Седя на фотьойла и гледам мач. С мачовете най-добре си почивам, защото ми помагат да се отърся от мислите за работа. Обзема ме спокойствие, което дори бормашината на съседа не може да накърни. Смятам после да изляза да пия бира с приятели. Прането ѝ чистенето се отлага за утре.
И точно тогава телефонът ми звънва. Поглеждам екрана и виждам, че ме търсят от болницата. Престанете бе хора, оставете ме да си почина! Но няма как, вдигам.
– Докторе, здравей – казва сестрата, с която често сме заедно на смяна.
– Здрасти, Кати, какво има?
– Ами… реших да ти се обадя, защото преди малко докараха … онази ваша позната.
– Коя бе, Кати?
– Онази, дето си беше счупила крака и помоли да пренощува при теб. Останах с впечатлението, че сте близки, та затова звъня…
– Докарали са я? – Усещам как всички косъмчета по тялото ми настръхват. Сърцето ми сякаш се е качило в гърлото. Завива ми се леко свят, затова присядам на една табуретка. – Какво е станало?
– Нямам престава. Не съм разговаряла с нея, а и тя май ...