И така, искам да ви разкажа за едно семейно летуване на море преди 2 години. Лятото вече беше в разгара си и аз всеки ден с плахо очакване поглеждах моя невероятен съпруг да сподели ще се ходи ли на море или не. Но, уви, този ден така и не идваше. Минаваха дните и нищо. Една събота, както винаги, ние бяхме в любимото и родно на съпруга ми село Скравена. Както казва той - най-добрият курорт на Балканския полуостров. Тъкмо бях свикнала с мисълта, че там, край река Калница, ще прекарам така наречената си почивка и в нищото мъжа ми каза – хайде да ходим на море. Боже. Изведнъж птичките около мен запяха, чух как тревата расте под краката ми и животът ми стана някак си щастлив и изпълнен с радост. Най накрая. От радост в селската кръчма така се налях като моряк в отпуска, че до заминаването ни бях в несвяст. Но нищо. Спретнах аз набързо багажа и под бурните крясъци на радост от сина ми се хвърлихме в семейната кола и отпътувахме към Българското Черноморие. По пътя разбрах, че ще почиваме на Бяла. Е, какво пък. Там не сми били. Сигурно е страхотно, казвах си. Пътуването беше вълнуващо и щастливо. Е, синът ми повърна 2-3 пъти в колата, мен ме ужили оса в движение, мъжът ми беше леко изнервен и от време на време викаше безпричинно, но пък пътувахме и това бе важното. Най-накрая живи, умрели пристигнахме. Там ни посрещнаха най-добрият приятел на мъжа ми – Коцето и неговото семейство - жена, дъщеря и баба. Пълна къща. Веселба. И оттук започна приключението. Оказа се, че бунгалата, в които ще спим, са на близо 100-200 години. Вярно, имаха историческа стойност, но пък вътре нямаше нищо. Германците по време на окупацията бяха забравили да си вземат железните легла, но одеялата бяха по-нови и върху тях пишеше МА. Изглежда бяха взети от бившата Медицинска академия. Тъкмо стерилни. Проблемът беше, че бунгалата изглежда не бяха оцелели и след бомбардировките през 1944 г. и имаше доста за доизграждане по тях. Но нищо. Бързо пресметнах, че с 1 кубик цимент и 5-6 кофи вар ще станат като нови. Попитах мъжа ми кога може да започне строежа, но той гледаше с ужас и удивление. Дори не пожела да свали топката на детето от колата. Седяхме си така 2-3 часа и аз накрая не издържах. Оставаме, пък каквото ще да става. Е, накрая мъжът ми свали багажа от колата и започна нашето настаняване. Всичко беше ок до момента, в който реших да вдигна одеялото от леглото и под него имаше един паяк – тарантула, носещ в устата си свински бут. Той ме погледна тъжно с големите си очи и аз съжалих, че прекъсвам обяда му. Едва сега разбрах защо пружината на леглото беше опряла в пода. Просто килограмите на паяка и бута бяха с 20 повече от моите. След размяната на погледи аз нададох такъв кански писък, че всички спасители от плажа - той се намираше на 5-6 км от нас се юрнаха към морето да спасяват пищящия удавник. Веднага на помощ се притече Коцето, който след кратка и изтощителна борба с един точен и премерен удар с лопата приключи обяда на паяка и съответно неговия живот. Моментално в очите ми Коцето се превърна в Спайдърмен и аз и до днес го гледам с обожание. Последваха бурни аплодисменти от целия лагер и аз спокойно подредих стаята - всъщност така наречения кофтор. Започнаха едни дни на безгрижно веселие. Имахме малък проблем със санитарния възел, който се оказа просто една дупка в земята, но пък какво толкова. Прабаба ми и тя така е живяла. А я какво поколение е отгледала. Баня нямаше. Имаше някакви интересни казани, качени на високо и пълни с вода, която се топлеше от слънцето. Но водата свършваше бързо, а цветът ù беше доста интересен. С примеси на ръжда, миналогодишни листа, трупове на умрели животни и други неща. Топлехме вода с бързовар и се къпехме пред бунгалото. Така де. На въздух. Аман от тези затворени пространства. Пиехме всяка вечер и то количествата, които произвежда Винпром Карнобат на ден, за да се предпазим от набезите на инсектите. Плаж, море, цаца, бира. Просто песен. Минаха така 3-4 дни. И един ден тръгнахме да хапнем в местната кръчма. На излизане от лагера аз се хлъзнах и паднах като талпа на гладкия асфалт. За пръв път през живота не успях да кажа и дума. Просто нямах въздух. Последваха рев от страна на сина ми, объркване при мъжа ми и носене напред-назад из лагера на мен. Коцето бързо предприе животоспасяващо действие. Закара ме в Здравната служба и една мила и любезна лекарка ми предложи да ме води на разходка до Варна, само че в линейка. Разбира се, отказах учтиво поканата и се прибрахме в нашия концлагер. Тогава за пръв път видях съпруга ми да събира багаж, да приготвя вечеря и да гледа дете. Разплаках се от умиление. Тръгнахме за любимия ни Пирогов, за да преценят там хората счупила ли съм си гръбнака или не. Така приключи нашето славно море. А каква е поуката. Понякога трябва да преживееш нещо неприятно, за да разбереш, че хората около теб те обичат. Никога няма да забравя как съпругът ми тичаше напред-назад с мен на ръце и беше изплашен от това, че съм паднала и съм се наранила лошо. Няма да забравя и сина ми, който плака за пръв път, имайки причина. Обичам ги и двамата. Гърбът ми отдавана мина, но любовта им към мен остана завинаги.