Какво се случи със света ни? Ние самите ли избрахме пътя, който ни доведе до тук, или той избра нас? Какво се случи с нас? Какво сполетя безгрижните, засмени детски души, които грабеха с пълни шепи от щастието на живота? Ние ли предизвикахме събитията или те нас? Странно е, как не позволяваме на тези въпроси да засегнат ума ни, докато не дойде време в живота ни, в което започнем да се разпадаме. Блокираме ги вън от нас и от утопичния свят, който си създаваме и живеем с ясното съзнание, че те не съществуват. Без значение колко силно се опитваме да ги оставим вън от живота си, те винаги намират начин да пропълзят обратно. Живеем сравнително нормален живот. Какво значи „сравнително нормален”? Будим се сутрин, пием чай или кафе, излизаме, срещаме се с приятели и познати, учим, работим, забавляваме се и в тази рутина няма място за такъв тип въпроси. В края на деня се прибираме у дома, затваряме вратата отвътре и я заключваме, сякаш се самоубеждаваме, че това ще ни защити. Самозаблуждаваме се, защото това е единственият начин да повярваме във възможността за светъл, спокоен, безопасен и щастлив свят. Вечер сядаме пред телевизора или пред компютъра, четем книга и пием питие, на което се наслаждаваме максимално. Знаем, че сме се заключили и сме на обезопасено място поне до сутринта, когато отново ще трябва да внимаваме да не се натъкнем на въпросите, които сме превърнали в табу. А какво става, когато седим в ъгъла на стаята на приглушена светлина, дължаща се на слабия и от време на време премигващ стар полилей, увлечени в незначителните занимания, които имаме и внезапно чуем тропот? Вдигаме поглед и... нищо. След секунда звукът се чува отново. Този път е придружен със мелодичното свистене на вятъра влизащ през прозореца. През прозореца... Вдигаме поглед повторно и тогава нещо ужасяващо ни прави впечатление. Как сме могли да не го забележим досега?! Прозорецът е отворен.

          В живота на всеки от нас има моменти, които ни изпитват. Подлагат на тест куража ни, смелостта ни, желанието ни за живот, решимостта ни и здравия ни разум. Тези моменти нахлуват с гръм и трясък през отворения прозорец, когато най-малко ги очакваме. Когато сме най-малко подготвени за тях. Когато сме най-слаби, най-разсеяни...най-самотни. Живеем един сравнително нормален живот. Или поне се преструваме, че го правим. Всеки ден носим своите съжаления, угризения и разочарования в душите, сърцата и умовете си. Човек е създаден с цел да се саморазруши. Всички негови склонности водят до опустошение на вътрешния му свят. Първо: преструваме се, че всичко е наред и живеем така седмици, месеци, дори години; изолирайки и игнорирайки въпросите, на които нямаме отговор. Второ: винаги саботираме собствените си механизми за оцеляване; защо просто не поддържаме заблудата и не живеем щастливи вечно? Много просто, не искаме. Искаме да страдаме, да ни боли, да привлечем съжалението на някой друг. Истината е, че това ни харесва. Чувстваме се значими, когато накараме някой друг сам да пожелае да се грижи за нас и го правим без значение от цената която заплащаме или нещата, които губим използвайки ги единствено като средства в името на по-великата цел. Трето: прозорецът е отворен; неудобните въпроси вече са проникнали в дома ни, намират се в стаята където сме ние и пробиват пътя си през обвивката ни, за да стигнат до сърцевината на душите, сърцата и умовете ни, да се установят там и да ни разяждат бавно и методично през оставащите години от живота ни. Кой е оставил прозорецът отворен? Аз, вие...?

          Студено ми е. Сякаш става течение. Улисан съм в това да пиша. Пиша и пиша... след това трия и всичко отначало. Пръстите ми са ледени и тогава чувам шума. Вдигам поглед и го виждам. Стои там и ме гледа право в дълбините на душата ми. Излива въпросите точно там. А аз стоя неподвижен и не мога да го спра. Не мога и не искам. Безропотно понасям всичко. Началото на умъртвяването на света, който наистина е важен за мен. Студено ми е. Стоя неподвижен на креслото в средата на стаята и клепачите ми не помръдват. Вперил съм поглед в отворения прозорец. Сега всичко е тихо и спокойно. Няма колебания, няма съмнения, няма желания...само тишина. Само тя си позволява да се движи в такъв тягостен момент. Само тя... Студенината. Обгръща ме грижовно и нежно с наметалото си и ми шепне непрестанно, отново и отново: „Какво се случи със света ни? Ние самите ли избрахме пътя, който ни доведе до тук, или той избра нас? Какво се случи с нас? Какво сполетя безгрижните, засмени детски души, които грабеха с пълни шепи от щастието на живота? Ние ли предизвикахме събитията или те нас?”