Всеки народ има своите добри и лоши представители. С първите той се гордее пред света и ги дава за пример на младите поколения. Вторите презира и определя като най-отвратителната и продажна част на своето общество. И българският народ е родил велики личности-поети, писатели, учени,  художници, оперни певци и др., които го представят пред света в най-добра светлина. Има обаче и българи, по-скоро антибългари, които със своите действия и отношение към България предизвикват само срам и отвращени у нормалните и трезвомислещи българи. Ще си припомним за някои от тях ,защото знанието за добрите и лошите е поука за бъдещето на един народ.

1.Йован Бабунски, сърбомански войвода

Йован Стоилков Стойков(на сръбски:Јован Стојковић Бабунски или Jovan Stojković Babunski; на македонска литературна норма:Јован Стојковиќ Бабунски), известен повече като Йован Бабунски, е македонски сърбоманин, един от основните войводи на Сръбската въоръжена пропаганда в Македония в началото на XX век.

Йован Стойков е роден през 25 декември 1878 година в Мартолци в областта Азот. Псевдонимът му Бабунски произлиза от името на планината Бабуна. Учи в продължение на две години в село Оморани, след което на десетгодишна възраст баща му го записва във Велешкото българско училище, където учи една година. По-късно учи в българските училища във Войница и Богомила, като завършва четвърто отделение.По-късно заради тежкото материално положение баща му го изпраща в Белград, където учи в гимназия като стипендиант на дружес-твото„Свети Сава“. В „Свети Сава“ личен настойник му е Милош Мил-оевич. В 1891 година влиза в семинарията, а след затварянето ѝ в 1892 година учи във Валево, където завършва местната гимназия. Записва се в педагогическо училище в Ниш, където учи два класа и след това завършва педагогическото училище в Белград.Стойков се връща

 в Македония като завършен сърбоманин и става сръбски учител в Теово. През 1900 година става учител в село Богомила, известно като едно от първите селища, поддали се на сръбската пропаганда в областта и свърталище на четата на сърбомана Григор Соколович. След добрата школовка на Йован Бабунски из сръбските гимназии той е един от основните пропагандатори на сръбството в Македония. Поради шпио-ниране в полза на османските власти Георги Сугарев ликвидира брата и бащата на Бабунски. След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година Бабунски бяга в Сърбия. В 1905 година формира чета от 35 души във Враня и на 26 март минава границата и след 15 дена стига във Велешко. Семейството му се преселва в Белград, където Бабунски купува къща.^[Четата на Бабунски действа във Велешко и Поречието

заедно с четите на Тренко Руянов,Глигор Соколов,Василие Търбич и Цено Марков. Бабунски води поредица сражения с четите на ВМОРО, водени от Иван Алябака,Блаже Биринчето,Стефан Димитров,Панчо Константинов и Георги Сугарев.

След Младотурската революция в 1908 година Бабунски се легали-зира, но през 1910 г. убива Петър Чупаров от ВМОРО. Преследван е от османските власти, заловен и осъден на 10 години затвор, но успява да избяга в Сърбия.

През 1912 година по време на Балканската война Йован Бабунски е начело на сърбоманска чета, подпомагаща настъпващата сръбска вой-ска. Ранен е в крака по време на Кумановската битка и се лекува във Вранската болница. В 1913 година участва в потушаването на Тиквеш-кото въстание. След войната става секретар на Министарството на про-светата и църковните дела във Велес.Срещу Благовец на 1914 година четата на Бабунски избива и изхвърля във варницата в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Разловци всички свещеници и клисари от околните села, за които се подозирало, че са пробългарски настроени.

Веднага след избухването на Първата световна война през юли 1914 година отново застава начело на чета. Сражава се в Белград, където отбранява три дни железопътен мост на р.Сава. След края на мобили-зацията, четата му е включва в редовната армия. След разгрома на Сър-бия през ноември 1915 година отстъпва от Велешко със 122 френска дивизия. Сражава се на формирания Солунския фронт. В 1916 година е разположен южно от Преспанското езеро със задача да блокира пътя Корча–Лерин, което трябва да попречи на връзките между прогерман-ското атинско правителство и щабовете на Централните сили в Маке-дония. В края на войната се уволнява като поручик. Награден е с високи сръбски и френски военни отличия – Караджорджева звезда с мечове IV степен, два Почетни легиона, руски орден на Светия кръст ІV степен, английски военен орден, Бял орел с мечове, Златен и Сребърен медал за храброст.След възстановяването на сръбската власт във Вардарска Македония през есента на 1918 година Бабунски е начело на голяма чета, която извършва убийството на много българи. Само в Тиквешко са убити показно около 30 души– свещеници, кметове, бивши учители и други– Иван Даскалов, кмет на Бегнище, поп Христо Мицев от Че-мерско, Петър Константинов, български учител в Ресава, Иван Пари-зов от Дибранец, кмет на Дреново и много други. На 15 ноември 1918 година четата му избива в Суровичево местните българи Гьока Митре-димев, Кръста Митредимев, Васил Гюшев, Никола Петрочанов и Гри-гор Милачев.

В края на 1919 година отрядът му е разформирован. Същевременно в отчета си до коменданта на Трета армейска област от януари 1920 г. Бабунски съобщава, че се е срещнал с Милан Георгиев, който току-що се е завърнал от София, където е разговарял с отговорни дейци на ВМРО. Те му съобщили, че са взели решение да отправят молба до сръбското правителството да им разреши автономно управление. Ако то не се съгласи, тогава ВМРО ще извоюва това с оръжие. Бабунски предупреждава коменданта, че ако правителството наистина се съгласи с подобно искане, това би било голям провал. Той умира през февруари 1920 година след кратко боледуване вследствие на контузия при падане от кон или според други източтици от грип. Според Иван Крайничанец умира от рана, нанесена му с нож от измъчвания от Бабунски български свещеник Иван Андов,^[Разкрития за злодействата във Велешко, публи-кувани в социалистическия вестник „Радничке новине“, карат властите да забранят избиванията на мирни граждани.

След смъртта на Бабунски, през октомври 1924 година край железопътната линия до село Теово е изграден негов паметник, който е разрушен от българските власти през 1941 г.

Правнук на Йован Бабунски е футболистът Бобан Бабунски.

2.Глигор Соколов, сръбски революционер

Григор Соколов Ламев (името се среща и като Глигор Ляме, на сръб-ски:Глигор Соколовић или Gligor Sokolović), наричан Небреговски, е македонски сърбоманин, сърбски войвода, бивш четник на Върховния комитет и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация,

Григор Лямев е роден около 1870 година в прилепското село Небрегово. Остава без образование и е самоук. Убива турчина Алия Абдулче и бяга в България. Влиза в четата на Димо Дедото и в 1895 година взима участие в Четническата акция на Македонския комитет.След акци-ята в 1897 година е четник приСтефан Павлов Кантарджията в Кратовско, в 1899 година действа в Неврокопско, а в 1900 година при Мирче Ацев в Прилепско. През 1902 година Глигор Соколов образува собствена чета в Прилепско, в която влизат Йордан Спасов, Стойче Блажев от Добрушево, Стоян Димитров от Долнени,Йоан Гьорев от Витолища, Толе Димов от Крушевица, Стефо Илиев от Забърчани и Димитър Янков от Растойца. На 11 май 1903 година турци убиват баща му Сокол на 70 годишна възраст. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание Григор Соко-лов е четник в обединената чета на, Никола Пушкарев,Кръстю Лазаров,Димитър ГанчевАтанасМурджев, и други.

