Когато някой обича...
Една новородена тъжна капка с мъка се задържа на крайчеца на черен облак. С последни сили тя се бори, за да остане там, където и се иска да бъде, където принадлежи... Безмилостен и свиреп, вятърът я откъсва от дома й и я запраща в небитието сред вихрушка от други малки бездомници, хиляди осиротели души - сирачета на небето. Тя е самотна, никоя и ничия... Но не е сама...
На друго място, далеч от бури и дъждове, една тъжна сълза с последни сили се бори да не се роди. Едни безкрайно сини очи, пълни с мъка, я пъдят от дома й. Една душа иска да отмие тъгата и болката си. Една мъничка сълза е осъдена да ги поеме!
Тя не е безименна! Тя е моята сълза за теб, за нас... Това е първата ми сълза, за първата ми и единствена любов. Безмилостно и свирепо от дома й ще я откъсне жестокият живот, суровата реалност на разстояние между душите и телата ни.
С раждането на тези две капки се ражда и моята истина. От днес оплаквам нещо, което едва започва, а боли повече от всяко друго. А колко ли ще боли когато свърши?! А колко ли ще вали...
Излива се порой от очите ми и от сивото небе. Красиво е, защото някой обича някого... Красиво е до болка!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ива Милорадова Все права защищены
