Седя на фотьойла и гледам мач. С мачовете най-добре си почивам, защото ми помагат да се отърся от мислите за работа. Обзема ме спокойствие, което дори бормашината на съседа не може да накърни. Смятам после да изляза да пия бира с приятели. Прането ѝ чистенето се отлага за утре.

И точно тогава телефонът ми звънва. Поглеждам екрана и виждам, че ме търсят от болницата. Престанете бе хора, оставете ме да си почина! Но няма как, вдигам.

– Докторе, здравей – казва сестрата, с която често сме заедно на смяна.

– Здрасти, Кати, какво има?

– Ами… реших да ти се обадя, защото преди малко докараха … онази ваша позната.

– Коя бе, Кати?

– Онази, дето си беше счупила крака и помоли да пренощува при теб. Останах с впечатлението, че сте близки, та затова звъня…

– Докарали са я? – Усещам как всички косъмчета по тялото ми настръхват. Сърцето ми сякаш се е качило в гърлото. Завива ми се леко свят, затова присядам на една табуретка. – Какво е станало?

– Нямам престава. Не съм разговаряла с нея, а и тя май не беше в съзнание.

– Къде е? – Сестрата ми обяснява, след което изскачам навън, както съм по анцуг, и се мятам в колата.

Двайсетминутният път до болницата сякаш отнема часове. Блъскам по волана и псувам при всяко спиране на светофар. Карам като луд, на два пъти се измъквам на косъм от катастрофа.

Успявам някак си да стигна жив до болницата. Излизам от колата и хуквам. Хората ме гледат стреснато, сякаш съм побеснял глиган.

Най-накрая стигам до отделението. Питам къде е тя. Казват ми.

Страх ме е да вляза в стаята, страх ме да видя какво я е сполетяло.

Казвам една моя си молитва и влизам.

Тя лежи на леглото, завита с чаршаф, по който има капки кръв. Приближавам се. От гледката краката ми омекват и се налага да се подпра на стената.

Лицето ѝ е много зле. Дясната страна е направо неузнаваема. Окото е напълно затворено от огромна подутина, веждата е сцепена, а скулата е толкова хлътнала, че няма как да не е счупена на няколко места. От носа се е проточила тънка струйка кръв. Брадичката е цялата синя и също е започнала да отича. Другата половина на лицето ѝ е здрава, но изкривена в страдалческа гримаса. Красивото ѝ око се е облещило към тавана и сякаш не ме вижда. Вратът ѝ е стегнат в ортопедична яка, явно има съмнения за увреждане на вратните прешлени.

– Какво ти е сторил този изрод! – изревавам и усещам как погледът ми се замъглява от сълзи. – Той го направи, нали, мъжът ти?

Окото се извърта и се фиксира в мен. Тя ме е познала, може би.

Устните ѝ помръдват треперливо, но не отронват дума, а само тих стон, от който ми се свива сърцето.

– Защо те преби тази гад?

Ти примигва стреснато и простенва. После видимо се напряга, очевидно иска да ми каже нещо, но тежката лицева травма не ѝ позволява.

– Спокойно миличка! Опитай се да не мислиш за нищо. В сигурни ръце си. Ще те оправим, няма страшно. Хващам дланта ѝ и я стискам внимателно. Тя реагира само с леко присвиване на пръсти.

– След малко ще се върна. Ти се опитай да поспиш. – Погалвам здравата страна на лицето й и излизам.

От колегите не успявам да разбера много. Още не е минала на рентген, но е ясно, че има счупена скула и контузия на врата, също и комоцио. За нея ще се погрижат колеги, в чийто професионализъм имам доверие. Това ме успокоява леко.

Един от лекарите ме пита:

– Твоя позната, а?

– Бивше гадже. Останахме близки след това.

– Не се тревожи, не е чак толкова зле, колкото изглежда.

– Как е можал! – изсумтявам.

– Какво? – пита той.

– Мъжът ѝ я бие! Този път е прекалил мръсникът!

– Не вярвам да е постигнал това с юмруци обаче.

– Кой го знае…

– Значи трябва да сигнализираме в полицията?

– Да, определено – казвам и излизам.

Тя се е унесла от силните обезболяващи. Погалвам я по рамото и се отправям към кабинета си. Вадя от шкафа един метален медицински чук, прибирам го в найлонова торба и подтичвайки се отправям към колата.

Гневът ме е завладял напълно. Мисля единствено за това как ще се разправя с чудовището, позволило си да посегне на най-прекрасната жена на света.