След разпра с войводата Мурджев Григор Соколов се отделя в самостоятелна чета. Негови четници тогава са Наум Марков, Йордан Северков и Коце Мъргушка от Дреновци, Илия Мочко от Прилеп, Йосиф от Бела църква и Илия Йованов. След разгрома на въстанието се опитва да влезе в България, където на границата от властите е направен опит четата да бъде обезоръжена. Групата оказва съпротива и Соколов е ранен, при което четата се изтегля обратно в Македония, откъдето почти веднага преминава в Сърбия. Все пак на сръбската граница те се предават и са обезоръжени във Враня. Там те са задържани и след това са прехвърлени в Белград, където престояват известно време в затвора. След освобождава-нето си разочарованият и изпаднал в безпътица Соколов се среща с орга-низатора на първите сръбски чети –Милорад Годжевац и попада под вли-янието му. Така той се присъединява към Сръбската въоръжена пропаганда в Македония и става неин активист. Организира чета от бивши четници, изгонени от ВМОРО за различни простъпки. В началото на 1904 година се среща със Стоян Донски и български емисари в Белград, които му предла-гат да се върне в България, но той отказва. През лятото на 1904 година

Боби Стойчев, по поръчение на Борис Сарафов, дава достъп на Григор Лямев до куриерските служби на ВМОРО. През това време Лямев се представя за войвода, изпратен от мнимо македонско дружество в Ниш. Григор Лямев се укрепва в областта на Азот и Велешко, където действа заедно с войводата Йован Бабунски. През есента на 1904 година, след среща с Пере Тошев, Григор Соколов съдейства за освобождававането на Даме Груев, пленен от сърбоманския войвода Мицко Кръстев.По късно Григор Соколович елиминира войводите от ВМОРО Стефан Димитров,Панчо Константинов,Георги Ацев, а по негово нареждане е убит и войводата Петър Радев– Пашата.

След Хуриета Соколович живее предимно в Белград – до лятото на 1910 година, когато се завръща в Македония. Според някои данни Григор Соколв е убит на пътя от Прилеп за Небрегово през юли 1910 година от арнаутския терорист Шериф  (или Шукри), свързан с дееца на ВМОРО Петър Ацев. Според сръбския войвода Василие Търбич, който пристига на мястото на убийството, той е убит на път за село Присад, при чешмите в местността Манастирски ливади между селата Присад и Дабница. Убийци-те според него са Афуз Шукрия от Прилеп и Джемо Нуя от Шутево, Кичевско. Търбич смята, че зад тази акция стоят турските власти, чийто план е да я използват като повод да ограбят и съсипят богатите българи в Прилеп. Милан Матов пише, че убийството на Соколов е организирано от него, без знанието на Петър Ацев,а физическите убийци са българи– Нове Джемов от кичевското село Премка и негов приятел.

Най-възрастният син на Соколов, Андон, е доброволец в сръбската армия през Балканската война. Племенник на Григор Соколов е смятаният за баща на македонската литературна норма лингвист Блаже Конески.

Според Коста Църнушанов Глигор Соколов – Ляме е първообраз на антигероя от романа на Димитър Талев „Гласовете ви чувам“ Йосиф от Рапа.

3.Коте Христов, гръцки революционер

Константин (Коте) Христов Саров или Саровски, известен

в Гърция като Константинос  Котас или Котас Христу (на гръцки: Κωνσταντίνος Κώτας или Κώττας; Κώτας или Κώττας Χρήστου) e деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, преминал на страната на гръцката въоръжена пропаганда и оглавил гъркоманска андартска чета в Македония.

Коте Христов е роден в 1863 година в костурското село Руля, разпо-ложено в областта Кореща. Остава без образование. През пролетта на 1898 година Коте заедно с Павле Киров (Павлос Киру) от село Желево излизат хайдути и начело на малка чета от Корещата се занимават с дребни напа-дения, кражби и убийства на бейове злодеи–Касъм бей,Хабедин бей от Костур, Нури бей от Хрупища, Джемал бей от Корча, Нури от Лерин и т.н. Коте е заловен от османските власти в село Писодер и осъден на затвор в Корча. Оттогава един от най-доверените хора на Коте е Спиро Преспанче-то.

Коте води чета на ВМОРО формирана през май 1900 година до пристигането на титулярния ѝ войвода Марко Лерински, като през сеп-тември Коте Христов се отцепва с 4 души и се връща в Костурско.При-чината за това е, че дълго време е подтикван от четника му Веле и от обида, че вече не е главен войвода. Коте обаче не се отказва от хайдуш-ките си навици и въпреки че получава заплата от организацията, продължа-ва да извършва несъгласувани с началството обири, нападения и изнуд-вания, с което излага революционното дело на риск. Върши също терорис-тични и куриерски задачи на организацията.

През октомври 1900 година е изпратен за България по таен канал, но в Горничево е направен неуспешен опит за ликвидиране на Коте и четни-ците му.През 1901 година е направен неуспешен опит за убийството му от Васил Чекаларов и Пандо Кляшев. В края на същата година с Коте се свър-зва митрополит Герман Костурски, който с пари го привлича на гръцка страна. Дава му редовна заплата от 10 лири, и по 2 за двата му сина, които заминават да учат в Атина.Според Георги Райков, Коте е подкупен от гръцкия битолски консул чрез Наумче Андреев, гръцкия учител Никола Джукела и Трайко Ландзак от Желево.

В началото на 1902 година Коте се явява на съд в Кономлади, където е осъден от костурското началство на ВМОРО на смърт, но Гоце Делчев го помилва след обещания да се поправи.Коте обаче продължава да не изпълнява нарежданията на организацията и през август 1902 година е направен нов опит за убийството му в село Ощима. Четата на Коте дава двама убити и двама ранени, но Коте се спасява невредим, а сподвижникът му Геле Търсиянски е заловен.

В края на август 1902 година пристигналият в Костурско войвода на Върховния македоно-одрински комитет полковник Анастас Янков след като не успява да спечели костурските ръководители на ВМОРО за вдигане на въстание се свързва с Коте и двамата правят планове за нападение срещу Лерин.Нападението обаче се осуетява след сигнал до турските власти от местния гръцки владика и отрядът на полковник Янков и Коте, разположен над Лерин се връща в село Смърдеш. Коте придружава Янков и при раздялата им за благодарност получава карабината на полковника, а част от четата му се присъединява към тази на Коте.През

април 1903 година въпреки съпротивата на Даме Груев и Лазар Поп-трайков смъртната присъда над Коте е потвърдена от костурското началство по настояване на Пандо Кляшев и Васил Чекаларов. Въпреки това при избухването на Илинденското въстание Лазар Поптрайков, начело на отряд от 600 души, се среща с Коте, опрощава го и го ангажира в общата борба. Коте Христов проваля подготвяното от Ангел Андреев нападение на Пъпли в самото начало на въстанието, но на 26 юли отряд от 200 въстаници, начело с Ангел Андреев и Коте, напада силния турски гарнизон в Пъпли и след няколко дни обсада превзема селото. Коте се оттегля в своя район по Рулската река. След въстанието при него търси подслон войводата Спиро Олчев с двама четници, но Коте ги обезоръжава и обира.

Подслон при Коте потърсва и тежко раненият костурски началник Лазар Поптрайков, с когото Коте се е помирил по време на въстанието, но Коте, решил вече окончателно да премине на гръцка страна, му отрязва главата и я праща на костурския владика Каравангелис, от когото получава 50

лири. Четници на ВМОРО убиват брата и бащата на Коте в село Брезница. В началото на 1904 година Коте Христов е заловен от турската власт, но по ходатайство на Германос Каравангелис е освободен и остава легален в селото си.

Зимата на 1903 – 1904 година Коте прекарва в Атина при синовете си, които учат там с издействани от Каравангелис стипендии. През март 1904 година се завръща в Македония и заедно с Павле Киров от Желево и няколко души от влашкото село Писодер оформят база на гръцката пропаганда по Рулската река, в която посрещат първата гръцка чета, съставена от гръцки офицери, начело с Павлос Мелас.Коте започва да преследва изявените български дейци, но и продължава да разбойничест-ва– на 4 май убива Георги Трайков, български учител в село Търнава. В същия ден пребива жената на изявения български деец свещеник Търпо Поповски и лелята на Васил Чекаларов.

