Стоях си аз на спирката, мислех за онази песен, от която имах нужда точно в този момент. Защо ли слушалките ми се бяха развалили?!  И ето – автобус номер 99... Качих се замислена за нещо,хвърлих се на седалката така само както аз си можех с моите дрънчащи, подскачащи, удрящи се едно в друго нещица по чанта, яке, уши, коса и т.н. Седях си в странно открояващото се облекло и... Някак изведнъж попаднах в един от онези моменти, онези вечните, вечно цветните в съзнанието ти, реалните... Ах, как мразя реалността!!!
               Видях жената пред мен... Възрастна жена, чието лице бе застинало във времето... Каменно и бяло. Някога красива, всички са били красиви някога... Сега единствената мисъл, която идваше на човек като я види е, че тя не е от този свят, че е прекалено ,,древна‘’. Като мъдрите и справедливи костенурки в приказките...
               На седалката срещу нея едно бебе се бе сгушило в майка си като малко кенгурче. Гледайки го ,,древната‘’ сякаш се съживи... Не лицето, а очите й. Те станаха наивни, отворени, любопитни - детски... Сякаш заживя  чрез детето.
             ,,О-о, извинете...‘’ – беше майката на малкото човече. То леко бе опряло краче до дънките ми. Почувствах се добре - жената от ромски произход беше мила... Странно! Винаги съм си мислела, че ромите са необразовани, нецивилизовани. А се оказа друго. Тази жена се държеше с мен мило и възпитано, така както би трябвало да се държим всички. Но възможно ли е това?! Време е да осъзнаем, че не трябва да се делим. Всеки има право на щастие в този живот... А какъв е всъщност ,,този живот‘’?
              Като   градският транспорт – неудобен, мръсен, задушен... Но аз го  обичам! Вътре са истинските хора, бързащи, мислещи какво остава да направят, преди да се приберат в къщи, мислещи за всичко... Загрижени лица, щастливи лица, безразлични лица, изморени лица, случва се да видиш дори и богати лица, случайно попаднали там... А може само да се преструват на богати. Поредната дума с изкривен смисъл... И богати май не останаха! Какво ти богатство... Чиста илюзия. Богатството сме самите ние, ние сме животът и идеята. Идея за нещо истинско, за българското, не пари, които ни правят зависими, не материалност, а душевност!
         Как влизаме в ЕС?! Какви са лицата ни?! Не са по–различни! Същите са, такива каквито са били вчера, онзи ден, миналата година. Лица, ежедневни, с една малка частичка очакване в погледа, ако се загледаш ще я видиш. Частичката надежда за утре, по–доброто утре... Почти никой май не вярва, че нещо би се променило... И все пак си мисля, че иска да вярва... Но промените за човек идват ако се потруди за тях...
               Лицата... Замръзнали, единствено погледът ни гледа навсякъде, търси... Търси сякаш изгубеното, онова, което ни липсва винаги, нещото, което не можем да посочим с думи, но знаем, че е там. Или по–точно не е там...
             Нима  ЕС променя  това? Нима променя реалността – сива и омърлушена, болна и наша! Незадоволителна, наша, обичана! ЕС може да смени външния ни вид, да промени улицата, по която стъпваме, къщата, в която се прибираме... Но не и лицата, търсещи, ненамиращи, но същевременно показващи хилядите чувства.
             А ако можеше да ни промени – толкова по–зле за нас! Защо ще ни е в такъв случай да имаме, но да сме забравили да търсим и да виждаме. Защото това е човекът – създание на природата, свръхчувствително, несигурно, отчаяно и щастливо едновременно... Такива сме всички...
           Ето че и моята спирка дойде! Продължих пеша. Слях се с хората, новото поколение европейци. Усмихвах се, а уж мразех реалността... Че с какво освен с усмивка да й  отвърнеш, когато са ни приели някъде, където всъщност сме били винаги. Когато политиците ни се борят кой да отиде на поредния европейски конгрес, а нацията се опитва да привлече внимание към онези 5 жени в Либия, които май прекалено дълго са там! Е как да не й се усмихнеш на тая същата реалност, дето дава на пенсионерите си предизвикателството да бъдат оцеляващи, а на децата си - стотинки за месеца. Или пък в този един момент, в който се спъвам в поредната дупка по пътя, как да не се усмихна?! Жива съм, всички сме живи, реалността е дума, тя е тук и я няма! ЕС е надеждата в реалността. А нaдеждата не променя крайния резултат, не променя почти нищо...