Един странник

           Декември. Студен и мрачен. Последният месец от годината умира безславно, както всички предишни...

            Последните искрици живот тлеят в душата на клошаря... и скоро, много скоро ще настъпи непрогледен мрак. Откъде знам това ли? Ами помисли. Всеки ден минаваш покрай него. Понякога се спъваш в картонената му къща, наругаваш го все едно е най-голямата пречка в живота ти. А не си даваш сметка, че не гледаш в краката си. Да, той е някъде там...  в краката ти. А ти... ти си се забързал за... никъде... Толкова бързаш, че нямаш време да погледнеш в очите му. Не виждаш онези молещи очи. В тях тлее последната искрица надежда, която го кара да се събужда в тези мразовити дни... Не виждаш! А аз виждам! Виждам болката, гнева, разочарованието и ... примирението. Крушарят вече няма за какво да живее. Той е отхвърлен, обиждан, подминаван. Дори има прякор – Странника. Хората, които го наричат Странник, не знаят миналото му, не знаят причината да бъде бездомник.   Не се замислят, че той може да е бил богат, с любящо семейство и уютен дом. И ужасна катастрофа  може би е отнела всичко, което той някога е имал и обичал. Те не знаят. И никога няма да разберат. Защото бързат. Бързат за... своето никъде. А той ще си остане странникът, живеещ в своята картонена къща, вечно пречещ и вечно виновен...  за своето съществуване. Забравил е какво е да се усмихва, но клоунът, минаващ край него, се спира с усмивка на бялото си тъжно лице. Погледите им се срещат. Крушарят вижда в клоуна себе си – очи, изпълнени с болка и тъга. И клоунът вижда в себе си клошаря – празен и обезверен поглед. Усмихват се неловко един на друг – все едно се усмихват на образа си в огледалото. Клоунът заминава. Бърза. Тази вечер има представление.

            Пристига в клуб „Смешен плач”. От плаката  дръзко му се усмихва млад, красив и висок мъж, облечен в загадъчен черен костюм, а около врата му е преметнат червен шал. Това е той – тъжният клоун.

            Влиза в клуба. Отива в тясната гримьорна. Поглежда се в огледалото, рисува една сълза и взима червената роза от вазата. Излиза на сцената. Публиката го посреща с овации. Всички те очакват обещания им смях и забавление. Да, ама не! Тази вечер нещо в душата на клоуна се пречупи. Обикновено приема овациите като награда за това, че всеки път дава част от сърцето си на хората.

            Клоунът сяда на стола, поставен в средата на сцената. И започва своя разказ.  Разказът за живота на един клошар... За жалкия и изпълнен с болка живот. Тази вечер клоунът е циничен и брутално откровен. А публиката се забавлява – залата се тресе от смях. Забавляват се на чуждото нещастие.

            Разказът свършва. Странният човек със тъжно-смешното лице става и поставя розата на стола. Тази вечер е до болка откровен. Но публиката не го разбира. Покланя се. Бурен аплауз. Излиза навън. Пали цигара и поглежда към небето. Една звезда свети по-ярко от останалите. Може би това е звездата на клошаря. Красива е! Клоунът изпушва цигарата си и отново търси с поглед ярката звезда. Но нея я няма. Угаснала е... Красивата ярка звезда на Странника вече не свети – угаснал е и неговият жизнен път. Една пареща сълза оставя своя отпечатък на лицето на клоуна... Но не е черен отпечатък от грим... Сълзата е истинска... Извира от душата.

            От онази душа, скрита зад тъжно-смешна маска. Душата на Странника, който разсмива публиката – онази публика, която получава дозата си смях и забавления срещу парите си. Плащат си, за да се разсмеят! Каква ирония само! И се смеят на съдбата на онеправданите... Каква жестокост! А наричат клошаря и клоуна странници... Смешен и странен им е техният живот, тяхното минало... Но не знаят какво им предстои утре...

            „Не съди хората за тяхното минало, защото не знаеш какво е твоето бъдеще!”