Всеки ден отваряш очи. Всеки ден откриваш света. Отново. Всеки ден намираш смисъл и всеки ден го губиш. Всеки ден умираш.
     Всичко започва, за да свърши и свършва, за да започне отново. Ти знаеш, че краят ще дойде, но продължаваш да живееш, да търсиш, да искаш. Всеки ден. Топлите очи, в които се раждаш всяка сутрин, сините мечти, в които заключваш най-горещите си желания, ръката, която те хваща преди да паднеш, преди да се загубиш, онези прекрасни залези и отчаяни изгреви, усмивката, която сгрява най-студените кътчета на душата ти, щастливите сълзи на едно непознато сърце във вечния стремеж да бъдеш, да бъдеш себе си, да бъдеш смисъла, да бъдеш живота.
     Защото ако някой ти отнеме смисъла и ти подхвърли онази жалка останала част от теб, Ти ще го молиш за смърт, за онзи край, от който тайно се страхуваше през всичките тези години и който сега желаеш толкова отчаяно. Тогава тишината ще бъде твоят най-голям приятел, защото ще ти позволява да чуваш по-добре мислите си, мисли, които те убиват бавно. Всеки ден.
     И най-накрая... умираш? Закотвен в тишина. Не някоя друга,  онази тишина, онази, която чуваш в себе си, когато гласовете замлъкнат, онази, която те оставя празен, която погребва душата ти в някое кътче, забравно от времето... Не, не умираш. Тя умира. И сега какво? Изгубваш се в общото, сред останалите, станали част от тишината, но има ли значение? Смисъл няма. Животът, обаче, не се губи толкова лесно, той продължава да тлее, някъде там, заровен в пепелта на една душа и някой ден ще се разпали отново, ще отвори криле за нов полет, като красив феникс, нова душа ще разцъфне от пепелта, друга, различна, но все така копнееща... Всеки ден.
     Празнотата все пак останава, тътенът на тишината само ще заглъхне, но надежда винаги ще има, затова никога не спирай да дишаш, да гониш мечтите си... не спирай да търсиш своя смисъл, не се оставяй на тишината, защото рано или късно тя се нарушава, а това боли. Живей! Живей, докато нищо не остане от теб...