Съществуват няколко версии за залавянето и смъртта на Коте. Според Христо Силянов на 22 май в село Буф изтезава току-що завърналия се от Америка Петко Янев с цялото му семейство и обира всичките му донесени от гурбет пари. Обраният се оплаква на генерал-губернатора Хюсеин Хилми паша в Битоля и на чуждестранните консули в града. След настояване на английския консул Хилми паша обещава, че ще залови Коте и на 9 юни 1904 година войска обгражда Руля. Коте се предава без съпротива.Отведен е в Битоля, осъден е като разбойник и е обесен през септември 1905 година на Атпазар в Битоля. Според друга версия той е предаден на турците от костурския владика Каравангелис, защото отказва да им помогне да заловят приятеля му Митре Влаха и защото се колебаел дали да не се върне отново към българщината. Османският отряд, заловил Коте на 9 юни 1904 година, е воден от андартския капитан Павел Киров. Според гръцка дипломатическа документация Хилми паша лично е изтък-нал пред гръцкия консул в Битоля Димитриос Калергис заслугите на Кара-вангелис за намирането и залавянето на Коте.Турците му предлагат да стане водач на потеря, но той отказва и впоследствие присъдата му е изпълнена на 27 септември 1905 година.

Според гръцки източници Коте Христов посреща смъртта си без-страшно и заявява пред множеството на български „Да живее Гърция. Свобода или смърт!“.Според Иван Битраков, деец на ВМОРО и негов съкилийник по това време, Коте Христов проявява голямо малодушие на бесилката, след като сам разбира, че е предаден от гръцка страна.

Един от синовете на Коте Христов –Сотир през 1912 година напуска без да завърши военното училище, в което учи на държавни разноски, и действа като андартски капитан в Преспанско.

След като родното село на Коте Руля попада в Гърция през 1912 година, гръцката власт го прекръщава на негово име – Котас. На входа на селото има голям негов паметник. От 1995 година в селото работи музеят „Капитан Коте“, настанен в родната му къща.

4.Димитър Влахов, политически деец и журналист от Македония

Димитър Янакиев Влахов е български политически деец от Македония. Последователно е активист на БРСДП, ВМОРО, НФП, ОСП,ВМРО,ВМРО (обединена), БКП,Коминтерна и ЮКП. От 30-те години на XX век е идео-лог на македонизма. Използва псевдоними като Д. Владиславов,Д. Казан-овски,Д. Калиновски,Данаилов,Константин,Марсел Валтер,Kasano-vski,Schwarz, Чернев, Константин.

Роден е на 8 ноември 1878 година в град Кукуш, тогава в Османската империя. Брат е на революционерите Георги Влахов,Христо Влахов и Никола Влахов и племенник на инженер Христо Станишев, сред ръко-водителите на Върховния македоно-одрински комитет. Завършва бълг-арско екзархийско училище в родния си град. През 1894– 1897 г. учи в Солунската българска мъжка гимназия, но е изключен поради участието си в ученически бунт. По-късно завършва средното си образование в Първа мъжка софийска гимназия, след което е учител в Белоградчик. По онова време става член на БРСДП и гравитира около Македоно-одринската социалдемократическа група. Впоследствие учи химия в няколко уни-верситета в Германия и Швейцария и се движи предимно в социалис-тически кръгове. Установява в Женева връзка и с анархисти от МТРК. По това време Влахов става масон и се свързва с ционистки кръгове. Дипломира се през в Софийския 1903 университет.

През 1903 година като български поданик служи в Школата за запасни офицери, но по време на Илинденското въстание се отклонява от военна служба и се връща в Македония. Тъй като въстанието е потушено той започва работа като учител в Българската мъжка гимназия в Солун. Вклю-чва се във ВМОРО и е избран за член на ЦК.

След Младотурската революция от 1908 година Влахов се включва активно в политическия живот на българите в Македония. Той е сред ръководителите на създадената в Солун от така наречената Сярска група –Народна федеративна партия (българска секция). Влахов застава зад младотурския режим, с чиято подкрепа е избран за депутат в Османския парламент в Цариград

След           Балканските войни заема български дипломатически и управленски длъжности. Първоначално с препоръката на Симеон Радев е назначен за началник на консулския отдел в Министерството на външните работи. След това в края на 1913 година е изпратен като консул в Смирна (Измир),Османската империя. Член-учредител е на Македонския научен институт.През 1924 г. Влахов е изпратен с препоръките на ВМРО като търговски представител на Царство България във Виена. Там той се свързва с Балканския секретариат на Коминтерна по поръчка на ЦК на ВМРО. В тази връзка Влахов съдейства за подписването във Виена на така наречения Майски манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. След последвалия разрив между организацията и комунистите, новото ръководство начело с Иван Михайлов го обвинява, че е предал интересите на македонското освободително движение, поради което той е изключен от организацията и е осъден на смърт.

На основата на принципите на Майския манифест на ВМРО за сътрудничество с комунистическите движения през октомври 1925 г. във Виена Димитър Влахов участва в създаването на ВМРО (обединена) и е избран за член на нейния Централен комитет. По това време Влахов става агент на съветското разузнаване,като контактува с ГПУ чрез офицера за свръзка с ВМРО (обединена) Георги Димитров. Участва в изготвянето на ‎резолюцията на Коминтерна за признаване на отделна македонска идентичност през 1934 г. През този период той е преследван от ВМРО и срещу него са организирани няколко неуспешни атентата

През ноември 1944 г. Влахов се преселва в новосъздадената комунистическа Югославия и става член на ЮКП.Впоследствие той заема най-висши партийни и държавни длъжности в Югославия. Става подпредседател, а след това и председател на Президиума на парламента на Федеративна народна република Югославия.

Влахов е противоречива личност, която често променя възгледите си. Той на практика е с объркано етническо, езиково и политическо самоопре-деление.Като ръководител на Солунската организация на ВМОРО през 1903– 1904 г. Влахов не се отличава от останалите дейци на ВМОРО, борещи се за автономия на Македония и Одринско и за защита на българ--ското население. След 1908 г. в качеството си на депутат в Отоманския парламент Д. Влахов неведнъж се застъпва за икономическите и поли-тически права на българите в Македония, които нарича именно по този начин.

Синът му Густав Влахов в своята книга „На пресвртница“ издадена през 1990 година, описва, че баща му като цяло през живота си, се е чувствал като българин.

5.Стефан Влахов-Мицов, български писател,български ренегат,краен македонист.

Влахов-Мицов е писател и общественик, а също и преподавател в Института по национална история в Скопие,Северна Македония.

Роден е през 1956 година в Габрово, където завършва математическата гимназия. Твърди, че по майчина линия е с македонски произход, а по бащина е с влашко и куманско потекло. През 1980 г. завършва история и реторика в Софийския държавен университет. Защитава докторат на тема „Общуване и представи на българите в света /до Възраждането/“. Научен сътрудник във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ от 1984 до 2004 г. През 1988 г. специализира в Ленинград,СССР. Има редица публикации и участия в българския печат и електроните медии и е автор на много книги, като първата, която го прави известен е „Кой уби Ботев“ от 1994 година, където е защитена версията, че войводата е бил убит от свои четници.Според Мицов, тази книга и разкритието което прави, променя мирогледа му изцяло.През 1997 година публикува книгата „20 век пред-стои. Илюзиите на човешкия род“ в която отрича значението на  основни морални ценности и защитава тезата за създаването на живота на Земята от извънземни.

