Забелязал ли си как, когато вали много силно, се вдига мъгла? Сякаш наистина някой излива с чаша вода от небето. В това време си седях и си плачех на вратата за моите си неща. Стана ми смешно през сълзи как можех да стоя в студа по нощница, студените пръски да вледеняват краката ми и да плача, а когато съм щастлива, не мога да издържа в дъжда една целувка; как, когато съм спокойна, ме е страх от тъмното, а когато ме боли, не би ми пукало дори да видя някоя тъмна сянка през прозореца. Или щях да направя тази сянка на любим човек. Животът ми отлита пред очите ми, без да спира. Ден след ден сякаш не правя нищо и не си помагам. Сякаш живея за петте минути мечти, когато си говорим. Невъзможното се преплита с реалността и става неописуема каша.

      ... Трябваше да го спра… преди да е заболяло пак. Преди съвестта ми да ме беше убила с острите си от любов ножове. Някъде в сърчицето ми нещо започна да трепка, замоли за любов, ледът започна да се топи и стръкчета трева, наболи из снега, започнаха да разсейват белотата с живинката си. Тихичко запя славей и му се прииска да види червена роза. А тя, като нямаше от къде да вземе цвят, взе кръвта ми. Обля листенцата си с любовта и я превърна в грях. Размъти красотата ù и придаде блясък, невиждани кристали, огледало на душата ми. Но хармонията се изгуби. Няма на този свят пълно щастие. Няма и пълна болка. Има надежда, има и лоши предчувствия. Но не очаквай от живота да ти дава всичко. Взимай, когато ти дават и не се оплаквай. Кой ще те обича в тази мръсотия? Кой ще ти се усмихва и ще те гледа с тези ангелски очи? Кой ще пази сърцето ти от бурите? Когато дойде отговорът на въпроса ми, вземи го и го пази на най-сигурното място.