"Уважаеми пасажери, след 10 минути кацаме в Панама Сити" - гласът на стюардесата е приветстван с одобрителни възгласи от всички 150 човека на огромния презокеански самолет. След изтощителния 11-часов полет най-сетне пристигнахме. Столицата на Панама ни посреща с обичайната за нея вечерна мараня. Централното международно летище на държавата е претъпкано с хора от няколко континента - азиатци, северно и южноамериканци, европейци, африканци. Както е на всяко голямо летище в Европа. И все пак се усеща латиноамериканския привкус. Излизаме от летището.
Въздухът в Панама не е просто влажен, той е мокър. Живеещи в умерения климатичен пояс, всички се стъписваме от първата глътка, някои кашлят, други говорят сподавено. Но всичко минава за няколко вдишвания. Автобусът за хотела идва точно навреме (развенчахме мита за мързела на местните... май) и бавно поемаме из огромния град.
Чувстваме се малко като у дома си в големите задръствания отвратителното каране на местните шофьори. Панама Сити предлага изключително малко разнообразие на автомобили - най-често виждаме "Форд"-ове и "Тойоти" - помен няма от европейска кола. Преобладават пикапите, които тук - за разлика от България - са необходимост.
Скоро ще има избори. От всеки билборд те гледат лицата на кандидат-депутати. Прави впечатление, че въпреки очевидните расови различия, всички те до един са родени и израснали в Панама.
"В Панама си дават среща четири раси - европейци, индианци, тъмнокожи и азиатци." - разказва българката Христина, която живее в столицата от няколко години. И наистина - виждаме как три делови дами - бяла, черна и типична азиатка минават покрай нас, говорейки на испански.
Нашият гид за деня - Христина - ни води да видим осмото чудо на света - Панамския канал. Обяснява ни, че Каналът има три "ключалки" - т.е. места с шлюзове, които се отварят и затварят при преминаващи кораби. "Ключалките са сложени с цел да изравняват нивото на водата ,за да може корабът да не заседне. Естествено, това, което виждаме не ни задоволява - мътна вода, огромни шлюзове и лоша миризма. Но след десетина минути идва презокеански кораб и тогава започва зрелището. Огромната машина (горе-долу колкото пететажна сграда) бавно се придвижва в привидно по-тясното пространство на "ключалката" Мира Флорес.
Внушителната гледка обаче скоро омръзва и се насочваме към Моста на двете Америки. Не толкова конструкцията, колкото името и усещането, че си на границата на два континента, ни кара да спрем, да замълчим и просто да гледаме. И пак на път из града - има какво да се види.
Панама е държава, която произвежда около 80% от храната си. Яде се основно ориз, морски дарове (разбира се), пилешко и телешко месо и зеленчуци. Лошото за нас е, че местните зеленчуци по нищо, освен по името не приличат на нашите - без вкус, без аромат и трябва много въображение, за да си представиш, че ядеш домат. Сладкишите са доста сухи и ние с умиление си спомняме за тулумбичките и еклерите, от които ни делят 13 хиляди километра в източна посока. Заради горещия и влажен климат в страната се пуши много, и то доста силни цигари. Те, между другото, са и много евтини. Факт, който може само да радва немалката група на пушачите в нашия екип. Естествено, не можем да не се спрем пред местните алкохолни напитки. Панамският ром е с доста остър вкус, не е особено ароматен, но пък в комбинация със студена кока-кола заформят прекрасния коктейл "Куба Либре" - идеален спътник за прекарване на събота вечер. Местната бира "Соберана" е едва 2,5 процента алкохол и не представлява интерес за представителите на една от най-пиещите нации в Европа, че и в целия свят.
Скоро се запознаваме и с жители на града, които ще работят с нас.
Средната работна заплата в Панама е 300 долара, споделя парамедикът Хосе. Колегата му Карлос добавя, че едно четиричленно семейство трудно преживява с 600 долара на месец, затова се налага да се работи на няколко места. В Панама важи само американският долар. Местната им валута - балбоа - е представена от няколко дребни монети, равни на 5, 10 и 50 цента.
Хосе споделя, че никога не е излизал от Панама. Разказваме му за студа, за снега, а той само махва с ръка и казва "Знам, гледал съм по телевизията." Става ми малко мъчно за него, живеещ на магистралата, свързваща Тихия с Атлантическия океан, не излизал никъде извън територията на Панама.
В дъждовния сезон сме - питаме Карлос дали скоро ще вали, а той с уверено движение оглежда небето и заявява "Но, но, но рейн тудей (няма да вали днес)!". Само след половин час разбираме, че Карлос не става за синоптик. Съвършено мокри, се скриваме.
Не се знае дали пак ще се върнем в това райско кътче, и дали, ако се върнем, цивилизацията няма да си е свършила докрай работата да го съсипе. Но, така или иначе, затворих една от най-романтичните страници в живота си.
© Христо Все права защищены