Председател е на Съюза на свободните писатели в България, като през 2015 година членуващата в управителния съвет потомка на възрож-денски род Божидара Цекова напуска съюза в знак на протест против маке-донистката идеология на Влахов-Мицов.На отбелязването на 25-ата годишнина от създаването на организацията през септември същата година Влахов зяявява, че една от „моралните граници“ на съюза е отхвърлянето на национализма, защото опартизанявал писателя.Член е на Съюза на българските журналисти и на Международната организация на журналис-тите. През 2006 година името му се свърза със скандала около учреди-телното събрание на македонистката партия ОМО „Илинден – Пирин“. Един ден след събранието – на 26 юни 2006 година, Влахов официално заявява, че не е присъствал на учредителния конгрес и няма участие в основаването на партията. Често публикува статии в печата в Северна Македония по македонския въпрос, в които яростно защитава македонистки тези, насаждайки омраза и презрение спрямо България. Нерядко фалшифицира историята на България, като използва расистка и шовинистична реторика.Същият митологизира северномакедонците като народ с месианска роля в историята.

Той е дългогодишен главен секретар на Дружеството за българо-македонско приятелство. Пръв ръководител е и на Културно-информа-ционния център на Северна Македония в София от 2005 до 2007 г. Между 2007 и 2011 г. е завеждащ връзки с обществеността в посолството на тога-вашната Република Македония в София. По-късно, Влахов-Мицов е прех-върлен в Скопие, където със съдействието на тогавашния премиер Бранко Цървенковски получава държавен апартамент и е назначен в Института за национална история. Мицов работи в института последователно като ст. научен сътрудник, доцент и понастоящем е професор.От лятото на 2017 година е зам. председател на маргиналната партия „Народно Движение за Македония“, която на 23 януари 2018 година е преименувана по подра-жание на руската управляваща партия на „Единна Македония“. За нейна основна програмна цел е обявено присъединяване на страната  към Евра-зийския съюз. На 6 октомври същата година е изключен от партията по обвинение, че я е подкопавал отвътре, като е внедрен в нея като дългого-дишен агент на македонските тайни служби. В последната му издадена книга, излязла в Северна Македония на 7 май 2021 година, озаглавена "Македонският феникс между унищожението и самоунищожението" той нарича съседните на страната нации без сръбската "изкуствено създадени", и ги обвинява в стремеж за унищожение на Македония и заявява, че "македонската нация" би могла да преживее ново "Възраждане" единствено при избухване на Трета световна война или най - малкото - на нова Балканска, в която да участва Русия.

6.Димитър Благоев

Димитър Благоев Николов, наричан от последователите си Дядото, е български политик и философ, основател на организираното социа-листическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров–Българската социалдемократическа партия.

Изповядва марксистки идеи, в статиите си предлага идеята за организи-ране на работническата класа и за придаване на политически характер на борбите ѝ. Има водеща роля за организиране на сътрудничество между балканските социалдемократически партии. Развива идеята за Балканска федеративна република.Димитър Благоев е роден на 14 юни 1856 г. в село Загоричани,Костурско, където получава началното си образование. Негов учител там е Георги Динков.По-късно заминава да учи в гимназията в Одеса (1879– 1880), където е студент в Духовната академия неговият брат-близнак, а от 1881 г.– в университета в Санкт Петербург. Там той започва да изучава марксистка литература и основава първата (по руски източници– една от първите) социалдемократическа организация в Русия, т.нар. Благоева група.

Скоро след завръщането си в България Благоев пише първите си статии във вестник „Македонски глас.

В 1913 г. отново е избран за народен представител. Като такъв, в 1914 г. гласува заедно с групата на „тесните социалисти“ против сключването на военния заем на прогерманското правителство на Васил Радославов. Пред заседание на XVII Обикновено Народно събрание на 16 декември 1917 г. прави остро политическо изказване, съдържащо твърдението, че не е българин, а македонски славянин, което редица автори тълкуват по-късно като форма на македонизъм. По време на Първата световна война заклеймява изповядвания от някои от евро-пейските соцалдемократически партии социалшовинизъм, призоваващ за „защита на отечеството“ (т.е. продължаване на войната).

            Ето какво казва Благоев пред българското Народното събрание през 1917 г.:“Аз не cъм бългаpин, аз cъм cлавянин", тъpжеcтвено обявява апоcтолът на cоциализма. Ако Паиcий беше cpед депyтатите, щеше да мy зададе неyдобния въпpоc: "O, неpазyмни юpоде, поpади что cе cpамиш да cе наpечеш бългаpин?"Своята антибългаpcкa pеч Благоeв изнаcя по вpеме на Пъpвата cветовна война. НА 10 дĸеĸмвpи 1917 г. той взема дyмата в паpламента. Бpадата мy е вчеcана повече по теpтипа на Енгелc, отколкото на Маpкc.Opатоpът cе изкaшля и започна да говоpи.Споpед Благоeв война-та не е ycилие да cе обедини бългаpcкото племе в етничеcките cи гpаници, а импеpиалиcтичесĸa авантюpа. Това не е нeйна оcвобeдителна, а война за xегемония на Балкaнcкия полyоcтpов. Конфликтът е чаcт от иcтоpическия пpоцеc, който тpъгва от зоpата на нашата дъpжавноcт.

            "Бългаpcкото племе - cочи Блoгоeв, - една шепа, но добpе оpгани-зиpано, дойде на Балкaнcкия полyоcтpов и намеpи едно племе миpно, още недоpазвито в cвоята общеcтвена оpганизация, още когато то cе намиpаше в поcледната cтепен на ваpваpcтвото, когато още cе фоpмиpаше кaто cъюзи на племена, за да мине по-нататък в пеpиода на цивизацията в нация.И тази нeоpганизиpана чаcт, cтоящo на едно долно ваpваpcко cтъпало, гpабител-cкo и жеcтoко, която не познаваше никaкво отвpащение към каквито и да било cpедcтва, cе наxвъpли към тези племена да ги завладее. Но тези пле-мена пpи вcичко, че бяxа неоpганизиpани, водиxа дълго cвоята боpба пpо-тив това бългаpcко племе."

"Не забpавяйте, че бяxа колония на Византия и нейни подчинени", апо-cтpофиpа го Янко Сакъзов. За pазликa от теcнякa Блoгоeв той е шиpок cоциалиcт.

"Подчинени, но незавиcими във вътpешния cи живот", контpиpа го оpатоpът.

"Не забpавяйте иcтоpията", обажда cе дpyг шиpoĸанец

"Коя иcтоpия? - наcтpъxва бpадата на Благоeв. - Тази ли, която я фалшифициpате?...

"Кoкво тъpcиш в Бългаpия тогава?", пита някой от деcницата

Славянинът cе пpави на глyx, защото е избpан кaто бългаpcки гpажданин в бългаpcкото  Наpодно cъбpани.

"Как cе наpичат в Загоpичане бългаpите?", cкaча от мяcтотоe cи либеpалът Хpиcто Попов, който cъщо е pодом от Маĸедония.

"Ако ги питате, те cе наpичат xpиcтияни", отвpъща Блoгоeв.

 "Те cе наpичат бугаpе", попpавя го Попов...

7.Лазар Мойсов

Лазар Донов Мойсов (на македонска литературна норма:Лазар Донов Мојсов; на сръбски:Лазар Мојсов или Lazar Mojsov), с псевдоним Пани-ковски, е виден югославски политик, юрист, дипломат, журналист от Македония. Лазар Мойсов е роден на 19 декември 1920 г. в Неготино, тогава в Кралството на сърби, хървати и словенци. Завършва Правния факултет на Белградския университет с докторска титла.

