Едно представяне и реализация на определено изкуство изисква категориите, определящи творбата да имат последователност. По този начин се установява перформанс – дали изпъква смисъла за един по-съвършен начин на твореца. Хосе Ортега преосмисля творческият характер на изкуството. Вечните категории в естетиката и морала застъпват достойнството на “старо” изкуство с “ново”. Четиридесет и шест години след смъртта на мислителя непреходността му се утвърждава с есето “Нови стари къщи” /1/.

Най-често Хосе Ортега напомня, че изкуството е творчество, а не имитация. Ако съществува едно непрестанно възвръщане към непреходното, то “класическото” няма покритие поради несходство в духовното развитие. Конкретното от това есе, една къща построена прагматично приема в себе си по-ценностен облик, отколкото орнаментно “изрисувани” детайли принадлежали на епохи, от които се произвеждат символи-деца на модернизма. Една привързаност към определена епоха поражда несходства по същия начин, както битието на дадено нещо може да бъде възприето различно от разноличието на действителността.

Античната традиция разглежда реализма като субект-обектно отношение на съзнанието в два елемента – предмет и разум. Хосе Ортега приема реализма изпаднал в криза, защото започващия през ХІХ в. преход към една сюрреалност, разкрива субект-обектно отношение като въображение с нови граници, сякаш има нови правила в настъпващата модерна епоха. Появява се едно изхабяване на акцента от даденото “класическо” в очите на хора, насилващи се да го приемат. В този ред реализмът отказва границите на модерното общество по същия начин, по който се използва античното изкуство от стремежа на Ренесанса да го въплъти в себе си. Но така или иначе Ренесансът е много по-близко до Античността, отколкото модерния свят до реализма. Подобна идея се разкрива в есето “Идеята за театър” /2/. “Сълзите на една слугиня” /3/, която вижда на живо смъртта на героя в театъра и същата на тореадора потвърждават гибелта на реалния живот. Мислителят ни напомня, че всеки познава хора, които не могат да възприемат шегата като такава. Театърът не е шега и подбужда онези естетически възприятия, които не могат да се сравнят с цирка или боя с бикове / на мястото на последното могат да се сложат доста съвременни развлечения/. Ако е възможно да кажа, че съществува причина за възбуждане на елементарни емоции, то това е именно някаква зрелищност. Последната се степенува по придобити морални критерии и така понятието ни за изкуство изкристализира във висши принципи приети и предаващи се в поколенията. В съвремието ни границите в изкуствата се размиват, защото подготовката за изкуство е свързана с емоция, която съдържа известна доза зрелищен нихилизъм. Противоречивостта между “цирк” и “изкуство” можем ярко да сравним в друга подобна - тълпа и личност. Така човек предприема пътя на различието, тъй като е безнадеждно някой да избяга от реарността на действителността си или естетическа градация на емоциите, които го владеят. С други думи да възприемем нещо “истински” е да преобърнем начина на усещане и самата истинност да загуби реални граници по същия начин, по който разярен зрител на куклен театър разпердушинва всички кукли, покрусен от края на пиесата. Реализмът в изкуството се крие в противоречието – възстановка на парите за кукли на кукловода от разярения зрител и самата удовлетвореност на опустошителя, от показания му спектакъл.

Художниците на словото симулират усещането за реалност в подобна противоречивост на стойността, която са създали. Отхвърлянето на универсалии в изкуството пробужда едно хаотично лутане, което рефлектира върху твореца. Последният започва да търси идеите, съответствощи на епохата, “забравяйки”, че непреходните идеи градят символите на времето. Извеждането на горното започва с възприятието на едно изкуство, което ни завежда до усетливост, която от своя страна си служи с мотивацията. Естетическото “усещане” е универсалия за живия човек, така както елементарните усещания имат еднакви първични функции у човека. Ценностната система на личността пряко се управлява от времевото пространство, в което се намира съществото. За да можем да отхвърлим универсалиите в изкуството, трябва да загърбим мотивите в естетическото чувство, но те именно единствено “преминават” в епохите. Така се получава необходимост от “универсалност” в изкуството, защото една ирония ще измести някоя блестяща творба.

“Реализъм значи отрицание на изкуството”/ 4/. Тези думи приемат една противоречивост в творчеството на Хосе Ортега и го причисляват към търсещите истина като защита на някакъв модерен идеализъм. Първичността на изкуството пряко засяга страстта към творчество, която от своя страна е обсебена от реалността на идеите. “Животът не може да чака науките да обяснят научно Вселената”/5/, защото въплътеното в природата обозначава една форма на съществуване / в случая противоречието идеализъм – реализъм/, а придобиването променя формата. Всеки човек трябва да измине път, в който да осъзнае, че човешкия живот е форма, в която безсъзнателността води до определени емоции свързани с причиността. Последното принуждава въплътеното във формите да се изменят, така както разпорежда времето.

1. “Нови стари къщи “ – Ортега – и –Гасет, изд. Соф. 93

2. “Идеята за театър” – Ортега –и- Гасет, изд. “Наука и изкуство” Соф.84

3. Като 2

4. “За реализма в живописта” – Ортега –и- Гасет, изд. “Наука и изкуство” Соф. 84

5. “Мисията на университета” – Ортега –и-Гасет, изд. университетско, Соф.93