментар тук! -
В последните години, вече имаща смелост и гражданско самосъзнание, не веднъж съм подавала сигнали, викала полиция или намесвала се лично (ако нещо става на улицата покрай мен) но резултата винаги е бил един и същ - никакъв. Жената започва да оправдава насилника си и полицията е доволна че няма да се занимава.. (един единствен път съм прибирала момиче от улицата в къщи докато онзи си тръгне, с риск да ми вдигне мерника, но бегло я познавах) Последните няколко случая на които съм ставала свидетел през прозорците и терасите на панелките, са оставяли в душата ми само гнусната воня на безсилието и разяждащия гняв към несправедливостта. Но не направих нищо. Вече не виждах смисъла. Може би не съм направила достатъчно. Може би ако става въпрос за мой близък, ще направя повече. Може би.. Темата остава отворена.
Благодаря за повода за размисъл! -
Този разказ събуди у мен един спомен, който отдавна бях изтикала в ъглите на черепа си. Когато бях малка, разбирай 6-7-8 годишна, имахме един съсед, пенсиониран военен, немец, едва говореше български, живееше с жена си (която беше в инвалидна количка) като апартамента им беше залепен стена до стена с нашия хол. Всяка вечер чувахме да крещят да я блъска в стената и прочие... Бях малка и не разбирах много. Помня че един ден мама каза че бабата е починала. Още няколко години същия този човек продължи да тероризира входа, изпроси си сбиване в асансьора след подмятане към дъщеричката на друг съсед, а нас с брат ми редовно ни плашеше докато сме сами в къщи - един път бях абсолютно сама, той позвъни и като отворих се опита да нахълта, говорейки ми нещо на немски което не разбирах. Беше пиян. Не знам как успях да го избутам и да тръшна вратата, но знам че години след като го изгониха от входа все още беше главен герой в кошмарите ми.
-
Напълно човешка е реакцията ти, относно прочетеното, Росилина! И много са точни думите, които използваш.
Благодаря за включването. -
Вцепенена съм! От ярост, от ужас, от болка, от безсилие...Всеки един от нас е бил или свидетел, или потърпевш, или "съучастник" на насилие. Понякога даже служителите на реда са насилници. Имах млади съседи, които се биеха и завършваха скандалите в леглото. Мъжът беше винаги потърпевшият и никога той не отвори вратата...Тя забременя и се изнесоха...Разказът е потресаващ и сърцето ми се сгърчи, а мозъкът ми все още е изтръпнал от виденията...!Поздравления, Георги!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