По време на Втората световна война е партизанин,политкомисар на 1-ва чета „Добри Даскалов“ в състава на Народоосвободителен батальон „Страшо Пинджур“, издига се в редиците на Югославската комунистичес-ка партия. Сътрудничи на партизанския вестник „Народна борба“. Между 1948 и 1951 година е главен прокурор на Народна република Македония

(НРМ). Лазар Мойсов, според Темелко Нешков, участва в политическия терор над изявените българи в този период. Нешков свидетелства, че в 1948 година Мойсов лично е инквизирал в затвора осъдения на смърт бо-рец за Независима Македония Живко Илиев. От 1951 до 1953 г. е пред-седател на Върховния съд на НРМ. Работи като главен редактор на ежед-невника „Нова Македония“ в Скопие (1953-1958).

Започва дипломатическа кариера като посланик на Югославия в Москва (за СССР и Монголия) (1958-1961). След завръщането си е дирек-тор и главен редактор на ежедневника „Борба“ в Белград (1962-1964).

Връща се към дипломацията – във Виена като посланик в Австрия и посто-янен представител в МАГАТЕ (1967-1969). До 1974 година в Ню Йорк е постоянен представител в Организацията на обединените нации и едновре-менно посланик в Гаяна и Ямайка.Между 1974 и 1982 година е заместник-министър на външните работи на Югославия. Л. Мойсов е председател на Общото събрание на ООН през 1977-1978 година.

Ръководи ЮКП (1980-1981) като председател на Президиума на Централ-ния комитет и като такъв по длъжност е член на Председателството на СФРЮ (колективния държавен глава). От 17 май 1982 до 15 май 1984 г. е външен министър на Югославия.През периода 1984-1989 година отново е член на Председателството на Югославия (като представител на Македо-ния), а от 15 май 1987 до 15 май 1988 година е негов председател и факти-чески държавен глава на федералната държава.През периодите 1945-1958 г. и 1964-1967 г. Мойсов е член на съюзната скупщина на Югославия и на републиканското събрание на Македония.Автор на трудове и лектор по международни отношения и история на дипломацията.

Лазар Мойсов умира на 25 август 2011 година в Белград, където е погребан в Алеята на заслужилите граждани на Новите гробища в града.

8.Лазар Колишевски

Колишевски (на македонска литературна норма:Лазар Колишевски, роден като Лазар Панев Колишев) е югославски политик, дългогодишен секре-тар на Македонската комунистическа партия (след 1952 г. Съюз на кому-нистите на Македония), Председател на Социалистическа федеративна република Югославия (4– 11 май 1980година).

Роден е на 12 февруари 1914 година под името Лазар Панев Коли-шев(среща се и Кулишев) в градчето Свети Никола, присъединено към Сърбия през 1913 г.Родителите му са бедни земеделци, като майка му е влахинка, а баща му българин.През 1915 г. по време на Първата световна война, районът е окупиран от Царство България. Баща му е мобилизиран и през войната умират двамата родители на Колишев, а той остава кръгъл сирак. Като съвсем малък е взет от влашките си лели в Битоля. След вой-ната в края на 1918 г., когато районът е върнат на Сърбия, е предаден за отглеждане в държавното сиропиталище в града. Там той е отгледан до училищна възраст и там завършва начално и основно образование. От Би-толя е изпратен от властите с държавна стипендия за Крагуевац, където учи във военен техникум за шлосер.По това време използва името Лазар Пандевич – Колишевич и след завършването си е произведен в оръжеен майстор. На осемнадесет години става член на СКМЮ.

На 22 юни 1941 г. Вермахтът неочаквано нахлува в СССР, което коренно променя стратегическата ситуация. По време на подготовката за въоръжена съпротива ЦК на ЮКП го изпраща в Македония, където трябва да се свърже с ръководството на ЮКП за Македония, което се управлява от тогавашния пробългарски ориентиран секретар на Покрайненския комитет Методи Шаторов– Шарло.Шаторов отцепва партийната организация в Македония от ЮКП, като я присъединява към БКП. В първия период на пребиваване на Колишевски в Македония от май до 21 юни 1941 година той влиза в пререкания с Шарло относно пасивността на партията в Македония и липсата на въоръжена съпротива, но е прогонен. Връща се в Белград и престоява един месец там.

Междувременно Покрайненският комитет изключва Лазар Колишев за фракционна дейност.Единствената известна активност по това време е негово пътуване в София по решение на Драган Павлович– Шильо, за да говори с Цола Драгойчева по възникналите междупартийни проблеми. След завръщането си от София той се чувства изолиран от местните комунисти, не му се възлага партийна работа и депресиран заминава за Белград.По това време Изпълнителният комитет на Коминтерна взема решение, с което администрирането на комунистите в Македония се връща на ЮКП. След това дотогавашният председател – Шарло незабавно е изключен от ЮКП, а през септември губи и поста си на ръководител на македонските комунисти. На 21 септември 1941 г. Колишев е изпратен за трети път в Скопие е назначен за член на Покрайненския комитет на КПЮ. След няколко въоръжени акции изпълнени през октомври, през ноември Колишевски е заловен. До края на 1941 година всеки нов опит за партизански действия е пресечен от властите. След това Колишев е осъден на смърт на процес в Охрид, заедно с други комунистически дейци.Негов адвокат е Стефан Стефанов, един от ръководителите на Българските акционни комитети в Македония. Колишев подава чрез Стефанов молби за помилване, както до военния министър Теодоси Даскалов, така и пред българския Цар Борис III. В тях са изтъкнати родолюбиви и патриотични аргументи, като той твърди, че е отраснал в българско семейство и има българско самосъзнание.В резултат присъдата му е заменена с доживотен затвор, а Колишевски е прехвърлен от Скопския затвор в Плевенския.

Освободен е от затвора в Плевен на 7 септември 1944 година. През същия месец се връща в Македония. По това време българската администрация се изтегля от региона. На 26 ноември 1944 година, на Първата конференция на Народоосвободителния фронт на Македония, той е избран за негов зам. председател, а през декември 1944 година е избран за пръв зам. председател на Президиума на АСНОМ. В януари 1945 година е избран начело на изп. комитет на Президиума на АСНОМ. На Третото съобрание на АСНОМ на 16 април 1945 година е избран за пръв министър-председател на Социалистическа република Македония в рамките на СФРЮ. Назначаването на Колишев на този пост е безпрецедентен случай, защото става дума за непозната в областта личност, работила в нелегалност в Македония само 2– 3 месеца.

След Втората световна война Колишевски става един от най-влиятелните хора в Социалистическа република Македония, както и един от най-влиятелните в Югославия. Лазар Колишевски е деен участник в разгон-ването на редица изтъкнати македонци, между които и Венко Марковски. С негово знание редица от хората, противили се на Тито, са убити или изпратени в концлагера Голи Оток.Целта на тези мерки е и да се заличат следите от българско самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация на населението.По това време Колишевски настоява за незабавно присъединяване на Пиринския край към македонската федерална единица на Югославия, и на първия герб на НР Македония, сменен през 1963 година, е изобразен Пирин. На 19 декември 1953 година Колишевски се пенсионира като министър-председател на СРМ и става Председател на Президиума на Народното събрание

Лазар Колишевски е бил на различни държавни и партийни постове и е оказвал влияние върху политическите процеси в Югославия. Носител е на Партизански възпоменателен медал 1941 година. На 30 юли 1952 година е награден с Орден за народен герой на Югославия. На 15 май 1979 години е избран заместник-председател на СФРЮ. След смъртта на Юосип Броз Тито на 4 май 1980 година заема неговото място на председателския пост до 15 май същата година, когато изтича мандата му. Колишевски се смята за създател на тезата „Силна Србија, јака Југославија“.

9.Михайло Апостолски

Михайло Апостолски (на македонска литературна норма:Михајло Апостолски, понякога Михаило Апостолски) е комунист от Вардарска Македония,югославски генерал,политик и историк.

