Къде свършва бездната?

Нима има някой по света, който да не е попадал в бездната на страха, съмнението или нищетата? По един или друг повод всеки един от нас се е сблъсквал с проблем, който е разклатил малкия му подреден свят и го е извадил от удобната илюзия за сигурност, която си е изградил с нечовешки усилия. И пропадайки в бездната, отворила се широко под краката му, тази пропаст без дъно, както показва самата дума, той започва да търси изход от нея. Търси повърхност, върху която да стъпи и да се оттласне за скок нагоре. Но има ли дъно бездната?! Има ли изход от нея въобще?

Мислейки по този въпрос, почти невъзможно е да избегна спомена за моята лична бездна. Мрачна и студена, стените й просмукани с влага от хилядите пролети и непролети сълзи, обгърната в самота и толкова безнадеждно отдалечена от топлия живот, намиращ се на върха й. Този връх – толкова далечен и все по-недостижим с всяка изминала секунда. Тъмнината, обгръщаща те от всяка страна, е така обезкуражаваща, така безмилостно посичаща всяка разумна мисъл, опитваща се да намери пътя назад. Просто летиш все по-надолу без да намираш нито камък, на който да стъпиш, нито клон, за който да се хванеш. Един постоянен стремглав танц към ядрото на душата, към най-тъмните й дебри.

И като заговорихме за човешката душа…  Тя е обгърната от безброй слоеве спомени, копнежи и желания, от мисли, случки, действия, от проблемите в настоящето и невъзможността на бъдещите планове – и всичко това породено от изминалите мигове в нашия живот. Пропадайки в нашата бездна, ние отделяме слоевете на своята душа един по един сякаш белим глава лук. С всеки следващ слой, който премахваме, колкото повече се приближаваме до сърцевината, толкова повече емоции напират в нас, толкова повече сълзи проливаме, виждайки недъзите в собствената си личност.

Анализирайки грешките, които сме допуснали, и грешките в собствения си съставен код, стигаме до грандиозния момент, в който допираме дъното на бездната само за да разберем, че то е един голям капан от плаващи пясъци. Потънали в собственото си самосъжаление от направените изводи за своята персона, продължаваме да дълбаем все по-надолу в тази дупка на душата. Затъваме до шия, спираме да дишаме, не виждаме вече дори мрака, който ни обгръща. Всичко се слива в един безкраен спрял миг между миналото и бъдещето, миг толкова далечен от настоящето, колкото са далечни дъното и върха на нашата пропаст. Миг, в който се изгубваме за неопределен период от време. Миг, който би могъл да ни погълне до безкрай, който би ни обгърнал в пясъчните си прегръдки и би ни задържал там завинаги.

Но само ако ние му позволим.

Някъде там сред всички тези актове на самосъжаление, ще попаднем на онзи единствен малък катарзис, за който трябва да се заловим със зъби и нокти, за да успеем да се измъкнем от бездната. Този кратък повратен миг ще ни даде крилете, нужни ни за да избягаме от дълбокия трап. Ще ни даде силите, вярата, че можем да полетим към изхода от нашето страдание.

Само ако му позволим.