Какво да правя с живота си? Какво искам от него? Постоянно само това ми е в главата и само за това се чудя...

Бавно усещах как напускам мечтите си една след друга. Бавно усещах как и те ме напускат. Какво правя сега? Харесва ли ми това, което правя? Щастлива ли съм? Чии мечти следвам? На родителите ми? На приятелите ми? На някой друг? Този, който е до мен? Защо не стана по моя начин?

Никога не ми се е случвало... Винаги е ставало по моя начин. Винаги съм била късметлийка, щастливка, лъчезарна и усмихната...

Защо на мястото на мечтите и усмивките идват сълзите?? Какво правя сега? Пиша есе, озаглавено "Не знам!" МОЕТО ОГЛЕДАЛО. Точно това, което е в душата ми. Не знам. Едно голямо не знам. Кратки и прости изречения. Въпроси. И не знам.

Това ли ще правя и като завърша? Ще правя "Не знам!"? Искам ли го? Искам ли да следвам мечтите на някого? Щастлива ли ще съм? Ще бъда ли удовлетворена. Ще бъда ли аз?

Ако започна да следвам моите мечти? Ще нараня, ще отблъсна. Не искам. Не съм егоист, не мога да бъда. Но не мога и да отстъпя точно тук, точно за това, точно сега.

Какво ще правя след 10 години? Ще гледам къща, мъж и челяд? Ще ходя на работа, от работа вкъщи... Ще стана ли типичен средностатистичен гражданин? Със скучно ежедневие и живот, който няма да искам да живея? Ще го изтърпя ли? Ще мога ли?

Ще успея ли да се приземя на земята най-после, ще сляза ли от облаците?

Защо съм толкова различна? Защо не искам да приема нормалните неща? Защо не съм като нормалните хора?

Защо дори есето ми не прилича на есе, а на въпросник?

Ще намеря ли смисъла на живота? Смисъла на моя живот?

Трябва ми ЖИВОТ. Разнообразие. РАЗЛИКА. Нещо нетипично, нереално, нечувано, невиждано, не-истинско, неземно, трябва ми нещо.

Какво нещо? НЕ ЗНАМ. Дали ми трябва любов?

Мисля си, че я имам, но как да я запазя. С непостоянство? Как да бъда постоянна, като не съм. Не мога да се задържам на едно място, не мога да свиквам с прекалено много неща.

Една татуировка. Име. Единственото нещо, с което свикнах. Нещото, което мога да изтърпя цял живот, е да виждам тази перманентна татуировка на крака ми. Това име. Мислех си, че най-тъпото и най-глупаво и най-безумно нещо е да си направиш татус и то с име, защото не знаеш след време какво ще стане, дали няма да искаш да изрежеш това парче кожа от себе си, само за да не го виждаш повече...

Единствената промяна, която позволих, единственото нещо, което допуснах да преобърне живота ми. И сега да се чудя къде съм? Коя съм - която бях или която станах? В момента се чувствам някъде-никъде. По средата.

Очакванията ми от живота са невероятни, огромни, колосални, грамадни, неограничени... Едно разбирам сега.

Не моите очаквания към него трябва да бъдат оправдани...

Аз трябва да оправдая по някакъв начин очакванията на живота.

P.S.

And on her tattoo was written "Jo"