Апостолски е роден като Михаил Митев Апостолов на 8 ноември 1906 г. в щипската махала Ново село, тогава в Османската империя. Завършва основното си образование в Щип и след това гимназия през 1924 г. През 1927 г. завършва средно военно образование във Военната академия в Белград, през 1933 г. завършва там Висша военна академия, а през 1938 г. Генералщабната академия на Кралство Югославия.Като генералщабен майор (от 1938) от войските на Кралска Югославия, е назначен за помощник началник-щаб на Дринската дивизия в Любляна (днешна Словения). От следващата година е началник-щаб на дивизията. По време на операцията на Нацистка Германия срещу Югославия през април 1941 г. Михаил Митев е действащ майор и командва планинските единици на югославската армия. Пленен е от италианците и отведен в пленнически лагер близо до град Милано,Италия.

На 23 юни 1941 г. бащата на Михаил, Мите Апостолов Матовски, моли българския военен министър Теодоси Даскалов да бъдат направени постъпки пред италианците за освобождаването на сина му, на базата на това, че Михаил е българин, роден от български родители в Щип. Също така, че синът му е постъпил на служба в сръбската армия единствено за препитание и е „единствената надежда и утеха“ за семейството си, което живее в голяма оскъдица. Бащата се позовава и на факта, че през Първата световна война самият той е бил доброволец в българската армия и е ранен, вследствие на което остава инвалид, а при завръщането си у дома намира имота си унищожен и разграбен. Молбата е удовлетворена на 2 юли 1941 г. През ноември Апостолов, който тогава се подвизава под името Михайло Митич, а по-късно приема името Михайло Апостолски, подава молба да постъпи като офицер в българската армия.С оглед на миналото му на югославски офицер, му е предложено по-ниско от дотогавашнато му военно звание, а именно– капитан, а също и работа в строителни войски. Той не е удовлетворен и отказва.През зимата на 1941– 1942 година Апостолов се мести в София и започва да следва в СУ, където влиза в контакт с нелегални леви дейци.През пролетта на 1942 година прекъсва обучението си и се включва в югославското комунистическо партизанско движение. През май 1943 Тито му дава званието генерал-майор. Избран е за делегат от Македония за Второто заседание на АВНОЮ, но не успява да отиде там поради отдалечеността на мястото, където се провежда то– град Яйце в Босна.През първата половина на 1945г. командва македонските единици от югославската армия, сражаващи се против германските войски на Сремският фронт и в НДХ.След Втората световна война Апостолски е основен деец в борбата на нова комунистическа Югославия срещу българщината във Вардарска Македония и Западните покрайнини, като в 1973 година твърди в труда си „Воената организација во периодот на НОВ и револуцијата на Македони-ја“, че след капитулацията на България комунистическата съпротива във Вардарска Македония придобива общонароден характер. В периода 1946– 1952 г. е командир на шеста югославска армия в Сараево (Сараевска воен-на област). На 22 декември 1947 година публикува в официозът на югославската армия "Народна армия" статията "Битката за Скопие", препечатана на 14 ноември следващата година във вестник "Нова Македония", в която освобождението на града от Вермахта е приписано на криещите се по околните хълмове македонски партизани,решителната роля на българската армия е премълчана, а защитата на историческата истина за сраженията е наречено "присвояване на героичните борби на югославските партизани". През 1953 г. е начело на първата военно-дипломатическа делегация на Югославия в Израел. След това е началник на Висша военна академия. Бил е началник на пехотата на Югославската народна армия (до 1958). Излиза в запаса през 1958 г. като генерал-полковник. Член е на ЦК на МКП, депутат в Учредителното събрание на Югославия, а след това и в Събранието на СФРЮ, депутат в Събранието на СРМ.

След пенсионирането си започава да се занимава с различни въпроси от историята на балканските народи. Между 1965 и 1970 г. става първия доктор по военни науки на Балканите и е директор на Института по националния история в Скопие. С основаването на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ) през август 1967 г. Апостолски става първият неин редовен член. През 1969 г. под негово ръководство се издава първата „История на македонския народ“, която е пример за многобройни неистини и манипулации в македонската историография. В тази връзка става известен сред българските си колеги с фразата си:„Немам доказ, али тврдам“, станала заглавие на негово Интервю, което е публикувано в белградското списание "НИН" на 4 март 1979-та, в което принизява народностните характер,качества и достойнството на български-ят народ в сравнение с другите народи на Балканите и косвено оправдава великосръбската асимилационна и завоевателна политика в Македония между Берлинският конгрес и Първата световна война. А насилствената Сърбизация на Вардарска Македония в периода 1913-1941- ва за него играе второстепенна роля пред преследването на комунистите в Кралство Югославия. Изкарва България за най голямата военна заплаха за Югославия и е сравнявал българина със змия, чиято глава трябвало да бъде трошена.Президент е на МАНИ от 1976 до 1983 г. В едно от последните си интервюта, дадено за Радио "Скопие" през 1986 година казва, че самото наличие на сражения между комунистическите партизани и българските военни, паравоенни и полицейски части било достатъчно доказателство за "небългарският произход на македонците", премълчавайки освен свръхпредставеността на сърби,сърбомани,други чуждеродни елементи и дори на дезертирали войници комунисти от предвоенните Български територии в партизанските редове, широкото участие на местни кадри в Българските институции във Вардарска Македония - това число и в силовите структури, и създаването на контрачети от местни доброволци, предвождани от ветерани на ВМРО също и това, че подобна Гражданска война се е водела и в Стара България.

Обявен за един от 66-те народни герои на Социалистическа република Македония (1953 г.), а брат му, който е страстен рибар, е обявен за „професор по ихтиология“. Председател е на Съвета на Академиите на науките и изкуствата на СФРЮ. От 1979 г. е член на Югославската академия на науките и изкуствата, а от 1986 г. е доживотен председател на Дружеството на историците на Македония.През 1995 г. новоучредената Военна академия в столицата на Република Македония Скопие е наречена на негово име. На негово име също има орден на Армията на Република Македония.Родната му къща в Щип е обявена за паметник на културата.

10.Киро Глигоров

Киро Благоев Глигоров (на македонска литературна норма:Киро Благоев Глигоров) е политик от Федерална Югославия и Република Македония, първи президент на страната от 1991 до 1999 година.

Роден е като Кирил Благоев Григоров или Панчев на 3 май 1917 година в Щип, тогава анексиран от Царство България. След завършването на прогимназия в Щип, Кирило Глигорович постъпва в сръбска гимназия с интернат в Скопие. Дипломира се в Юридическия факултет на Белградски университет през 1940 г. и остава да работи там.След краха на Югославия и българската анексия на Вардарската бановина през 1941 г. той се връща в Скопие и започва да работи като юрисконсулт на банка. През 1942 г. Глигоров е арестуван от българ-ската полиция по донос, че е просръбски настроен комунист. Освобо-ден е по нареждане на кмета на Скопие Спиро Китинчев, който гарантира за него като благонадежден българин. По-късно, през 1943 г. се включва в нелегалното движение, а през 1944 г. става активист на комунистическата партия. Член е на АСНОМ, където отговаря за финансите. След 1944 г. заема редица важни постове в админис-трацията. Впоследствие е финансов секретар на Съюзния изпълнителен съвет, член е на Председателството на СФРЮ и председател на Скупщината на СФРЮ.

След разпада на Югославия е първият президент на Република Македония. Има два мандата от 1991 до 1999 година. За президент на Македония е избран на 27 януари 1991 година, а за втори мандат на 19 ноември 1994. Изпълнява функцията президент на Републиката до 19 ноември 1999 година. По времето на своите два мандата, се опитва да стабилизира Република Македония и да я предпази от обтегнати съседски отношения. Провежда политика на „еквидистанция“ (равноотдалечаване) от всички съседи на страната:Сърбия и Черна гора,България,Гърция и Албания.

На 3 октомври 1995 г. срещу него е извършен атентат, когато паркирана кола се взрвивява в близост до преминаващата му служебна кола. Шофьорът му загива, а Глигоров е тежко ранен над дясното си око, с което ослепява. След това не е в състояние да изпълнява президентски-те си функции до 1996 година. По това време длъжността президент заема Стоян Андов. Извършителите на атентата така и не са установени.

През 1943 г. се жени за Нада Глигорова, дъщеря на ренегата на ВМРО Стоян Мишев. Син на Киро Глигоров е Владимир Глигоров, един от основателите на сръбската Демократическа партия. Умира на 1 януари 2012 година в Скопие.Погребан е от семейството си в община Бутел.

11.Блаже Ристовски

Блаже Петров Ристовски (на македонска литературна норма:Блаже Петров Ристовски) e историк,филолог и фолклорист от Република Македония,академик на Македонската академия на науките и изкуствата.

Роден е през 1931 година в тиквешкото село Гърниково, което тогава е в Кралство Югославия. Учи в местната гимназия, а през 1948 година е арестуван и осъден на 6 месеца затвор заедно с Киро Мишков и Ристо Чулев, заради създадената от тях младежка група на ВМРО. През 1955 година завършва Философския факултет в Скопие, група история на литературата на югославските народи. Между 1961 и 1966 г. е лектор по македонски език и литература в Люблянския университет и в Педаго-гическата академия в Марибор. През 1965 година в същия факултет защитава докторат на тема „Кръсте П. Мисирков - животът и делото“ („Крсте П. Мисирков - животот и делото“). Директор на Института за фолклор „Марко Цепенков“ в Скопие. През 1988 година става член на МАНИ, а от 1999 до 2003 година е неин научен секретар. Почетен член на Дружеството на писателите на Македония.Един от флагманите на македонизма и антибългаризма.

12.Блаже Конески

Блаже Конески (на македонска литературна норма:Блаже Конески) e книжовник, културен деец и общественик —поет,писател,есеист,филолог,преводач и професор във Философския факултет на Държавен университет „Св. Кирил и Методий“, Скопие, създател и един от кодификаторите на македонската книжовна норма.

Роден в сърбоманско семейство. Като племенник на известния сърбомански войвода Григор Соколович (братовчед на баща му), получава сръбска кралска стипендия за обучение в гимназия в Крагуевац,Сърбия, където участва в редактирането и списването със своите първи стихове на сръбски на гимназиалните издания (на сръбски) „Млади Шумадинац“ и „Подмладак“. Като Благойе Лямевич (Коньевич) се записва в Белградския университет, където един семестър изучава медицина, а след това променя специалността си на сръбски език и литература. През 1941 г., след разгрома на Югославия в Ауфмарш 25 се записва в Юридическия факултет на Софийския университет под името Благой Йорданов Конев. Докато учи в София, не сътрудничи на български издания, не търси контакти с млади писатели и рядко следи пресата - за разлика от периода на обучението си в Белград.От 1944 година, още незавършил висше образоване, активно се включва в стандартизирането на новата езикова норма, наричана маке-донски книжовен език. Един от съставителите на правописа, а освен това е и редактор на „Речник на македонския език“. Основател е на изучаването на македонистика в университета в Скопие, където от 1958 до 1960 година е ректор. През 1967 г. става член на Македонската академия на науките и изкуствата и е неин пръв председател (до 1975 г.). Освен това е и член на Македонския ПЕН център и член на Дружеството на писателите на Македония от 1947 г. и негов пръв председател.Работил е и като редактор на литературните списания „Нов ден“ и „Македонски язик“.Блаже Конески е обвиняван, че предпочита да говори на сръбски език и че не може или не иска да разбере диалекта от Кавадарци,Неготино и Гевгели, които се намират на 40-70 км от родния му Прилеп („Тешко ми беше да го следам гевгелийскиот диалект“). Като ученик е подиграван от другарите си през ваканциите, че говори на сръбски и не може да използва местния диалект.

Блаже Конески има и международни изяви. Бил е член на академиите на науките в Загреб,Белград,Сараево,Чикаго,Лодз и почетен доктор на университетите в Чикаго и Краков. Трудовете му са превеждани на сръбски,словенски,албански,турски,унгарски,френски,руски,италиански,

гръцки,полски,румънски,немски,шведски и английски език.Българската наука отбелязва и ролята му за представянето на делото на българските възрожденци от Македония като Кирил Пейчинович,Братя Миладино-ви,Йордан Хаджиконстантинов Джинот и други като небългарско, както и усилията му да отдалечи максимално езиковата норма в Северна Македо-ния от българския книжовен език. Нерядко е обвиняван във фалшифика-ции с цел представянето на някои политически реалности за научни факти.

13.Никола Пашич

Никола Пашич (на сръбски:Никола Пашић) е сръбски политик от български произход, на няколко пъти министър-председател на Кралство Сърбия (1891– 1892, 1904– 1905, 1906– 1908, 1909– 1911, 1912– 1918), както и министър-председател на Кралството на сърби, хървати и словенци (1918, 1921– 1924, 1924– 1926).

Никола Пашич е роден на 31 декември 1845 година в село Велики извор,Зайчарско, основано през XVIII век от бежанци от Голям извор,Тетевенско.Според сръбската историография самият Пашич извежда произхода си от Тетово в Македония, а връзката с Тетевен е объркване на имената.Баща му умира и майка му се жени повторно за сърбин, хлебар, който го осиновява и му дава името си (Пашич).

Първоначално Никола Пашич се проявява през 1870 г., като виден оратор на младата Радикална партия. На изборите на 7 септември 1883 г., партията  печели мнозинство и се сблъсква с крал Милан, обявил се строго срещу нея. След Тимошката буна от 1883 г. Пашич бяга с неколцина от своите привърженици във Видин, където известно време се укрива от сръбските власти. Като водач на въстанието получава смъртна присъда, но след абдикацията на крал Милан през 1889 г. е амнистиран.За шестгодишен период (1883-1889) със съдействието на българските власти (в лицето на тогавашния министър на вътрешните работи Константин Стоилов) пребивава в София, препитавайки се като строителен предприемач. Тук той постъпва за малко на работа в Министерството на вътрешните работи. Занимава се основно с частна практика, като инженер-строител. По негов план и под негово ръководство трябвало да се издигне в София сградата на Софийския градски дом, чиито основи полага. Върху мястото на този непостроен дом, днес се намира Българска народна банка.Като съоснова-тел (със Светозар Маркович) и водач на най-влиятелната партия в тогаваш-на Сърбия, кариерата на Пашич върви по възходяща линия. В 1905 година по негова инициатива се създава Сърбомакедонският комитет.Като ръководител на Радикалната партия той е натоварван многократно да съставя кабинета на Сърбия. Пашич оглавява сръбското правителство през най-съдбоностните за Сърбия години – на Балканската и Първата световна война.

Никола Пашич се проявява като извънредно ловък и далновиден политик. Той е известен с проруската си политика преди и по време на Първата световна война. Изиграва основна роля в създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия).

Името на Пашич носи един от централните площади в Белград.

Както казва един сръбски политик:Ако Пашич не беше от български произход санкциите наложени върху България след Букурещкия и Ньойския договори щяха да бъдат значително по-леки!

14.Кръсте Мисирков

Кръсте (Кръстю, Кръсто или Кръстьо) Петков Мисирков (на македонска литературна норма:Крсте Петков Мисирков; на румънски:Cresto Misircov) е български филолог и публицист. Неговото българско самосъзнание, както и националното му самоопределение и възгледи са противоречиво възприемани и тълкувани. За съществуването на подобен разнобой при възприемането на неговото дело и обществени приноси, заслугата е освен на дълго налаганата официозна доктрина на македонизма в Северна Македония, така и на самия Мисирков, който е крайно непоследователен при застъпването и отстояването на различни свои виждания за бъдещото общественополитическо развитие на родната му област Македония.

Роден е в село Постол,Ениджевардарско, тогава част от Османската империя. Завършва гръцко основно училище в родното си село, след което, привлечен от сръбската пропаганда, заминава да продължи учението си в Кралство Сърбия.От есента на 1889 година е ученик в Белградската гимназия като стипендиант на дружество „Свети Сава“ под името Кръста Петкович. През февруар и 1890 година Мисирков, заедно с 39 разбунтували се ученици и студенти родом от Македония, напуска Белград и продължава учението си в София като стипендиант, където престоява около година

Мисирков завършва Петербургския университет с отличен успех, след което е приет за следдипломни проучвания при проф. П. Л. Лавров с дипломна работа „Към въпроса за народността и причините за популяр-ността на Крали Марко“..В Русия той оформя книгата си „За македонцките работи“. Впоследствие пътува до София за издаване на книгата, което става с финансовата подкрепа от кръгове в Русия, а голямо количество от нея е закупено от сръбския дипломатически агент в София по настояване на Стоян Новакович. От България тръгва към Белград, при което се среща със Стоян Новакович.

По време на Балканската война Мисирков е заедно с българските войски, като кореспондент на руски вестници. При избухването на Между-съюзническата война бързо се връща в Русия.

. Според българската гледна точка, макар че има колебания, в по-голямата част от своя живот и творчество, Кръсте Мисирков определя себе си като българин. Като такъв се определя както по време на по-голяма част от пребиваването си в България, така и извън нея.В Бесарабия, където Мисирков живее през 1913– 1917 година, той е възприеман като българин, а през 1917– 1918 година дори е депутат в местния парламент, представляващ българите. През 1913 година, в писмо до академик Александър Теодоров-Балан, Мисирков пише „Като българин, аз на драго сърце бих си заминал за България, ако там се има нужда от моя труд по научното издирване съдбите на българските земи, особено на Македония.“През 1924 година той пише: „Ние (в Македония) бяхме повече българи от онези в България“ и се застъпва за по-голяма България, обхващаща райони, които принадлежат на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (дн. Северна Македония) и на Гърция. Статията е публикувана в отделна секция в българския вестник „Мир“ през 1919 година, където той причислява области на Македония, окупирани от Сърбия, като част от българското землище.

Също така през 1919 година пише в софийския вестник „20 юли“ следното:

„

Дали ние наричаме себе си българи или македонци не е от значение, защото ние винаги ще се отделяме от сърбите и ще имаме българско самосъзнание.

“

Смята се, че неговите текстове са значително променени по времето на комунистическия режим в Югославия, за да поддържа представата за македонска нация, различна от българската.Българските историци отбелязват, че Мисирков избира българското гражданство и че той живее в София, където работи за по-велика България .

Според македонистката гледна точка Кръсте Мисирков е най-бележитият македонски публицист, филолог и лингвист, който изработва принципите на македонския литературен език в началото на XX век. В края на ХХ век в Северна Македония Мисирков е обявен за „македонецот на ХХ-от век“.

15.Георги Пулевски

Първият, който „кодифицира“ македонския език със своята „Грама-тика на славяно-македонското население“, издадена през 1880 г. Личността на Георги Пулевски се свързва главно с три- и четириезичните му речници, в които обособява отделен македонски език. Подобно на по-късния си последовател Кръсте Мисирков и той се смята за един от основополож-ниците на македонизма. Същевременно съществуват доста противоречия в житейския му път, където предателските му възгледи се редуват с пробъл-гарски прояви. Например в последната си граматика „Язичница“ той при-ема македонското наречие за български диалект. Ето и редове от самия Пулевски, който през 1882 г. подава молба за поборническа пенсия до Народното събрание на Княжество България и изразява съжалението си за неосъщественото обединение на Македония с Княжеството: „...Господа! Народни представители! Състоянието на бедност ме принуди да пред-ставям моите свидетелства, че съм участвал като войвода в Руско-турската война, за освобождението на нашата татковина, но за нещастие нашата земя остана неосвободена и несъединена”.

16. Коста Групчевич

и Николай Еврович. И двамата по произход са българи от Македония, но са учили в сръбски училища и университет, в резултат на което са се сър-бизирали.По този начин се превръщат в едни от ранните „идеолози“ на македонизма. Коста Групчевич иска да издава вестник „Македонски лист“… И тъкмо с него си поставя за задача да започне борба с българ-ското влияние в Македония и да пропагандира сръбската политическа версия, която твърди, че населението на Македония е сръбско по произход, а не българско. Обаче османските власти не разрешават издаването на вестника. По-късно става сътрудник на сръбското дипломатическо представителство в Цариград и организира издаването на друг вестник – „Цариградски гласник“ излиза на сръбски език. К. Групчевич и Н. Еврович изпращат и свой меморандум до посланиците на Великите сили с твър-дението, че македонското население е отделен народ, с отделен език, нрави, обичаи и история.

17.Стоян Дедов и Димитър Т. Мишайков също са родом от Македония, но в Белград са подготвени да пропагандират сръбската национална идея. За тази цел откриват т.нар. „Македонски клуб“. През 1902 г. този клуб започва издаването на в. „Балкански гласник“, в който правят опити да аргументират идеята за „национален сепаратизъм“ сред македонските българи. Двамата твърдят, че македонските славяни са отделна част от българите. И че македонският народ е подлаган на претопяване под въз-действие на пропагандата на България, Сърбия и Гърция. Затова издигат лозунга за борба не само срещу турците, но и против българите, сърбите и гърците. Този лозунг е напълно в съответствие с руската политика в Маке-дония. Целта е населението в Македония да бъде объркано и най-вече да се противопостави на започналата революционна освободителна борба. Но този лозунг не се харесва на тогавашните сръбски управници, които са за директно посръбчване на българите в Македония. Затова Белград спира подкрепата си за в. „Балкански гласник“ и той е закрит. Тогава двамата изоставени македонисти намират покровителство в Петербург, където отиват през есента на 1902 г. Техните идеи се харесват на руските дипломатически кръгове в Азиатския департамент на Русия. Тогава се намесва и Стоян Новакович, който, по това време вече е посланик в Петербург. Той ги приема и разговаря с двамата ренегати. На тази среща те разясняват целите на отиването си в Русия. Според тях „пътят на македонския сепаратизъм е единственото средство да се разбие Екзархията и връзката ѝ с българите и българските стремежи”. В своя доклад до правителството Новакович разяснява основните моменти от тяхната идея: „В случай че Македония добие някакви автономни права, те мислят, че това трябва да се придружава с отцепването на църквата от Българската екзархия в Цариград, с организиране на отделни църковни управи под закрилата на Цариградската църква и с издигане на македонския диалект за държавна литературна употреба, с фонетичен (подобен на сръбския) правопис, за да се избегне употребата на български език. Върху тези три фундамента: отделна църква, отделен език и отделна автономна организация под защита на султана, според техните мисли би се основавала бъдещата автономна организация на Македония. За да се подготви това, те започват агитация в тази насока сред македонците. Затова и мен ми се струва, г-н министре, че дейността на тези млади засега ни най-малко не противоречи и на интересите на Сърбия и че би имало основание да се помогне и с материална помощ, ако е възможно”.

Ползвани материали:

1.Христо Силянов,Освободителните борби на Македония,Наука и изкуство,София,1983 г.

2.Григор Велев,История на българите от Македония,Изток-Запад,София

3. Росен Тахов,Димитъp Блoгeев обявява, че не е бългаpин, а маĸедeнонcки

Cлавянин,в.24 часа

4.Уикпедия